Ези-тура

44 Най-накрая… правда

Виктория мина покрай фабриката на „Хостетлер Претцел и Чипс“, недалеч от центъра на Ланкастър. Сградата изглеждаше поне на сто години. Три етажа червени тухли. На места хоросанът беше станал мъхесто зелен, но като цяло сградата създаваше впечатление за стабилност и сила. Тя си спомни думите на Джейк за изграждането на съдебната защита.

„Тухла по тухла. Подравняваш всяка следваща тухла по предишната. Заглаждаш хоросана на еднаква дебелина всеки път. Отнема време, докато изградиш стена“.

Предците на Джералд Хостетлер несъмнено бяха положили тухлите достатъчно добре, за да може сградата — и бизнесът — да издържат столетие.

Прекара нощта в хотел близо до летището на Филаделфия, после, в осем сутринта, подкара наетия „Форд Фюжън“ към област Ланкастър. Права отсечка на запад по платената магистрала, после още малко по Шосе 222 и влезе в малкото градче, построено на това място още преди Революцията. Спря до фермерския пазар в центъра, за да си вземе поничка и кафе.

Влезе в паркинга за служители на фабриката за претцели. През свалените стъкла долови аромата на печено тесто. Видя мястото за кола с надпис „Дж. Хостетлер“.

Празно.

Беше се надявала колата му да е тук, Джералд да е на работа, а Надя, сама в къщата му, да подрежда цветя или нещо такова.

Излезе от паркинга и с джипиеса на колата откри адреса на Хостетлер. Беше там след само десет минути. Чист, спокоен квартал. Къщата беше на два етажа, каменна, със светлозелени капаци на прозорците и два комина. Вероятно стари камини. На покритата с тухли алея отпред нямаше кола. Но имаше вестници от три дни.

По дяволите!

Бяха заминали някъде и нямаше как да прецени кога ще се приберат.

Как би постъпил Джейк, зачуди се Виктория.

Празна къща. Тих квартал. Вероятно щеше да мине отзад и да влезе през някой прозорец.

А как би постъпил Стив?

Нещо, което включва заблуда, реши.

Възприе подхода на Стив и взе мобилния си телефон.

— „Хостетлер Претцели и Чипс“ — отговори чуруликащ глас в слушалката. — Говори Една.

— Аз съм Маргарет Лий от магазин „Шийц“ в Меканиксбърг — каза Виктория. — Там ли е господин Хо?

Реши, че „господин Хо“ ще прозвучи фамилиарно, но не прекалено.

— Още не — отговори Една. — Очакваме го към обед.

Чудесно!

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Една.

— Ще се обадя по-късно. Много ми харесват тъмните ви претцели, между другото.

— Благодаря ви най-любезно. Печем ги по-дълго. Дяволски трудно е да не ги изгорим.

Виктория си погледна часовника: 11 и 10. Продължи половин пресечка и спря край бордюра в сянката на голям бор. Свали стъклата, изгаси двигателя и пое аромата на борови иглички, стоплени от лятното слънце. Наблюдаваше къщата на Хостетлер в огледалото за обратно виждане.

След двадесет минути в алеята спря сив „Буик Лакрос“.

„Да, Джералд би карал „Буик V-8“, ако все още ги произвеждат“.

С чувството, че прилича на непочтен частен детектив, Виктория видя как Хостетлер, с памучни панталони и синьо поло, слезе от колата и заобиколи, за да отвори вратата на Надя.

„Кавалерството не е мъртво в Ланкастър, Пенсилвания“.

След миг се появиха два дълги крака. Последва останалото от Надя Делова. Беше с пъстра лятна дреха на цветя, тясна горе и широка долу, и сандали с много каишки. Хостетлер отвори багажника и извади две пътни чанти. Джентълмен, както винаги, взе двете чанти и ги занесе до пътната врата, където го чакаше Надя. Отключи и ги внесе вътре. Двамата останаха за момент на прага. Казаха си нещо.

След това той прегърна Надя и я целуна. Продължителна, бавна целувка, изпълнена с любов. Лявата му длан се мушна на тила й под вълнистата черна коса, която се стелеше над голите й рамене.

Целувката продължи достатъчно дълго, та Виктория да има време да опита да си спомни кога за последен път Стив я бе целувал така. Преди ареста, разбира се. В интерес на истината, доста време преди това. Три Месеца? Шест месеца? Не можеше да си спомни.

„Защо не помня? Дали нарочно не съм прогонила това от паметта си?

Толкова работа има около Стив… за да успеем да го спасим от затвора“.

Дългата чувствена целувка се превърна в още по-дълга прегръдка. Двамата се бяха вкопчили един в друг, като че ли не могат да се разделят и няма да се разделят поне до вечерта.

Виктория почувства, че копнее за Стив — предишния Стив — и я обзема завист. Хаос от емоции.

„Завиждам на бегълка, която е влюбена в пекар на претцели“.

Най-накрая двамата се разделиха. Хостетлер целуна Надя за довиждане, качи се в колата и потегли. Да, наистина щеше да бъде във фабриката по обедно време. Виктория си помисли, че Джералд Хостетлер не е от тези, които закъсняват.

Изчака пет минути, после отиде до къщата и натисна звънеца.

Надя отвори след миг и я погледна объркано.

— Да?

— Надя, аз съм Виктория Лорд. Говорихме по телефона.

Надя закри устата си с длан.

— Казах ти да не ми се обаждаш повече!

Но не опита да затвори вратата.

— Трябва да поговорим. За твое добро е — увери я Виктория.

— Как ме откри?

— Не беше трудно. И след като аз успях…

— Знам. Федералните. Алекс Горев. Бени.

Надя огледа тревожно улицата, после грабна ръката на Виктория и я дръпна вътре. Затвори вратата и я въведе в голяма дневна с традиционна мебелировка — издуто канапе с дървени крака, украсени с дърворезба, дъбова масичка със старомодни чекмеджета. Дръпна пердетата на прозорците и кимна към един стол.

— Седни. Ще направя чай.

След пет минути се върна с украсен чайник. Две чаши с чинийки и плато лимонови сладки. „Момичето от бара бързо се е адаптирало към домашния живот“ — помисли си Виктория.

Докато наливаше чай, Надя каза:

— Донякъде се радвам, че дойде. Ти си нужното напомняне за истинския свят, от който опитвам да избягам. Откакто съм тук, живея в сън.

— Любовта прави такова неща с хората — каза Виктория, — но светът винаги намира начин да се върне.

— Какво трябва да направя?

Виктория отпи глътка чай.

— Каза ли истината на Джералд?

— Само че имам проблем с имиграционните власти. Което е все едно да кажеш, че в Сибир става хладно. Този мил човек смята, че всичко ще се оправи, когато се ожени за мен. Че ще ми дадат зелена карта. Няма представа, че ме чака затвор, а после депортиране.

— Разбирам как се чувстваш. Имам предвид страха да изгубиш този, когото обичаш.

— Разбираш, не се съмнявам. Обичаш Соломон.

— И двете се боим да не загубим светлината на живота си.

Виктория се почувства глупаво, като го каза. Клише от сапунените сериали. Обаче имаше предвид точно това и смяташе, че Надя ще реагира на емоционалния заряд.

— Именно!

Виктория отхапа от една сладка и реши да кара направо.

— Може би ще успея да ти помогна с проблемите в Маями. Но трябва да кажеш на Джералд всичко.

Надя въздъхна.

— Какъв тест ще бъде това за него… За любовта му към мен всъщност.

— Видях как те целува. Мисля, че ще издържи този тест.

— Мога само да се надявам.

— Ще ти е нужен адвокат в Маями — добави Виктория.

— Ти можеш ли да ме представляваш?

— В конфликт на интереси съм, заради делото на Стив, но ще намеря някой, който да помогне.

— Мисля да ти се доверя. Знаеш ли за диамантите в сейфа на Алекс Горев?

— На Бени са. Откраднала си ги от него.

— Ще ме съдят ли за тях?

— Зависи каква информация можеш да изтъргуваш. За да сключите споразумение, трябва да си честна с федералните. Разполагаш ли с информация, която свързва Бени с контрабандата на диаманти?

— Да. Знам доста.

— Това има ли нещо общо с полет 100 на „Аерофлот“?

— Всичко. — Надя погледна Виктория с разбиране. — Обаче не си дошла тук само за да ми помогнеш. Преди да говорим за това искаш да знаеш какво ще кажа, ако ме накарат да давам показания по делото срещу Соломон.

— Да.

— Обаче наистина ли искаш да знаеш истината? Правда?

— Да. Правда. Истината, Надя.

— Нищо особено. Платих на Соломон да вземе паспорта и парите, които ми дължат. Казах на Николай, че напускам, за да се омъжа, а той ми се изсмя. Тогава сгреших. Казах му, че няма да участвам в измамите с банкови преводи, прането на пари и изнудванията. Той разбра, че това не са мои думи. Че са дошли от властите.

— И после?

— Съблечи си роклята.

— Повече няма да се събличам заради теб.

— Няма да те чукам. Проверявам за микрофони.

— Николай, никога не бих…

— За властите или за Бижутера работиш?

— Работя само за теб.

— Надя, Наденка… Защо?

Тя вади от чантата си деветмилиметров глок и го насочва към Горев с две ръце.

— Какво? Какво? Не! — пъшка Соломон.

Ръцете на Надя треперят и цевта на пистолета се люлее. Надя казва:

— Просто си искам паспорта и парите, които ми дължиш. Забрави всичко останало.

Горев се смее пресипнало.

— Първо адвокатът ти иска да ме съди. Сега ти искаш да ме застреляш. Когато чуят изстрел, Алекс и Сергей ще разбият тази врата и ще ти извадят сърцето, така че престани с тези глупости, гърла.

— Надя, да оставим оръжието, искаш ли? — обажда се Соломон.

— Адвокатът не е толкова глупав, колкото изглежда — казва Горев.

Соломон посяга към нея бавно. Надя пуска лявата си ръка, но продължава да държи оръжието насочено към Горев в треперещата си дясна ръка. За момент двамата със Соломон държат глока.

— Направи ми услуга, адвокате — казва Горев. — Натисни бутона за пълнителя и извади патроните.

— Къде е предпазителят? — пита Соломон.

— Идиот! Глокът няма предпазител! Защо мислиш, че искам да извадиш пълнителя?

Всичко се случва за секунди.

Надя вади показалеца си от спусъка и оставя пистолета в ръката на Соломон.

Когато Надя пуска оръжието, показалецът на Соломон се плъзва над спусъка. С левия си палец Соломон натиска бутона.

Зареденият с четиринадесет патрона пълнител се плъзва от ръкохватката на глока и пада на пода със сепващ звук. Показалецът на Соломон трепва — движението е леко като докосване на бебе — и куршумът в цевта излита.

И улучва Горев точно между очите.

— Станало е случайно! — Сърцето на Виктория се разтуптя. — Стив не е натиснал спусъка нарочно, за да убие Горев, нали?

— Нямаше пълнител. Той дори не знаеше, че в цевта има патрон.

— Но на полицията е разказал друго. — Виктория поклати тъжно глава. Вместо да разкаже истината или — още по-добре — да мълчи, докато дойде Виктория, Стив беше измислил версията, че Горев ги е заплашил и Надя го е застреляла. И както се случва често, една лъжа влече след себе си друга. После Стив разказва съчинената история, че Надя натиснала копче и взела пистолета на Горев със себе си — с което обяснява липсата на оръжието му на местопрестъплението, — а Стив останал на място с оръжието на убийството.

„О, какви заплетени мрежи плетем…“

— Защо твоят човек не е казал истината? — попита Надя. Виктория сви рамене.

— Паникьосал се е. Сигурно е решил, че полицаите няма да му повярват. Или се е опасявал, че при всички случаи ще го обвинят в убийство, дори и да му повярват.

— С какво мога да му помогна, Виктория?

Преди да успее да отговори, шум по-силен от изстрел разтърси стаята и таран проби входната врата. Разхвърчаха се трески и през отвора нахлу дневна светлина, после трима мъже с пистолети нахълтаха вътре.

— На пода! — изкрещя единият. — Веднага!