Ези-тура

51 Колективният гений

Трябва да направя едно признание.

Мразя подбора на заседатели.

Не обичам да си пъхам носа в живота на другите хора, защото не искам никой да си пъха носа в моя. Обаче е проклета необходимост. Ако клиентът ти е обвинен в убийство, задължително трябва да попиташ възможните заседатели дали някой от семейството им е станал жертва на убийство. Трябва да ги попиташ и дали някога са били жертва на престъпление. По същество трябва да принудиш тези нещастници — които са достатъчно смачкани от факта, че са призовани в съда — да си спомнят най-лошите моменти от живота си.

Според някои адвокати подборът на заседатели е най-важната част от едно съдебно дело. По-важна от встъпленията, кръстосаните разпити, дори финалните пледоарии. Не знам дали е така, защото изборът на заседатели е стрелба в тъмното.

Юридическите фирми с дебели килими в офисите наемат психолози, за да анкетират съдебните заседатели след делата, и резултатите са плашещи. Повечето от тези хорица забравят около 70 процента от инструкциите на съдията относно законите. При обсъжданията заседателите отделят около половината от времето, за да говорят за личните си преживявания.

Консултантите по подбора формулират какви ли не правила. Ако обикновен работник облече костюм, за да отиде в съда, това е знак за респект към съдебната система, което се превежда като заседател, който би подкрепил обвинението. Е, не знам. А може би просто опитва да завърти главата на дамата до себе си, за да излезе с него — ловък ход, който се превежда като заседател, който би подкрепил защитата.

Често нарушавам неписаните правила относно това какъв човек би подкрепил едната или другата страна в процеса. Веднъж допуснах в състава да остане жена на полицай — което е абсолютно недопустимо според неписаните правила — в дело, което нямаше как да спечеля, ако не докажа, че арестувалият клиента ми полицай лъже. Подложих го на безмилостен кръстосан разпит, докато не започна да се поти толкова обилно, че дланите му смъкнаха боята от парапета на свидетелската банка. Оказа се, че полицейската съпруга е председател на заседателите, и спечелих оправдателна присъда. Защо? По време на подбора долових, че невероятно се гордее със съпруга си, който беше получил цяла кошница награди и похвали, и се надявах лъжливото ченге да я накара да се възмути. Получи се — поне тогава. Просто казвам, че няма как да си сигурен.

Във Флорида имаме само по шестима съдебни заседатели. Законодателите искат да спестят време и да намалят разходите… и по дяволите правосъдието! По-малкият състав усложнява работата ми. Много по-лесно е да блокираш жури с един въздържал се, ако е от дванайсет граждани. Може би си спомняте пиесата, от която стана страхотен филм, в която едно жури започна с единайсет на един в полза на осъждане и завърши с оправдателна присъда. Ами, не се казваше „Шестима разгневени мъже“.

В делата, в които се иска смъртно наказание, пак имаме дванадесетчленно жури — като кора с яйца. Понеже в нашия случай щатът искаше максимум доживотна присъда, щяхме да изберем обичайната група от шестима.

На теория съдебните заседатели трябва да преминат през процес от четири стъпки. Най-напред се запознават с фактите, представени чрез веществените доказателства, претеглят тези факти, научават закона от съдията, после прилагат този закон към фактите. На практика преценяват дали обвиняемият им изглежда виновен и се опитват да познаят кой свидетел казва истината. Е, добре, прекалявам с цинизма. Искам само да кажа, че съдебните заседатели не могат да са други. Те се влияят от жизнения си опит толкова, колкото и от доказателствата и закона. И въпреки всичко, колкото и да се жалвам, ето го и най-странното.

Съдебните заседатели обикновено преценяват правилно!

Честно, нямам представа как става това. Може би режисьорът Били Уайлдър го е казал най-добре. Той говори за кинопублика, не за съдебни заседатели, но думите му са верни: „Поотделно те са идиоти. Заедно са гений“.

На масата на защитата клиентът и колегата ми, въпреки факта, че не харесваха защитната ми стратегия, работеха мирно и спокойно по избора на заседатели. Соломон водеше записки в бележник, а Виктория използваше картички в различни цветове.

Соломон беше отслабнал и сега вратът му не запълваше яката на ризата от костюма му, а и беше придобил прословутата специфична затворническа бледост. Когато кандидатите влязоха в преградата, за да бъдат разпитани, на лицето му се появи маниакална усмивка. Честно, усмивката на Джокера от „Батман“ изглежда по-естествено.

— Успокой се — казах му. — Приличаш на убиец с брадва.

— Кандидатите изглеждат глупаво — каза той.

— Ш-ш-ш! — предупреди го Виктория.

— И може ли изобщо да са умни? — продължи Соломон. — Дори не са успели да се измъкнат от службата на заседатели.

Щатски прокурор Рей Пинчър стана, усмихна се на бъдещите заседатели и им каза:

— Единственото, което аз и адвокат Ласитър искаме, е честно и безпристрастно жури.

„Говори за себе си, Рей“.

Аз искам жури, което ще отсъди в моя полза, дори и половин дузина свидетели да са видели как клиентът ми застрелва монахиня по пладне на крайбрежната. Ако не стане това, искам заседатели, които истински вярват в презумпцията за невинност и държат щата наистина да изпълни задължението си да докаже вина извън всякакво основателно съмнение.

Пинчър искаше заседатели, които вярват в поговорката „Където има дим, има и огън“. Което означава, че щом Стив Соломон е седнал на подсъдимата скамейка, за бога, трябва да е извършил нещо гадно… без значение дали е предумишлено убийство, или убийство по непредпазливост.

Подборът на заседатели върви на две нива. Единият задава въпроси, другият слуша отговорите и наблюдава. Аз говорех, Виктория наблюдаваше. Не само този, който отговаря, но и останалите зад преградата. Правилната оценка на езика на тялото е много важен инструмент в практиката ни.

След ден и половина имахме шестима заседатели и двама резерва. Шестимата бяха трима мъже и три жени, по презумпция добри и честни граждани. Бяха типичните за Маями заседатели, което ще рече различни комбинации: кубинско-американска — два пъти, колумбийско-американска, хаитянско-американска, африканско-американска и един обикновен американец.

Съдия Мелвия Дакуърт даде предварителните си инструкции. Наред с добре познатите стари предупреждения да не обсъждат делото с близки и приятели имаше и някои нови. Никакви есемеси, туитове, блогове или фейсбуци, свързани с делото. Без Инстаграм, Пинтерест или Гугъл за търсене на информация.

И преди бях защитавал подсъдими пред съдия Дакуърт и я харесвах. Беше афроамериканка на около петдесет и пет, служила като капитан във военния съд. Повечето от нашите съдии като че ли идват от щатската прокуратура и много често симпатизират на обвинението. Във военните съдилища адвокатите сменят страните. Един ден си прокурор, на другия — защитник. Може би трябва и цивилните прокурори да се въртят по подобен начин. Мнозина страдат от заболяване, което наричам „емоционален скорбут“. Вместо липса на витамин С обаче не им достига способност да изпитват съчувствие.

В миналото, когато по време на изслушвания проявяваше особена строгост към мен, често я наричах „капитан Дакуърт“ вместо „ваша чест“. Тя обикновено се усмихваше и ме наричаше в отговор „редник Ласитър“. Винаги съм ценил съдиите с чувство за хумор. Освен това винаги се отнасяше справедливо със защитата, което не може да се каже за всички съдии.

След като заседателите положиха клетва и бяха готови да раздават правосъдие или някакво смислено подобие на правосъдие, съдията каза:

— Ще се оттеглим за петнайсет минути. Това е почивка. След това щатът ще представи встъплението си.