Ези-тура

18 Дупката и Бижутера

Всичко стана много бързо. Двете жени скочиха от канапето и отстъпиха на няколко крачки. Биячът от входа връхлетя през завесата. В същото време от коридора отзад излезе още един мъж. Според разказа на Соломон в края на този коридор би трябвало да е офисът, в който е бил убит Николай Горев. Офисът вероятно беше наследен от брата, Алекс, който сега се приближаваше със свити юмруци.

Беше с черен копринен костюм, италианска кройка, съвършено неподходящ за набитото му тяло. Имаше тъмни очи и рунтав черен мустак. Прошарената му коса вече се отдръпваше нагоре. Реших, че е на около четиридесет. От поведението на останалите личеше, че той е босът. Новият бос.

— Какво искаш, по дяволите? — попита.

Засвири бибоп, саксофон, и едва се сдържах да не затактувам с крака.

— Водех дружески разговор — отговорих.

— Разпитвал е момичетата за Надя — намеси се барманът.

— Защо се интересуваш от тази шлюха? — попита Алекс.

— А теб защо те интересува защо се интересувам?

— Кой си ти? Задник от ФБР?

— Не. Задник адвокат. Представлявам човека, който беше несправедливо обвинен за убийството на брат ти.

— Несправедливо?

— Брат ти е извадил пистолет и Надя го е застреляла при самозащита.

— Идиотска лъжа! Полицията не намери пистолет. Знаеш ли какво ми се иска да направя с тебе?

— Да ме пуснеш от хеликоптер в дупка, дълбока шестстотин метра?

Това го накара да млъкне за момент, така че можах да чуя саксофона на Чарли Паркър.

— Какво знаеш за това? — Гледаше враждебно. Изведнъж от човек, който задава много въпроси, бях станал човек, който знае прекалено много.

— Че си обичал да пускаш чеченци от военния си хеликоптер.

— Майната им на чеченците.

— И от време на време да пускаш и по някоя жена, която създава неприятности на брат ти.

— Знаеш ли кой е изобретил хеликоптера, а, задник адвокатски?

Барманът и биячът заеха позиции от двете ми страни. Ако ме сграбчеха за ръцете, Алекс можеше без проблем да забие юмрук в корема или физиономията ми.

— Леонардо да Винчи — отговорих.

— Казах изобретил. Не нарисувал на картинка. Игор Сикорски, руснак.

Реших да не му казвам, че Сикорски е свършил тази работа в Щатите и че е забогатял, без да използва момичета в миризлив бар.

— Какво искаш да ми кажеш? — попитах.

— Обичам хеликоптерите. Но в момента нямам и няма как да те пусна от хеликоптер.

— Жалко.

— Имам лодка и мога да те пусна в Гълфстрийм обаче.

За това нямах хитроумен отговор.

— Какво знаеш за дълбоката пропаст? — попита Алекс.

Всъщност нищо. Но явно бях докоснал оголен нерв и исках да пробвам — както зъболекар пробва болен зъб.

— Достатъчно — излъгах.

Алекс Горев се приближи още и навлезе в личното ми пространство.

— Можеш да ми кажеш сега, а мога и да ти пръсна задника от бой.

Спомних си нещо, което Соломон беше чул Николай Горев да казва за дълбоката пропаст: „Надя, знаеш къде е това място. Бижутера знае къде е това място“.

— Знам толкова, колкото знае Бижутера — казах.

Тъмните очи на Горев се разшириха. Бях го изненадал, а той явно не обичаше изненади. Огледа се наоколо. Още двама туристи, жертви, гледаха към нас. Може би мястото започваше да ги притеснява.

— Трябва да отидем да поговорим на по-спокойно място.

Горев се обърна към бияча и каза нещо бързо на руски, после пак се обърна към мен:

— Колата ми е долу. Тръгваме веднага.

Преди да успея да кажа нет, биячът сграбчи лявата ми ръка над лакътя, а барманът — дясната. Започнаха да ме бутат към вратата. Не реагирах. Трябваше да минем по стълбите, после по уличката, чак тогава щяха да ме сложат на задната седалка… или в багажника. Бих изпробвал шансовете си долу, на уличката, а не на това тясно място.

При добронамереното ми послушание нямаше нужда биячът да извива лявата ми китка назад и да я вдига към плешката. Вадил съм си раменната става три пъти. Имаше и операции, нося белезите си. Тоест болката в ставата не ми се стори много приятна.

Заради това забих пета в стъпалото на бияча. Колко силно? Повече от сто килограма силно. Мисля, чух сводът му да хрущи. Знам, че чух крясък на руски.

След като освободих лявата си ръка, се извъртях и забих къс удар в огромното шкембе на бармана. Улучих ребра вместо слънчевия му сплит, но все пак успях да измъкна дясната си ръка. Завъртях десния си лакът и премазах адамовата му ябълка. Той се задави и се свлече на колене. Алекс обаче дойде отзад и ме удари с юмрук или с отворена длан, карате удар — изобщо не видях — по врата. Дебел врат, прикачен към дебел череп.

Все пак видях звезди и залитнах две крачки напред. Марина и Елена се присъединиха към веселието. Марина скочи на гърба ми, уви ръце около врата ми и издра бузите ми с лакирани нокти. Елена свали обувките си и заби остро токче в гърдите ми, които доскоро галеше. След това бръкна под сакото ми, несъмнено за да опразни джобовете ми. За щастие не държа там портфейла си. Може би обаче това беше отвличане на вниманието, защото забелязах, че часовника ми го няма. Една от жените сега беше горда собственичка на фалшив „Пике“.

Наближих горния край на стълбата, отърсих се от двете жени и приклекнах, за да избегна юмрука на Горев, насочен към брадичката ми. Ударът беше прекалено висок и аз направих каквото се очаква от един мъж. Забих коляно в чатала му, защото мразя да удрям хората по лицето. Пропускал съм много пъти — удрял съм череп вместо физиономия и съм чупил костиците на ръката си.

Горев изскимтя нещо с руски фалцет и се сви на две. Барманът тръгна към мен и пусна дебела лапа към лицето ми. Отстъпих назад…

И се олюлях на най-горното стъпало.

Размахах ръце, сграбчих китката на бармана и го дръпнах към мен. Раздвижих бедра като подъл страничен защитник и го завъртях покрай мен като дама в танц.

И двамата се изтъркаляхме надолу по стълбите, но той изигра ролята на сто и петдесет килограмова възглавница от тлъстина, която ме спаси от сериозни травми. Единственият недостатък, докато падахме надолу, беше дъхът му, който вонеше на бира и чесън.

Изправих се. Барманът си остана полегнал.

Излязох вън, с усилие, и чух зад гърба си бързи стъпки, надолу по стълбата.

Алекс и биячът. Следвани от Марина и Елена.

Не си носех крила и докато пристъпвах към голямата улица, окуцелият бияч ме настигна с лекота, после ме улови с две ръце и ме блъсна странично в близкия контейнер за боклук. Поставен успоредно на стената. Ако беше през петдесетте, щеше да е метален и можех да вдигна капака и да го забия в черепа на този кретен, както Сони Корлеоне преби скапания си зет в „Кръстникът“. Обаче през 2014 контейнерът беше от синя пластмаса — вдига се в четвъртък — и нямаше какво да хвана, освен може би топченца стиропор отвътре.

Биячът пристъпи към мен с вдигнати юмруци, със стойка на шампион по бокс. Прикрих се — с лакти закрих корема си, а с юмруците — хубавото си лице. Той замахна няколко пъти, бързи къси, но общо взето го отнесоха ръцете ми. Утре щях да съм на сини петна. Когато спря, за да си поеме дъх, успях да му пусна ляв прав точно в носа, от който изригна фонтан кръв.

Той вдигна ръце към лицето си, така че аз се извъртях и забих десния си юмрук дълбоко в слънчевия му сплит. Той отпусна ръце и ми даде възможност за един мощен ъперкът. Бях научил Кип на този удар, на големия чувал с пясък, който виси на дъба в задния двор. При достатъчна сила ударът оставя вдлъбнатина а чувала, разклаща клона на дървото и дори може да събори някой и друг жълъд. Но това е срещу чувал, срещу човек отнема доста време, за да го нанесеш… освен ако нямаш ръце на професионален боксьор или противникът ти вече не е окървавен и омаломощен. Юмрукът ми полетя от нивото на кръста и без никаква пречка достигна брадичката на бияча. Повдигна го от земята. Той се свлече на колене и започна да повръща, на косъм от официалните ми обувки. Никой не твърди, че боят е хубаво нещо.

Обърнах се и видях Горев да приближава към мен, държеше нещо в дясната си ръка. Автоматичен нож. Щрак. Острието изскочи.

Боже, колко мразя ножове!

— Не сме приключили разговора, многознайко — каза той.

Тогава чух гуми на кола в уличката зад мен. Полицейска патрулка от Маями Бийч удари спирачки. Зад кормилото седеше униформен полицай. От другата страна изскочи детектив Джордж Бариос и огледа обстановката. Окървавения драйфащ бияч до контейнера за боклук. Угоения барман, проснат по очи край вратата. Двете момичета от бара, боси, с обувки в ръце, с разрошени коси. Горев, който ме гледаше с убийствена злоба, прибрал ножа и ръката си в джоба. И разбира се, добрият стар аз. Раздърпан и бит, с окървавено лице, с разкъсано сако и може би пиян.

— Приличаш на лайно, Джейк — отбеляза Бариос.

— Какво искаш да кажеш? Това е най-хубавият ми костюм.

— Какво ще кажеш да те закарам у вас?

— Колата ми е на съседната пряка.

— Лоша идея. На входа на „Макартър“ проверяват за алкохол и няма шанс да минеш.

— Е, щом е така…

Канех се да отворя задната врата на полицейската кола, когато Горев извика:

— Ще поговорим пак, адвокатски задник такъв.

— Определи си среща. Кажи на твоята бардама да се свърже с моята бардама.

— Обещавам ти да ми кажеш всичко, което знаеш за Бени Бижутера.

— Бени Бижутера?

— А за някой друг ли, мамка му, говорим?

Бях гроги, така че ми беше нужен миг, за да обработя информацията. Бижутера, който знае всичко за дупката в Русия, се казва Бени. Типът, наел Мигел Домингес да намери Нина, също се казва Бени. Никога не съм бил добър по математика, но дотолкова все мога да смятам. Бяха един и същи човек. Зрънце информация, но би могло да ми помогне да открия Надя Делова.

— Ще поздравя Бени от теб! — извиках на Горев и се скрих в полицейската кола.

Когато се отдалечихме малко, детектив Бариос каза:

— Не бива да се забъркваш с руснаците, Джейк. Те са безскрупулни като колумбийците през осемдесетте.

— Благодаря, че ми спаси задника. Кой се обади в полицията?

— Никой. Наблюдаваме те, откакто отиде във „Фонтенбло“.

— За да ме пазите?

— По дяволите, не. За да те оставим да направиш това, което ние не можем. И евентуално да извадиш някоя и друга улика.

— Така или иначе, благодаря за помощта.

— Вече не си на години за такива идиотщини, Джейк.

— Ти ли ми го казваш? — Главата ми пулсираше и Знаех, че останалата част от тялото ми ще започне да чувства болката веднага щом адреналинът спадне. — Джордж, във Върмонт има едно градче с начално училище. Обзалагам се, че имат малък полицейски участък с добродушен шеф.

— Какви ги дрънкаш?

— Малко китно градче. Може би шефът на полицията скоро ще се пенсионира, точно както треньорът по в началното училище. Ще можем да обядваме заедно всеки ден в местната закусвалня. Руло от кайма с картофено пюре.

Бариос ме изгледа косо. Може би се питаше дали част от мозъчните ми клетки не са останали в „Анастасия“.

— Когато тръгнеш да се пенсионираш, Джордж, помисли за това. Върмонт. Ти и аз. Най-добри приятели.

— Да нямаш мозъчно сътресение, Джейк? Върмонт? Не те ли чакаше дело за убийство?

— Прав си. Сега трябва да започна да се оправям с уликите. Обаче когато това свърши… кой знае?

— Какво научи от руснаците?

— Нищо освен това, което чу.

— Чух „Бени Бижутера“. Ти търсеше човек на име Бени, който може би иска да убие Надя Делова. Сега знаеш, че това е бижутер, който има някаква връзка с братята Гореви.

— Това е, общо взето.

— И какво общо има Бени Бижутера с убийството?

— Нямам представа.

Пооправих сакото си „Армани“, скъсано на три места. Баба щеше да побеснее. Проверих дали портфейлът ми е на място. Беше. Нямах часовник, разбира се. И очилата ми „Рей бан“ бяха заминали. Нямах и мобилен телефон, но си спомних, че го бях оставил в колата. Потупах джобовете на сакото си, бръкнах в единия и намерих салфетка с логото на клуб „Анастасия“. На нея беше записан телефон, с код 786. Номер от Южна Флорида.

Елена се беше опитвала да изпразни джоба ми. В суматохата беше мушнала вътре телефонен номер.

— Джордж, не ме карай до вкъщи. Остави ме при колата ми.

— Казах ти. Проверяват за алкохол.

— Не съм толкова зле. Освен това няма да доближавам „Макартър“.

— Какво става, Джейк?

— Не мога да ти кажа.

— Защо, по дяволите?

— Благодарен съм ти и така нататък, обаче в края на краищата ти си детектив, разследващ убийства, а аз съм адвокат на защитата. Ти искаш да вкараш моя човек в затвора, аз искам да го освободя.

— А аз си мислех, че искаме едно и също нещо — изсумтя той. — Справедливостта.

Каза го искрено. Никакъв сарказъм. Отговорих по същия начин, съвършено искрено:

— Джордж, знаеш как винаги се ядосвам и скърцам със зъби, задето системата не работи, нали?

— Да, лазил си ми по нервите с тези неща.

— Не е шега. Имам предвид какво мисля за тези неща. Знаеш го, нали?

— Щом го казваш.

— Така мисля. Наречи го философия, ако искаш.

— Знам. Така наречената правосъдна система.

— Трябва да има по-добър начин. Може би трябва изобщо да премахнем сегашната система с противопоставяне на различни тези пред съдията. Може би трябва да качим трима разследващи съдии в една кола и да ги изпратим в нощта да търсят истината. И каквото кажат — невинен или виновен, — това е.

— Но не е така.

— Именно. Ние с теб сме гладиатори. Излизаме на арената и там има победител и победен.

— Аз само точа меча на щатския прокурор. Той е гладиаторът.

— Все едно, ще се лее кръв. Силният ще победи. Не непременно онзи, чиято кауза е справедлива или е с чисто сърце.

— Но не се каниш да променяш тази система. Това ли искаш да ми кажеш?

— Не тази вечер. Адски съм уморен.

— Е, желая ти късмет тогава, Джейк. И vaya con Dios. Ти и клиентът ти.

— Има и още нещо, Джордж. Соломон не ме нае да търся справедливост. Нае ме, за да победя.