Ези-тура

27 Гробището и генерал Къстър

Към седем си бях изпил кафето — силно еспресо — и правех крос на юг по Леджун. Мислех си за Виктория Лорд и Стив Соломон, за мистериозната Елена и за изчезналата Надя. Днешният проблем беше прост. Трябваше да работя по получаването на материалите по делото от щатския прокурор. Вместо това се безпокоях за Виктория и опитвах да реша какво да направя вечерта.

Ако Соломон беше проблемен клиент — какъвто несъмнено беше, — Виктория щеше да е ненадежден партньор в делото. Отказваше да ме слуша. Започваше да изпълнява своя собствена програма. Онова, което бе намислила, щеше да е опасно за нея… но и за делото. И в момента, докато маратонките ми шляпаха по тротоара, се безпокоях повече за нея, отколкото за „Щата срещу Соломон“.

„Боже, какво говори това за мен? Като адвокат и човек?“

Реших да я пропъдя от мислите си и да се съсредоточа върху трудното си дишане и болките в тялото. Бях с найлонов костюм за потене с еластични маншети на китките и глезените, за да увеличават телесната температура. Опитвах да изпотя шампанското, водката, уискито и останалите токсини от живота си.

Нека е ясно — само луд човек може да прави това в Маями през лятото, което трае горе-долу от май до ноември. Дори рано сутринта горещината се надига от тротоарите като парата от решетките на метрото в Ню Йорк. И проблемът не е толкова жегата, колкото влагата.

Минах по моста над канала към Кокоплъм Съркъл. По гърба ми и в цепката на задника ми се стичаха реки от пот.

Свих надясно и се насочих на запад, по „Сънсет“. Сив рейндж роувър ме последва по кръга и намали скоростта до скоростта на бягането ми. Спомних си подобния джип на бензиностанцията и по „Джулия Татъл“, в нощта, когато се срещнахме с Елена в руската църква. Присвих очи и опитах да видя нещо зад плътно затъмнените стъкла, но не различих човешки очертания. Можеше да е мъж, жена или добре обучено шимпанзе. Тогава, вместо да ме изпревари и да продължи напред, джипът направи обратен завой и се насочи на изток, по „Сънсет“. Проследих го с очи, но залезът ме заслепяваше и не успях да видя номера. Шофьорът можеше да е някой от биячите на Горев, тръгнал по следите ми, за да го отведа при Надя. Или някой от следователите на щатски прокурор Пинчър, който се опитва да ме сплаши. Така или иначе, нищо не можех да направя по въпроса.

Продължих напред, минах Алманса и Миндейо, после свих вляво по Едуин Роуд и… ето го.

Гробището Пайнуд. Ходя там, за да мисля.

Една от големите малки тайни на Южна Флорида — Маями и околните градчета са млади. Няма църкви на по триста години или чудати къщи от времето на Революцията. Имаме обаче гробището Пайнуд, в което са останките на пионерите от средата на деветнадесети век.

Това не е гробище с подравнени морави. Това е естествена гора от груби палми, борове и всякакви други дървета с усукани клони и стебла. В резултат мястото е почти винаги сенчесто, а във ветровитите дни — каквито има доста — бризът шумоли в листата.

Минах по килима от борови иглички и се изпънах на дървена пейка пред гроба на ветеран от Испано-американската война.

Замислих се.

Въпреки това, което бях казал на Виктория — че няма да съм там, за да я предпазя, — как бих могъл да не отида? По принцип крайбрежието е безопасно. Все пак нощем има крадци, изнасилвани и понякога дори ченгета, които се напиват и мачкат заспали (или правещи секс) туристи с АТВ-тата си. Наистина. Случи се съвсем неотдавна.

Би трябвало да мисля за делото. Разсъждавах как и защо Надя е накарала Соломон да отиде с нея. Дали е планирала да ограби Горев от самото начало? Знаел ли е Соломон? И ако тя е донесла оръжието, как така Соломон е застрелял Горев?

По дяволите! Не знаех отговорите и в тази гореща сутрин не давах и пет пари за тях.

Надигнах се от пейката и се приготвих да тичам до вкъщи, за да взема студен душ. Е, поне хладен. Водата от чешмата ни изобщо не е студена. Преди да изляза от това спокойно място, за да се върна в истинския свят, минах покрай две стари надгробни плочи — на войник на Конфедерацията, от Тенеси, и на войник на Севера, от Масачузетс. След това покрай два гроба на деца „Бебе Мери“ и „Бебе Джеймс“. Толкова често в наши дни и толкова адски тъжни.

В главата ми се появи тревожна мисъл. Може би заради гробището. Може би защото отнесох боя преди две нощи. Или дори заради чувствата ми към Виктория, които се налагаше да изследвам и да определя ясно, дори пред самия себе си.

„Защо толкова се тревожа за Виктория? Защо мисля за нея повече, отколкото за делото?“

Добре, да погледнем логично. В практикуването на правото нищо не е по-важно от принципа: клиентът винаги е на първо място.

И на теория, и на практика поведението ми винаги е било подчинено на него. Преди много години се изправих в централната съдебна зала на старата федерална съдебна палата — позлатени полилеи, мраморни колони, дървени ламперии, високи тавани. Никакви натруфени и тежки думи не могат да опишат разкоша на тази зала. В онзи ден положих клетва за приемане в адвокатската колегия, с която обещах да спазвам конституцията.

Гледах сериозно на тези думи. И сега е така. Шестата поправка, гарантираща правото на защита, означава — според мен — дяволски добър адвокат. Адвокат, готов да понесе удари заради клиента си и може би да нанесе някой и друг в отговор. В това отношение си приличаме със Соломон. Той се гордее, че е бил наказван за неуважение към съда заради сблъсъците си с прокурори, съдии и свидетели. Какво каза първия ден, когато се срещнахме?

„Адвокат, който се бои от ареста, е като хирург, който се бои от кръв“.

Тогава го упрекнах. Може би заради напереното му и нафукано поведение, но в никакъв случай заради отношението му към работата, с което съм съгласен. И сега мислех за приятелката му… а не за делото му. Виктория Лорд ме привличаше по начин, който нарушаваше принципите ми. Можех поне да се потупам по рамото, задето не се бях поддал на породената от уискито фронтална атака. Каква самоненавист би предизвикало това нещо!

Ами довечера и през нощта? Толкова късно, почти сутрин — и намерението на Виктория да се срещне с Елена на брега? Как бих могъл да я оставя да отиде сама?

След тези разсъждения взех решение. Имам лиценз от щата Флорида за носене на скрито огнестрелно оръжие. От друга страна, кой няма? Имаме около деветстотин хиляди граждани с право да носят скрито оръжие — най-много в страната. Ясно ли ти е, Тексас?

Както и да е, имам деветмилиметрова берета. Така че довечера, много късно, възнамерявах да мушна пистолета в раменния кобур под лекото спортно сако и да оседлая стария си жребец, за да последвам Виктория на брега.

Поради някаква причина си спомних за генерал Джордж Армстронг Къстър, който един ден през 1876 година яздел през равнините на Монтана с кожените си панталони. Представях си генерала, с колт .45 на бедрото, начело на шестстотин войници с карабини. Представих си как си е мислел: „Какво би могло да се обърка?“