Ези-тура

58 Помирение

— Не знам как да ти благодаря, Джейк — каза Виктория. — Беше великолепен.

— Да, същото се отнася и за мен — добави Соломон. — И отново се извинявам, че не се доверих на преценката ти.

— О, боже! Моите нови най-добри приятели завинаги. Ще взема да се разплача.

— Джейк, стига си се правил на шут — каза ми Виктория. — Преструваш се на много корав, но под кората има захарен памук.

— Окей, ето я реалността. Не аз спечелих делото. Ти го спечели, Виктория. Това, което си казала на Хостетлер, свърши работата. Аз само млъкнах и се дръпнах да направя път.

Беше преди обяд в деня след края на делото и седяхме в бара на „Хаят Риджънси“ в центъра. Джералд Хостетлер се обади на Виктория и й каза, че Надя искала да ни види. Чакахме ги, пиехме мохито и ядяхме гуакамоле с чипс.

— Няма да зарежеш правото, нали, Джейк? — попита Соломон и ме тупна фамилиарно по рамото. — Защото си мислех, че може да се случи да гледаме някое дело заедно.

— Странно — казах. — Аз си мислех, че можем да водим някое дело един срещу друг.

— Защо?

— Носи се слух, че Рей Пинчър нямало да се кандидатира за нов мандат.

— О, не! — възкликна Виктория. — Да не би да се кандидатираш за щатски прокурор?

— Ще мисля по въпроса довечера, когато се изпъна на хамака с чаша мартини в ръка. С джин. Не водка.

— Мисля, че ще е страхотно, ако станеш главен прокурор — каза Соломон. — Но ще те ритам по задника в съда. Това, че бях обвиняем, ще ми помогне да стана по-добър защитник, нали?

— Знам, че е така, от личен опит.

— Каквото и да се случи в бъдеще, ще ти бъдем благодарни, Джейк — намеси се Виктория.

— Моля, няма защо — отговорих. — А ти ми кажи какво каза на Хостетлер, та Надя да обърне показанията си?

— Вече ти казах. Че можеш да огънеш закона, както пекарят огъва претцели. Само не трябва да късаш тестото, когато го огъваш.

— Винаги съм смятал, че това е доста неясно — отбелязах.

— И аз, Вик — каза Соломон. — И какво още?

Тя мушна сламката си до дъното на чашата с мохито и смачка с нея листчетата мента.

— Нищо.

— Ей, скъпа, разговаряш с нас — настоя Соломон. — Стив и Джейк. Твоят любим и твоят адвокат. Ние сме екип… освен ако не изберат Ласитър за прокурор. Не може да криеш нищо от нас.

— По този въпрос съм със Соломон — добавих.

Виктория отпи от мохитото и отговори:

— Джералд се опасяваше, че ако Надя подкрепи версията на Стив, ще бъде обвинена в лъжесвидетелство, така че му разясних делото. В кабинета е имало само трима души. Единият е мъртвец. Ако другите двама разкажат една и съща история, никой не може да докаже дали лъжат, или не. Всъщност наистина нямаше начин да я обвинят в лъжесвидетелство, ако подкрепи версията на Стив, че е стреляла при самозащита.

— Добра работа, Вик — каза Соломон.

— Несъмнено — добавих.

Видях Хостетлер и Надя да влизат в бара с куфари на колелца. Тя беше с жълта лятна рокля на точки, която й придаваше невинния вид на момиче от квартала. Той беше с тениска с надпис „Спасете Евърглейдс“ и джинси. Щяха да се връщат в Пенсилвания. Когато приближиха масата ни, ние станахме.

Започна голямо прегръщане.

Виктория прегърна Надя, после Хостетлер.

Соломон прегърна Хостетлер, после Надя.

Аз само стиснах ръката на Хостетлер и казах „благодаря“ на Надя. Съжалявам, просто не си падам по такива цуни-гуни.

— Искам да ти се извиня лично, Стив — каза Надя. — Причиних ти толкова неприятности.

— Всичко приключи добре — отвърна той.

— Може ли да поговорим насаме?

Соломон погледна Виктория, която сви рамене и кимна утвърдително.

— Ще отида да оправя сметката в хотела, скъпа — каза Хостетлер и потегли с багажа.

Надя и Соломон се дръпнаха в далечния край на бара, където започнаха да шепнат. Виктория наблюдаваше известно време, после ме попита:

— Какво става там?

— Нямам представа.

— Нали не мислиш, че…?

— Че какво?

— Каквото ти казах. Че между тях има нещо.

— Стига, Виктория. Повярвай ми, познавам такива неща по езика на тялото.

Което, разбира се, стана точно в момента, в който Надя целуна Соломон по устните. Кратка целувка, не продължителна, жадна, „нямам търпение да правим секс отново“.

— Какво, по дяволите… — почна Виктория.

— Успокой се. Това е руски поздрав.

— Измисли си го. Те вече се поздравиха.

И двамата видяхме как Надя бръкна в чантата си и подаде нещо на Соломон. Нямаше начин да видим какво е от това разстояние. Не беше голямо. Побра се в шепата му.

— Джейк! Какво правят те?

Не знаех, затова не отговорих.

Соломон и Надя се прегърнаха. Пак. Бързо. След това тя отиде при човека претцел на рецепцията, а Соломон се върна на масата ни.

Когато седнахме, известно време всички мълчаха.

— Защо си се изчервил? — попита Виктория настойчиво.

— Н-не съм — заекна Соломон. — Н-не се изчервявам.

— Вратът ти се е зачервил. Да нямаш температура?

— Добре съм.

— Какво ти даде Надя?

— Не съм сигурен, че тук е мястото и времето — каза Соломон.

— Защо не?

— Ами… защото е между нас двамата.

— Между теб и Надя?

— Не! Теб и мен, Вик.

— Ще си тръгвам — предложих.

— Не, няма — отсече Виктория. — Трябва ми свидетел, ако се окаже, че имам достатъчни основания да прережа гърлото на Стив. Какво ти даде Надя?

Соломон бръкна в джоба си и извади малка кафява торбичка от памучен плат, с връвчица за стягане. Сложи я на масата.

— Отвори я, Вик.

Тя го изгледа неуверено, после взе торбичката, дръпна връвчицата и отвътре в дланта й изпадна нещо малко по-малко от топка за голф, подобно на стъкло.

— Какво е това? — попита тя.

— Прилича на кварц — казах.

— Нешлифован диамант — обясни Соломон. — Голям. Надя смята, че ще е между четири и пет карата, след като го шлифоват. Изглежда, знае доста за диамантите.

— Мислех, че ченгетата са намерили всички диаманти, когато са претърсили къщата на Хостетлер — казах.

— Не са открили тези, които Надя е заровила в задния двор.

— Значи има още? — попита Виктория.

— Достатъчно, за да построят нова фабрика на Хостетлер — каза Соломон. — Макар че ще продължават да свиват претцелите на ръка. Така или иначе, Надя иска този диамант да бъде твой. Искам да кажа, аз искам да бъде твой.

— Какво ми казваш, Стив? — попита тя.

— Ами…

Размърдах се на стола си.

— Соломон, дали както седя тук не чувам да предлагаш на Виктория да се омъжи за теб?

— Ами… Да.

— О, Боже! — изпъшка Виктория.

— Справяш се отвратително, Соломон — казах. — Ще ти помогне ли, ако се чупя?

— Да, по дяволите.

— Е, изчезвам, мили мои.

— Не бързай толкова, Джейк — спря ме Виктория. — Ще те виждаме често занапред.

— Защо? Кого от двама ви ще обвинят следващия път?

Тя не ми обърна внимание и се обърна към Соломон.

— Да, Стив, за бога, да! Искам да се омъжа за теб.

Соломон изпусна дълга ниска въздишка, като въздух от развързан балон.

— Яба-даба-дууу!

Скочиха на крака, прегърнаха се и се целунаха. Бавно, дълбоко, продължително. Толкова продължително, че бих могъл да ударя кана мартини и да разбъркам още една. Както смятах да направя, когато се прибера у дома. Сега обаче седях там, в бара, докато двамата се прегръщаха и целуваха някъде над мен. Сдобряването не е спорт за зрители, обаче ето на — бях там, като скърцащо трето колело. Разбира се, че се радвах за тях, но част от мен се чувстваше пуста. Соломон беше щастлив кучи син, а аз щях да се прибера у дома сам.

— Поздравления, смахнати деца — казах. — Сега мога ли да си тръгвам?

— Не още, здравеняко — отвърна Соломон и двамата седнаха отново. Той впери в мен директен, убийствено сериозен поглед. — Джейк, приятелю, искам да ми бъдеш кум.

За момент замълчах. Сега вече наистина имах нужда от онази кана алкохол и някоя горчиво-сладка кънтри песен за прашни пътища и разбити сърца.

— Хайде, Джейк, какво казваш? — настоя той.

— Ще трябва ли да вдигам тост? Не ме бива по веселието и оптимизма.

— Добре, ще го наречем заключителна пледоария и ще се справиш.

— Нали няма сами да си пишете брачната клетва? „Любовта долетя през прозореца ми на крилата на морска чайка“?

— По-скоро истината — каза Виктория. — Срещнахме се в затворническа килия, след като ни задържаха за неуважение към съда.

— Сигурни ли сте? — попитах. — Не за брака. Дали искате да съм ви кум.

— Стига, Джейк — каза Виктория. — Може и да се шегуваше, когато каза, че сме най-добри приятели завинаги. Обаче ние, тримата? Е, ще бъдем това.

Отпуснах се на стола. Не че съм асоциален. Обаче понеже съм от разбито семейство, изпитвам неловкост, когато хората празнуват. Празнични вечери, сбирки, сватби? Не е за мен. Може би тези радостни срещи ми напомнят какво съм пропуснал.

Соломон и Лорд ми подаваха ръка, но аз се чувствах неспособен да откликна. Близостта с други хора, истинското приятелство — всичко това винаги ми е убягвало.

— Е, какво казваш, Джейк? — попита Соломон.

Оставих въпроса да виси във въздуха известно време, после казах:

— Наистина усетих Виктория, докато работехме по делото ти.

— Е, и?

— Имаш страшно умна годеница.

— Знам, приятел.

— И невероятна жена.

— И това го знам.

— Ако някога я нараниш по някакъв начин, ще ти счупя главата.

— Не се тревожи, Ласитър. В играта ли си, или не? Ще ни станеш ли кум?

Пак не отговорих. Тогава, без повод — поне без повод, за който можех да се досетя, — Виктория каза:

— Винаги сме искали деца.

— Така е — съгласи се Соломон.

Впери в мен още един сериозен поглед. Ако някога кардиологът ми ме погледне така, ще се погрижа да си оправя завещанието. Сега пък какво?

— Ако имаме момче — каза той, — ще ни дадеш ли позволение?

— За какво?

— Да го кръстим Джейк, разбира се.

Соломон напредваше твърде бързо за мен. Последните няколко месеца бяхме прекарали в спорове и взаимни обиди. Сега искаше от мен да му нося пръстена и да обезсмърти името ми в потомството си. Как да кажеш „не“ на такова нещо?

— Е, какво ще отговориш, Джейк? — настоя Виктория.

Изправих гръб. Понякога просто трябва да затегнеш каишката на шлема си и да полетиш с пълна скорост напред.

— Наистина трябва да се прибера вкъщи — казах. По лицата им пробяга разочарование. — Преди да тръгна обаче трябва да изпием още по едно.

— Защо? — попитаха двамата едновременно.

— Налага се да репетирам сватбения тост.