Ези-тура

41 Мъжът с претцелите

Бях впечатлен от бързината, с която работеше Виктория.

Отне й само час и двайсет минути, за да открие квитанциите за платената сметка и върнатата сума, които бяха на името мъжа.

Джералд Хостетлер.

Един ден през април той плаща 5328 долара с картата си Мастъркард в клуб „Анастасия“. Двадесет и четири часа по-късно сумата е възстановена от човек с инициали Н.Д. Трябваше да е той. И тя.

Виктория откри останалото с помощта на Гугъл. Едно бързо търсене установи, че същата седмица през април в „Идън Рок“ е имало конгрес на производители на закуски. Един от ораторите бил Джералд Хостетлер, който изнася доклад на тема „Брандиране на уникални закуски през двадесет и първи век“. На страницата на конгреса Хостетлер беше записан като президент на „Хостетлер Претцели и Чипс“. Имаше снимка на мъж на около трийсет и пет, с бяла престилка, с поднос претцели за бира в ръце. Имаше руса коса, която започваше да отстъпва назад, което увенчаваше челото му, и усмивка, която показваше, че си обича работата.

„Хостетлер Претцели и Чипс“ беше записана на индустриален адрес в Ланкастър, Пенсилвания. Виктория откри домашния адрес на Джералд Хостетлер през платен сайт, заедно с информацията, че никога не е бил обвиняван в престъпление, никога не се е женил и е завършил университета „Страутсбърг“, където беше получавал отличия за лека атлетика всяка от четирите години. По онова време рекордът на десет хиляди метра на университета бил негов.

Това ме заинтригува. Бегачите на дълги разстояния са особена порода. Кльощави. Самостоятелни. Търпеливи. Способни да търпят и побеждават болката. Често са самотници, което обясняваше, че Хостетлер не е имал жена или приятелка, преди да срещне Надя. Аз нямах такова оправдание.

Виктория намери интернет страницата на местния вестник — „Ланкастър Ню Ера“. В архивите имаше очерк за Хостетлер и неговия бизнес. Изглежда, бе наемал тридесетина жени, за да свиват претцелите на ръка. Скъпа и отнемаща време операция, само че така ги правел прапрадядо му, германски емигрант, към края на деветнадесети век. Джералд Хостетлер беше човек на традициите и старите стойности. Мина ми през ум, че този човек може да ми хареса.

В Гугъл Мапс намерих хубава снимка на дома на Хостетлер, недалеч от река Съскуехана. Къщата беше строена с камък и може би беше на сто и повече години. Може да е била на прапрадядо му. Фамилни връзки. И това ми харесваше. Отпред имаше окосена морава и розови лехи. По границата на имота като стражи се издигаха борове, а една самотна ела беше израснала край покритата с плочи пътека към входната врата. Бях готов да се обзаложа на сто долара, че Хостетлер украсява тази ела всяка Коледа. И на още сто, че е солиден като къщата.

С интернет всичко това беше адски лесно. След като научихме името му, всичко отне към единадесет минути. Изумително. Когато започнах да практикувам право — не дълго след времето на телефона с шайба и пишещата машина, — един частен детектив би събрал същата информация за седмица, като скъса поне чифт обувки от обикаляне.

Виктория разглеждаше страницата на „Америкън Еърлайнс“.

— Има полет в девет вечерта до Филаделфия — каза тя. — Ще взема хотел близо до летището, а на сутринта ще отида с кола до Ланкастър.

— Ако наистина откриеш Надя там, срещата ви ще изисква някаква деликатност — отбелязах.

— О, боже! Слонът в стъкларския магазин ме поучава на тема деликатност.

— Казвам само, че Надя може и да не е споделила с господин Претцел всичко. Бени Бижутера. Убийството на Горев. Федералното разследване. Отдели я от него, преди да заговориш за съществените неща. И след това пипай много внимателно.

— Джейк, помниш ли защо изпрати мен да разговарям с Елена, вместо ти да опиташ да го направиш?

— Мисля, че имаше нещо общо със симпатизирането между жени или нещо такова.

— Нарече го „женска дяволия“.

— Не е толкова красноречиво, колкото ми се иска, но схващаш основното.

— Тогава ми се довери, става ли?

Закарах Виктория до дома й и изчаках двайсет минути, за да напълни пътната си чанта. След това подкарах на север, към летището. Пред мен се движеше джип с платно за сърфинг на покрива и лепенка с надпис „Гмуркач долу“ на задницата, точно над регистрационния номер. В случай, че не си разбрал идеята, имаше още два залепени надписа: „Водолазите могат по-дълбоко“ и „Спускал ли си се долу напоследък?“

„Всъщност не“.

Все пак това беше доста по-поносимо от стария стикер от дните на кокаиновите каубои: „Свирни с клаксона, ако не си виждал узи да стреля през прозорец на кола“.

„Не, благодаря“.

Погледнах в огледалото и видях сивия рейндж роувър, през две коли зад нас. Проклятие!

— Няма да те оставя пред входа за „Америкън“ — казах.

— Защо?

— Ще спра пред „Бахамас Еър“.

— Това е до писта Н. Ще трябва да се върна пеша чак до D.

— Искам да се отърва от Мануел Домингес. Следи ни.

Тя погледна в огледалото.

— Рейндж роувърът?

— Да. Ако слезе и опита да тръгне след теб, ще го спра, а ти ще имаш предостатъчно време да се измъкнеш.

— Бъди внимателен, Джейк. И не се бави, защото паяците ще вдигнат старата ти барака.

Спрях зад една лимузина пред входа за писта Н. Рейндж роувърът спря малко след мен. Поради причина, която не мога да обясня, се наведох през седалката и целунах Виктория по бузата. Съпруг, който изпраща жена си в командировка, нещо такова.

Тя докосна лицето ми с една ръка и ме потупа леко. След това скочи от колата, грабна пътната си чанта от задната седалка и влезе забързано в терминала. В огледалото видях как Домингес — с армейски маскировъчни панталони и яке — изскочи от дясната страна на рейндж роувъра.

Изгасих мотора и слязох от колата. Домингес вече минаваше през плъзгащата се врата на терминала, обаче едно ченге извика след мен:

— Ей, приятел, не можеш да оставяш колата си тук, без да си в нея! Ще я вдигнем!

— Жена ми си забрави шофьорската книжка — извиках в отговор. — Връщам се след минутка.

Да, казах „минутка“. Струваше ми се, че застаряващ женен мъж би използвал тази дума.

Ченгето не каза „върви“, но не каза и „не“. След секунда бях в терминала.

Настигнах Домингес при изхода за писта Е. Беше на петнадесетина крачки зад дългокраката Виктория, когато го сграбчих отзад за качулката на военното му яке.

— Ей! — извика той. — К’во правиш? Мамка му! Стиснах здраво, завъртях го обратно и го натиках в един магазин, в който продаваха покрити с кокос шоколадови сладки и парченца манго, натопени в захар. С изключение на четирите години в университета — или бяха пет? — съм прекарал целия си живот в Южна Флорида и никога, никога не съм виждал някой от Маями да яде шоколадови сладки с кокос. Магазините по летищата продаваха и малки портокалови дръвчета, които хората си отнасяха у дома, за да умрат по балконите им, но не бях виждал такива растения мутанти от известно време.

— Джейк! Ти ли си? — изпъшка Домингес, когато се обърна и ме видя.

— Какви ги вършиш, Мануел?

— Летя за Насо. Ще се пробвам в казината.

— Подмина изхода за „Бахамас Еър“. Ще те изпратя до гишето.

— Няма нужда, приятел. — Погледна крадешком в посоката, в която бе тръгнала Виктория, но от вътрешността на магазина нямаше как да я види.

— Хайде, интересно ми е да видя какво ще покаже детекторът за метал.

— Нямам оръжие. За бога, Джейк. Аз съм осъждан престъпник. Никой няма да ми издаде разрешително. Подпрях с лакът брадичката му и притиснах тила към стената. От гърлото му се чу гъргорене, лицето му се зачерви. Касиерката посегна към телефона до касовия апарат. Нямаше много време. Плъзнах лявата си ръка нагоре, под военното яке. Кожен кобур. Метален пистолет.

— Искаш ли да поговорим, Мануел? Или предпочиташ да извикам ченгетата? Носиш скрито оръжие. На летище отгоре на всичко! Да не говорим, че нарушаваш пробацията, която ти издействах.

— За бога, Джейк!

— Мисли бързо. Касиерката звъни на охраната.

— Да се махаме оттук — каза той умолително. — Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

Изведох го през вратата и тръгнахме назад, към изход Н.

— Трябваше да ви проследя, с дамата — каза Домингес. — Бени смяташе, че рано или късно ще го заведете до Надя. Обаче аз имах друг план.

— Сериозно?

— Щях да те предупредя. Недей да връщаш рускинята тук.

— Имаш телефонния ми номер. Защо не се обади?

— Реших го, докато идвах насам. Боя се, че Бени ще й направи нещо лошо.

— Говориш глупости, Мануел. Боиш се, че ще ти резна гърлото.

— Повярвай ми, Джейк. Къщата на Бени е пълна с гадни типове. Не са като мен. Не се шегуват. Слушах ги какви ги говорят. Ако намерят Надя… — Не довърши.

— Поне си научил името й правилно. Какво друго знаеш?

— Бени е контрабандист на диаманти, а Горев е работел за него.

— Без майтап?

— За бога, Джейк! Опитвам се да помогна. Ако кажеш какви глупости ти е наговорил Бени, ще ти дам истинските факти.

Излязохме през плъзгащата се врата сред изгорелите автомобилни газове пред терминала. Като по чудо старата ми таратайка все още беше там.

— Бени твърди, че е влюбен в Надя — казах. — Тя е убила Горев или е накарала Соломон да го убие, за да защити него. Ако Бени я открие, ще й даде половин милион долара като сватбен подарък.

— Това е откачено, Джейк. Надя е взела диамантите на Бени от сейфа на Горев и се е чупила с нейния тип.

Диамантите на Бени!

Значи ето какво бе имало в плика за фризер, който Надя бе извадила от сейфа. Приказките на Бижутера за безрезервна любов и така нататък бяха прах в очите. Първо, защото Надя беше откраднала стоката му. Второ, защото диамантите можеше да бъдат свързани с Бени пред съда.

— Бени предлага сто бона на този, който му доведе момичето — продължи Домингес. — Двеста хиляди, ако му върне и диамантите. И ще може да прави каквото си иска с нея два дни. После Бени лично ще я убие.

— Дотук с Бийтълс — казах.

— Какво?

Сивият рейндж роувър спря до бордюра. Зад кормилото беше Роз Мари. Махна ми, аз й махнах в отговор. — Няма да стана съучастник в убийство, Джейк — каза Домингес. — Би трябвало да знаеш, че е така.

— Оценявам го, Мануел.

Той разпери ръце и ме прегърна мъжки, при което дръжката на пистолета му се заби в ребрата ми. Не си падам по прегръдките, особено ако аз съм техен обект. Етикетът обаче ми попречи да стъпя на пръстите на краката му.

— Какво ще кажеш на Бени? — попитах.

— Че съм ви проследил до летището и дамата адвокат се е качила на полет за Бахамите. Може би трябва да прати двама биячи до Насо.

Вгледах се в него за секунда. В края на краищата беше измамник в душата си. Когато лъжеше, нямаше начин да се разбере. Никакво мигане или извръщане на глава. Никакво прокашляне и треперене на гласа. Все пак познавах Домингес от много време и шестото ми чувство ми казваше да му вярвам.

Той отвори вратата на рейндж роувъра и се приготви да се качи.

— Още нещо, Джейк. Каквото и да ти е казал Бени за стрелбата, чух го да говори, че нямало начин Надя да е убила Горев.

— Помниш ли точните му думи, Мануел?

— Разбира се. В моя бизнес трябва да имаш фотографска памет.

Не го поправих, само подканих:

— Е, какво каза?

— Не мога да докарам акцента така добре, но думите му бяха: „Тази maidel не е натискала спусък през живота си. Ако питаш мен, нейният schlemiel2 адвокат го е направил. Обаче диамантите? Диамантите е взела тя“.