Ези-тура

14 Федерални приказки

След разговора с Виктория затворих телефона и си дадох сметка, че наистина говоря прекалено много! Ами останалото?

„Стив има повече късмет от мен. Има теб“.

Колко адски безумно неловко. „Обвинявам Джак Даниелс“. Три пръста, след като изгоних Мануел Домингес от верандата, и още три, преди да се обадя на Виктория. Да видим. Три плюс три е равно на… закован.

За бога, трябва да слушам какво ми казва баба. „Никога не се увъртай около жената на клиент.“

Поне можех да се гордея, че говоря истината. Тя ми беше подала тази топка: дали Стив чука Надя? Имах всички шансове на света да взривя връзката им с граната. Аз обаче постъпих правилно. Казах истината.

После, накрая, ми каза, че искала Стив да бил като мен. Добре де, не точно. Но искала да е малко по-открит. Да показва болката си. Като мен. Ранения глиган.

Тогава иззвъня телефонът.

Мамка му! Сигурно беше Виктория.

Вероятно не можеше да заспи. Искаше да си поговори с някого. Или предпочиташе да сподели моя „Джак Даниелс“. Можех да стигна до нея на бегом за три минути.

Вдигнах слушалката, овладях гласа си и казах:

— Ало? Здравей пак.

— Пак? — Мъжки глас.

— Кой е?

— Джордж Бариос.

И защо шефът на отдел „Убийства“ на Маями Бийч ще ми звъни след полунощ?

— Кой помисли, че се ти обажда, Джейк? — Ненаситното любопитство на детективите.

— Една от бившите ти съпруги, Джордж.

— По-добре на теб, отколкото на мен.

— Когото и да се пречукали тази вечер, уверявам те, имам алиби.

— Винаги имаш. Виж, Джейк, трябва да поговорим.

— Сега?

— Утре. Още сутринта.

— Добре. Защо не ми подскажеш за какво?

— Трябва да ти кажа някои неща за Надя Делова.

Не спах добре. Станах с изгрева и открих малка жаба да подскача по мексиканските плочки в кухнята. Хлебарка — наричаме ги евфемистично „домашни бръмбари“ — се бе преобърнала по гръб и риташе безпомощно с крачка. Наблизо стоеше зелен гущер — ще го наречем Г-н Гекон, — наблюдаваше и обмисляше коя част да изяде най-напред. Не, вижте, вината не е моя. Нито на баба. Поддържаме къщата чиста. Просто в Маями е лято.

В шест сутринта, по боксерки на лъвове — талисманът на университета на Пенсилвания — и нищо друго, излязох, за да взема вестника — „Маями Хералд“, — хвърлен под жакарандата на алеята отпред. Имах намерение да го прегледам и да изпия чаша кафе, преди да се срещна с детектив Бариос.

Вече беше достатъчно горещо и влажно, за да те засърби всичко. Когато се върнах до пътната врата, няколко комара бяха пикирали върху глезените ми за закуска.

Водещата новина в „Хералд“ беше, че розовите фламинга в Хаяли Парк отново са започнали да снасят яйца. Новината изглеждаше неподходяща за първа страница, но птиците бяха карали пет години без секс преди неотдавнашната оргия. Това ми даде някаква надежда.

След още тридесет минути бях облечен с избелели джинси и рекламна тениска на „Куотърдек Лаунж“ — любима кръчма и рибен ресторант. След още двадесет минути старият ми кадилак се носеше към Маями Бийч по естакадата „Макартър“. Колата е кремав „Биариц-Елдорадо“ от 1984, с тапицерия от червен велур и номер, на който пише „СПРАВЕДЛИВОСТ?“ Да, мисля, че това е добър въпрос.

По своето време би минала за кола на сводник, но всъщност беше на Стрингс Хендрикс, акордьор на пиана от Кий Уест и понякога контрабандист на марихуана. Спасих го от криминалния съд заради неправилен обиск и колата беше хонорарът ми. Не виждах причина да минавам на лексус или мерцедес, или някаква друга суетна марка от онези, които колегите ми адвокати като че ли предпочитат.

На магистралата „Дикси“ трафикът беше обичайно объркан. Още не беше започнало да вали. Разбира се, в 3:17 следобед, плюс-минус десет минути, щеше да се излее порой. Така е почти всеки ден през лятото.

След като излязох на естакадата, видях къщите на островите Стар и Палм вляво и светещите круизни кораби на пристанището вдясно. Бяха готови за петъчното отплаване за Карибите. Изпълнени с веселие, заредени с всичко необходимо, плаващи хотели, на които ядеш колкото можеш да погълнеш, и вечерни забавления, осигурени от музиканти и комици, които са твърде слаби за Лас Вегас.

Детектив Бариос ми бе казал да го чакам в Кубинското кафене на Шеста улица, между Меридиан и Уошингтън, на Саут Бийч.

Не искаше да се появя в градската ченгеджийница. Може би се страхуваше, че мога да разпръсна моите адвокатски въшки. Или може би предпочиташе колегите му да не виждат, че си приказва с врага.

Разбира се, щях да го разпитвам под клетва — и по време на делото, и преди това, на предварителните изслушвания. Тогава обаче щатският прокурор щеше да го брани от моите коварно хитроумни въпроси, които обикновено започват с: „И какво стана после?“

С Бариос имахме прилични взаимоотношения и преди, и след като ме обвиниха неправилно за убийството на Памела Бейлинс — серийна прелъстителка, плячкосала попечителските сметки. Това беше нещо, на което смятах да науча Соломон. Бъди приятел с ченгетата, или поне не предизвиквай у тях изгарящо желание да ти прострелят капачката на коляното.

„Соломон. Такава проклета самонадеяност. И толкова прилича на мен, когато бях млад“.

Заварих Бариос на маса за двама в ъгъла на кафенето — пиеше кафе и ядеше кубинска поничка с гуава. Беше с гръб към стената, така че да вижда всички, които влизат и излизат, и, ако е необходимо, да закове всеки, който би опитал да пререди опашката за кафе с мляко. Беше здрав мъж, наближаващ пенсионна възраст, със загорели от слънцето мускулести ръце, които се показваха изпод оранжева риза за поло. Бръснатата му глава като че ли беше байцвана в тъмен орех. Настаних се на стола пред него и си поръчах американско кафе.

— Que pasa, Джордж? Защо ме довлече чак тук?

— Според мен и двамата искаме едно и също нещо.

— Справедливост в един несъвършен свят. Да не споменаваме любовта на хубава жена.

— И двамата искаме Надя Делова.

— А… да.

— Ако щатът я открие, тя ще свидетелства, че твоят човек е натиснал спусъка, и за Соломон слънцето изгасва.

— Това е една възможност. Може да свидетелства, че тя е натиснала спусъка, при самозащита, а после е изчезнала с пистолета на Горев. Както казва моят човек.

— И защо й е да казва това? Така рискува да я съдят за грабеж.

Пуснах моя мощен смях на адвокат, който знае всичко.

— И това ще означава, че ако свидетелства в полза на обвинението, причината е че щатът й е дал имунитет и за стрелбата, и за грабежа. Нямам нищо против. Обичам да пържа на кръстосан разпит имунизирани свидетели. „Не е ли вярно, че ограбихте сейфа, госпожице Делова, и щатът се съгласи да се откаже от това обвинение само защото вие приехте да посочите клиента ми като убиец?“

— Виж, ето за какво те повиках. Щатският прокурор, Пинчър, иска да знаеш, че из града се носи слух. Някой е поръчал удар срещу Надя.

— Защо ми го казваш?

Бариос замълча.

— Казваш ми, че според Пинчър аз съм зад това нещо, така ли е? Каква дивотия!

Бариос сви рамене.

— Казах му, че е глупост. Той обаче смята, че ти не искаш да я намериш и още по-малко искаш да я намерим ние. И се страхуваш да не торпилира защитата ти… ако остане жива, за да го направи.

— Ако Рей Пинчър не беше такъв задник, щях да се обидя.

— Казах му, че това не е твоят стил, Джейк, обаче знаеш…

Да, знаех. Пинчър страдаше от болестта, от която са заразени повечето прокурори — смятат, че адвокатите на защитата са тинеста утайка.

— Оценявам предупреждението ти, Джордж, и имам нещо за теб в замяна.

— Слушам.

— Някакъв тип на име Бени търси Надя. Може би той е твоят човек.

— Бени? Само толкова ли?

— Ей, това не ти е кримисериал. В реалния живот уликите идват капка по капка. Който и да е, въпросният Бени дава петдесет хилядарки на този, който му достави Надя.

Веждите на Бариос се извиха нагоре. Той извади малкия си полицейски бележник и написа „БЕНИ“. След това довърши поничката си, от което се почувствах гладен и си поръчах същата, заедно с говежда емпанада, току-що излязла от фурната. Ароматът на тесто изпълни малкото кафене. Печено тесто с плънка от месо. Закуска за шампиони.

— И в замяна, Джордж, искам да ти задам два въпроса.

— Да, вие, адвокатите, винаги сте танто за танто.

— Можеш ли да ми кажеш с какъв пистолет е бил застрелян Горев?

— Подай искане за информация в кабинета на Пинчър. Той ще ти каже всичко по въпроса.

— Ти сам ми го каза, Джордж, току-що. Ако оръжието имаше някаква връзка със Соломон, щеше да танцуваш на масата от радост.

Той сви рамене.

— Глок 17, по-стар модел, деветмилиметров полуавтоматичен. Соломон би могъл да го скрие под сакото си

— Или в дамската си чанта — добавих. — О, чакай. Трябва да е била чантата на Надя.

— Глокът е купен законно от магазин в Хюстън, от човек от Саут Ориндж, Ню Джърси. Казва се Литълджон. Собственик е на куриерска фирма. Няма досие. Обясни, че един от шофьорите му загубил пистолета при пътуване до Кентъки.

— Както казах, не можеш да свържеш пистолета със Соломон.

— Соломон го е държал в ръка, когато са влезли ченгетата, и признава, че е стрелял с него към вратата. Отпечатъците му са по оръжието. Тази връзка ми се струва доста добра.

— Ще спорим за нея в съда.

— Каза, че имаш два въпроса.

— Да. Изисках от общината всички полицейски документи за Надя Делова, но до днес не съм получил нищо. Дори глоба за паркиране или отговор, който гласи, че нямате нищо.

— Писменият отговор на общината е при прокурора за съгласуване.

— Лош знак, Джордж. Знаеш, че не можеш да бавиш информацията за защитата.

Той бръкна в тънка чанта за документи, извади един-единствен лист и го плъзна към мен по масата.

Полицейска снимка от арест на Надя Делова.

Дата на раждане: 16 януари 1986, Санкт Петербург, Русия. Обвинение: кражба в големи размери, а именно „Ролекс Събмаринър“, черен мат, лимитирана серия. На снимката се виждаше привлекателна силно нацупена брюнетка. Много коса и много устни. Никаква усмивка, но за полицейска снимка изглеждаше убийствено. Датата на ареста беше пет седмици преди убийството.

— Още едно обвинение, за което можете да й дадете имунитет — казах. — А къде е останалата част от досието?

— Там е въпросът.

— О, боже. Да чуем.

— Няма досие. Липсва.

— А на компютъра?

— Nada.

— Джордж, това смърди и го знаеш. Говори ли с полицая, който я е арестувал?

Бариос махна да му донесат още едно еспресо, което изпи без захар. Единственият кубинец в Америка, който не изсипваше в кафето си сутрин цяла чаша захар.

— Скот Корнспан. Завърши Академията преди година. Няма наказания. Приел оплакване от тип на средна възраст, отседнал в „Делано“. Рускинята го забърсала на бара във фоайето, завела го в клуб „Анастасия“, напила го и го накарала да плати няколко хилядарки за шампанско с кредитната си карта. Когато загубил свяст, му взела часовника. Корнспан я арестувал, а тя твърдяла, че онзи й дал часовника като подарък. Платила гаранцията си в брой. Четири хиляди долара.

— А писменият доклад на Корнспан?

— Твърди, че го е завел по правилата. Няма обяснение за случилото се.

— Трябва да го има в компютъра. Всичко е в компютъра.

— Не и тук. Явно е изтрит, и то така, че да не може да се възстанови.

— Мисля си, че имаш идея какво се е случило с него, Джордж.

Той сви старите си рамене.

— Започвам с твърдението на Соломон. Горев е обвинил Надя Делова, че носи микрофон. — Ти обаче знаеш със сигурност, че не е била информатор на полицията на Маями, нали?

Бариос кимна.

— Проверих. Не е включена в никакви разследвания.

— Предполагам, Пинчър също е заявил, че прокуратурата не се занимава с нея.

— Да, каза го.

— И думите на Надя, които са изплашили Горев. „Измама с банкови преводи“, „пране на пари“, „изнудване“.

— Това не са нейни приказки. Чула ги е. ФБР, прокурорът, Департаментът по правосъдието.

— Обаче федералните не могат просто да влязат в сградата ти и да вземат досие. Имате човек за връзка с прокуратурата, нали?

— Аз имам шеф на полицията.

— И какво ти каза той?

— Каза ми, че бил посъветван от съответните власти да не говори за това.

— „Съответните“ власти? Само това ли каза?

— Това. Също и че Патриотичният закон бил гадна работа.

— Чел ли си някога така наречения Патриотичен закон, Джордж?

— Не. Защо ми е да го чета?

— Аз опитах. Близо четиристотин страници. В общи линии дава право на федералните да влязат в къщата ми и да ми направят ректален преглед, ако не им хареса кройката на гащите ми.

— Джейк, нали не си се забъркал с някоя от ония антиправителствени идиотщини?

— Няма начин. Обичам военните. Обичам властите да инспектират кланиците, така че да не получавам отровни пържоли. Нямам нищо против дори да плащам данъци за заплатата ти. Питам се само какво остана от Хартата за правата.

— Всеки обича да се жалва заради нещо — отвърна Бариос. — При мен това са убийствата.

Накара ме да млъкна за момент.

— Добре, Джейк. Какво ти идва наум при тези думи на шефа ми?

— Не е нужно да си ядрен физик. Федералните контролират Надя Делова. Някой в прокуратурата на САЩ разследва операцията на Горев. — Потропах с пръст по снимката на Надя. — И този някой е изпратил едно наивно момиче, бардама, в устата на лъва да слухти и да записва с микрофон.

— Федералните никога не биха й дали пистолет — каза Бариос. — Това означава, че го е донесъл и го е използвал Соломон.

— Не бързай толкова. Също толкова възможно е да го е донесла тя, без да знае контрольорът й или Соломон. И отговорността тогава е на федералните. Те са й сложили микрофона и са я изпратили там. Което означава, че някой от американските власти е прецакал нещата. В чиято и полза да свидетелства Надя, за защитата или за обвинението, този федерален гаф ще се появи на първа страница на „Хералд“. — Лапнах последното парче емпанада и си допих кафето. — Знаеш ли какво мисля, Джордж?

— Имам доста добра представа.

— Ти искаш Надя Делова да даде показания, също и аз — казах. — Обаче федералното правителство не иска.