Ези-тура

28 Покер с федералните

Час след като излязох от гробището попаднах 138 години в бъдещето. Това ще рече, че отидох с колата до офиса си на Саут Бийч, на петнадесет километра разстояние. Не обичам засукани офиси. Нямам дебели мокети или мраморни плочи, нямам и изглед към океана. Аз съм на втория етаж на заобиколена от суша сграда, над кубински ресторант, който се казва „Хавана Банана“. Като се качвам по стълбите всеки ден, ароматът ми казва какъв ще е специалитетът за обяд. Днес е carne asada — най-общо казано, стек, маринован в зехтин, чесън и люти чушки халапеньо. Обичам го.

Хорхе Мартинес, собственикът, ще ми качи порция горе дори и без да му поръчвам. Разбира се, никога не искам да ми плаща, когато се бори с Департамента по здравеопазване за повтарящи се санитарни нарушения. Преди години го спасих от личен провал, като му дадох много мъдър съвет по времето, когато първият му ресторант изплува с корема нагоре.

— Обяви фалит — казах му тогава.

— Но мечтата на живота ми беше да предлагам бързи специалитети с охлюви.

Най-накрая се убеди, че охлювите няма да го изстрелят в небесата, сгъна платната и отвори „Хавана Банана“, който печели доста добре, когато покрай вкусните хлебчета не разпространява салмонела.

Влязох в кантората си най-горе и открих, че секретарката ми, Синди, не е на мястото си. Не се изненадах. Често, когато закъснеех, тя се отправяше към плажа. Не очаквах обаче в малката приемна за изчакване с два стола да заваря жена. Беше с делови костюм в пепелявосиво. Плътно сиво. Без тънки бели райета. И строги черни обувки. В краката й имаше обикновено кожено куфарче. На около четиридесет, с къса кестенява коса, която нямаше нужда от много грижи. Понякога идват клиенти без предварителна уговорка, но добре тренираните ми инстинкти ми подсказаха, че тази жена не е престъпник.

— Господин Ласитър? — Беше отчасти въпрос, отчасти обвинение.

За щастие, бях облякъл спортно сако над памучните панталони и раирана риза с дълги ръкави. Понякога отивам в офиса по чехли, с торбести къси гащи и фланелка с надпис: „Полицай, кълна се пред Натряскания, че не съм Бог“. Е, осъдете ме.

— Аз съм. Освен ако не ми носиш призовка.

— Аз съм Дебора Сколино. Помощник федерален прокурор.

— Уф… надявах се да си обрала банка или поне да те съдят за мошеничество.

Това не предизвика усмивка на лицето на помощник федерален прокурор Сколино.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Въведох я в светая светих. Обикновен кабинет, бюро, кожен стол за мен, няколко етажерки с недокосвани правни трактати и два стола за клиентите с твърди облегалки. Никакви дипломи по стената. Дипломата ми от университета е на стената в банята, у дома. Там покрива пукнатина в мазилката и ми напомня за трудно доловимата връзка между закон и справедливост всеки път, когато пикая.

Седнах зад бюрото си. Тя седна с прибрани крака на един от столовете за клиенти, тапицирани с изкуствена кожа.

— Полицията на Маями казва, че сте предизвикали сериозни проблеми в клуб „Анастасия“ преди две вечери — започна тя.

— О, значи така казва?

— Изглежда, издирвате момиче, което работи за клуба. Надя Делова.

— Да не става дума за доверената ви информаторка? Зле обучената млада жена, която сте оборудвали с микрофон и сте изпратили в бърлогата на руски гангстер?

Опипвах. Кой друг би могъл да бъде, ако не жената срещу мен?

Тя ме изгледа с ледената физиономия, на която, изглежда, ги обучават във федералното училище за бюрократи.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека дали госпожица Делова е била доверен информатор на федералното правителство.

— Фактът, че си тук обаче означава, че разследването не е приключило със смъртта на Николай Горев.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека съществуването на подобно разследване.

— И сега се интересуваш от брат му Алекс.

— Не мога нито да…

— И може би от Бени Бижутера.

Тя отвори уста, но оттам не излезе и звук. Просто престана нито да потвърждава, нито да отрича, и премигна два пъти. Бих искал да поиграя покер с тази жена.

— Бени Бижутера — продължих. Кукичката на въдицата ми се поклащаше във водата. — Доста интересен тип.

Може пък и да е бил интересен. Нямах никаква представа.

— Какво знаете за Бени? — попита тя, неспособна да се сдържи.

„Не кой знае какво, но изражението ти току-що ми каза, че е важна част от пъзела с Горев“.

Обичам тази част от играта. Помощник федерален прокурор Сколино мислеше, че задава въпрос, но всъщност отговори на един от моите въпроси. Реших да сложа нова стръв на кукичката.

— Бени, момичетата от бара, диамантите. Страхотна история.

И това беше горе-долу всичко, което знаех за това нещо.

— Знаете за диамантите? — Ако прокурор Сколино досега изглеждаше невъзмутима, сега доби откровено стъписан вид.

— Всички знаят — върнах топката по крилото.

— Разбира се, че не е така. Знаете ли как диамантите са стигнали до Маями?

— Всъщност това не ме вълнува никак.

Започвах да сглобявам късчетата. Бижутера. Диаманти. Руснаци. И въпроса на Сколино: „Знаеш ли как диамантите са стигнали до Маями?“ Най-вероятно заради това бяха изпратили Надя при Николай Горев.

Значи не беше някакво си разследване за дребно мошеничество, заради момичетата и кредитните карти на клиентите на клуба. Тук се преследваше контрабанда на диаманти.

Нужна ми беше още информация. Например кой, по дяволите, е Бени Бижутера и къде да го намеря? Пак пуснах въдицата.

— Ще имаш ли нещо против, ако разговарям с Бени Бижутера? — попитах.

— Разбира се! В никакъв случай!

— Не можете да ме спрете.

— Не, но можете да отидете до неговата…

Млъкна. По лицето й пробяга мисъл. О-хо! Тя току-що беше открила, че държа само чифт двойки.

— Не знаете кой е Бени Бижутера — каза. — Не знаете дори второто му име.

Пуснах най-голямата си нахилка.

— Не мога нито да отрека, нито да потвърдя…

— Е, аз определено няма да съдействам за провалянето на федерално разследване.

— Разбира се, че не — съгласих се.

— На ваше място, господин Ласитър, щяха да проявявам особено внимание по отношение на всичко, което би могло да се изтълкува като възпрепятстване на правосъдието.

— И през ум не ми минава да го възпрепятствам. Всъщност всеки ден правя две неща. Мия си зъбите и поддържам Конституцията.

— Господин Ласитър, това сарказъм ли беше?

— Що за въпрос?

— Когато работех като помощник на федерален съдия, тя ми каза, че съм лишена от чувство за хумор и дори от способността да определям кога другите хора се шегуват.

— Значи си точно скроена за професията си — отвърнах. — Федерален про-ку-рор.

— Това беше шега, нали?

— Ако искаш да е. Благодаря, че се отби да ме заплашиш.

— Нямаше заплаха, господин Ласитър.

— Тогава, за протокола, не преча на вашето разследване. Помагам му.

— Как, за бога?

— Не си ме попитала, но това е всичко, което знам. Най-добрата приятелка на Надя, друго момиче от бара, ми каза, че няма понятие къде е Надя.

Да излъжа федерален прокурор винаги ми оправя настроението.

— Това ли е всичко?

— Твой ред. Какво знаеш ти?

— Нищо, което бих могла да споделя пред вас.

— Имаш едно предимство пред мен, прокурор Сколино.

Тя ме погледна с недоверие.

— Срещала си Надя, нали? Или не можеш нито да потвърдиш, нито да отречеш?

Тя сви рамене и за първи път изостави механичния отговор.

— Разбира се.

— Разговаряли сте. Успяла си да прецениш що за човек е. Може ли да й се вярва. Заслужава ли доверие.

— Да. Така е.

— И мога да се обзаложа, че през годините си подлагала на разпити и кръстосани разпити много свидетели.

— Да. Стотици.

— Без да разкриваш никакви тайни, застрашаващи националната сигурност, какво можеш да ми кажеш за Надя?

— Нищо!

— Не искам да знам какво ти е казала. По-скоро ме интересува ти повярва ли на това, което ти каза?

— Надя каза много неща за Николай Горев, които определено бяха истина. Когато обаче стана дума за Бени Бижутера, започна да увърта.

— И…?

— Вие сте едър мъж, господин Ласитър. Колко? Сто и двадесет килограма?

— Ще ми се. Напоследък се смалих до осемдесет-деветдесет.

— Вярвам на Надя Делова толкова, колкото бих могла да ви вдигна и да ви хвърля надалече. Тя знае доста неща за братята Гореви и Бени Бижутера и ако ми каже истината, ще успея да разбия много сериозна международна…

— Да?

— Не е ваша работа.

— Струва ми се, че поемаш сериозни рискове, прокурор Сколино.

Тя чакаше, така че я информирах:

— Опитваш се да спасиш проваленото си разследване, обаче ако Надя се появи и свидетелства по делото срещу Соломон, целият свят ще научи за федералния гаф, довел до смъртта на Николай Горев. Не можете да допуснете това да се случи, което означава, че ви е нужно съдействието на щатски прокурор Пинчър. Значи, питам се, какво ли замисляте с Пинчър? Каква конспирация на суверени тече в сенките?

— Никаква, уверявам ви.

— Тогава вие двамата трябва бързо да се заемете с нещо такова. Защото ми осигурихте тема за защитната ми теза. Стив Соломон не е отговорен за смъртта на Горев. Нито пък Надя Делова. Отговорността е твоя, прокурор Сколино. Отговорността е на федералното правителство. Изпращате едно бедно момиче в леговището на руски мафиот. Или сте й дали пистолет, или…

— Няма такова нещо!

— … или самата тя е смятала задачата, която сте й поверили, за достатъчно опасна, за да има нужда от пистолет. Тя не е обучена както трябва, не е наблюдавана както трябва и е напълно неподготвена за това, което сте очаквали от нея, в резултат на което е умрял човек.

— Това е нелепо. — По шията й избиха розови петна. Като че ли й въздействах като отровен бръшлян.

— Очаквайте призовката ми. Вие сте свидетел на защитата, прокурор Сколино.

— Ще поискаме отказ.

— Правата на клиента ми за честен процес имат превес над нуждата ви от секретност. Искането се отхвърля.

— Имате скрупули колкото улична котка.

— Благодаря. Чувствай се свободна да дадеш на Пинчър идея за защитната ми пледоария. Той винаги се е стремял да се мазни на федералните. Може би двамата ще измислите нещо, което няма да ти струва кариерата.

Тя помълча известно време, после попита навъсено:

— Какво искате?

— Сделка, която да ме удовлетворява. Вие ще държите Надя настрана от съдебната зала, аз ще опазя Соломон настрана от затвора.

— Това се нарича изнудване, господин Ласитър.

— Не, не се нарича така. Нарича се адвокатска защита.