Ези-тура

42 Крайслерът

Няколко коли зад рейндж роувъра беше паркиран тъмносив „Крайслер 300“, седан. Четири врати. Черни стъкла. Безличен.

На номерата не пишеше „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ — САМО ЗА ОФИЦИАЛНА УПОТРЕБА“. Беше със стандартни номера от Флорида, с портокала, цветята и старото прозвище на щата: Слънчевия щат.

Зад волана седеше агентът на ФБР Луис Палбоун. Сиви панталони, бяла риза, син блейзър и покрита с лекета вратовръзка до средата на корема. Палбоун беше прехвърлил петдесетте и скоро щеше да се пенсионира. Вече беше дал предплатата за рибарска хижа в Евърглейдс. Смяташе да бъде риболовен гид и инструктор поне още двадесет години. Докато дебнеше заподозрени, често си мечтаеше за дълги дни в рибарската лодка и, ако даде бог, много улов.

Седалката до него беше празна. Лорън Дънлап, Младата му партньорка, беше в терминала и следваше адвокатката. Лорън имаше две научни степени от престижни университети, инженерни науки и право, но някак бе решила да стане агент на ФБР. Беше толкова запалена по работата си, че работеше нощем и през почивните дни, без дори да попълва отчетите за извънредното работно време.

Палбоун отново се размечта. Исламорада. Не морски риболов. Това не го влечеше. Обаче блатистите мангрови гори наоколо гъмжаха от риба. Всякаква! Тъкмо мечтаеше как ще използва рачешко месо за стръв, когато приятно поклащащата се лодка на мислите му беше разтърсена от неприятен глас от задната седалка.

— Защо се бави толкова?

Дебора Сколино. Досадната федерална прокурорка. Откакто тайната й информаторка я бе прецакала и се бе чупила, Сколино се държеше като същинска кучка.

— Не знам — отговори Палбоун. — Летището е голямо.

Дебора Сколино изпухтя. А Палбоун опита да се върне към мечтите си, но настроението му се вкисна. Презираше Сколино, но не само нея — презираше всички адвокати на обвинението, особено прекалено усърдните. Странно, но нямаше нищо против адвокатите на защитата, въпреки че понякога му разказваха играта при кръстосаните разпити. Поне повечето от тях имаха чувство за хумор, а и той обичаше сблъсъците. Доколкото можеше да прецени, Сколино нямаше живот извън работата. Питаше се дали се е научила да кара велосипед като малка. За риболов не можеше да става и дума — единствените кукички, които някога бе хвърляла, бяха предназначени за отрепките, които привличаше като информатори.

— Трябваше да проследиш Ласитър — каза тя.

— Няма да ходи никъде. За бога, ето я колата му ей там.

— Тогава къде е агент Дънлап? Ще й се обадя на мобилния.

— Лоша идея. Може да стои на ръка разстояние о Лорд.

„Няма търпение — помисли си Палбоун. — Ако в такива ситуации ти е нужно нещо, това е търпението. И удобно място, където да пикаеш“.

Сколино остави телефона и възкликна:

— Ето го! Ласитър! С този, след когото влезе в терминала.

Палбоун видя едрия адвокат и другия, който беше с камуфлажни дрехи. Помнеше Ласитър като защитник на „Долфинс“. Не беше бърз, но мачкаше като валяк. Като че ли все още можеше да се грижи за себе си.

— Виж! Прегръщат се! — възкликна Сколино.

— Виждам, виждам. Може да са педали.

— Палбоун, ти си неандерталец.

— Просто гледам спортните предавания. Напоследък доста футболисти излизат на светло.

— Боже. Мислех, че във ФБР има обучение за чувствителност.

— Някои от нас го наричахме „час по дремане“.

— Палбоун, толкова си прегорял, че и пепелта ти е ледена.

— Сериозно? — Той примижа и се вгледа през предното стъкло. — Ей, познавам този с камуфлажните дрехи.

— Защо не каза? Кой е?

— Когато наблюдавах къщата на Бени Коен, този тип идваше и си отиваше. Мисля, че работи за Бени.

— Не очаквах това — каза Сколино. — Ласитър в едно легло с Бени Коен. И, не, Палбоун, тези мъже не са хомосексуалисти.

Телефонът на Сколино иззвъня. Дисплеят показа, че номерът е скрит.

— Да? — отговори тя с конспиративен шепот, който се стори забавен на Палбоун.

Сколино натисна бутона и включи високоговорителя. Специален агент Лорън Дънлап каза от другата страна на линията:

— „Америкън“, полет 944. Каца във Филаделфия в дванадесет и половина през нощта.

— Успя ли да запазиш място?

— Тъкмо се настанявам. Обектът е три реда пред мен.

Линията прекъсна.

— Палбоун, ти не работеше ли някога в офиса във Филаделфия?

— Да. В праисторически времена.

— Кого все още познаваш там?

— По това време на нощта никого.

— Обади се на дежурния агент. Кажи й да подготви две коли.

— На нея?

— На нея или него. Действай, Палбоун. Две коли. Четирима агенти. Да чакат на летището в дванайсет и половина. Не знам дали някой ще чака Лорд, дали ще вземе такси или ще наеме кола. Не можем да си позволим обаче да я изпуснем.

„Страхотно“, помисли си Палбоун. Някои от агентите живееха от другата страна на реката, в Ню Джърси. Други — в далечния западен край на града. Където и да живееха, четирима много ядосани агенти щяха да изкарат ненадейна нощна смяна. Заради една побъркана федерална прокурорка от Маями.

Видя, че Сколино пише нещо в браузъра на мобилния си телефон. „Сега пък какво?“

— В седем сутринта има полет за Филаделфия — каза тя. — Ще го взема, за да съм с екипа. Ти, Палбоун?

— Сигурна ли си, че не искаш да дойде и Осемдесет и втора военновъздушна дивизия?

— Приемам го за „не“.

— Разбира се, че ще го приемеш за „не“.

Дебора Сколино като че ли не даваше пет пари. Обмисляше нещо.

— Джейк Ласитър и Бени Коен — каза на глас. — И през ум нямаше да ми мине.