Ези-тура

56 „Бум! Право в главата!“

— „Гучи“! Нокаут! — прошепна Виктория на масата на защитата.

Имаше предвид тоалета, с който се появи Надя Делова. Мина през прохода между седалките, отвори люлеещата се вратичка и се насочи към свидетелската банка. Пепелявосив костюм на тънки райета, бяла блуза с папийонка, черни обувки с петсантиметрови токчета. По лицето й нямаше грим, косата й беше прибрана на тила, на кок.

Ако беше кастинг за роля на библиотекарка, сигурно щеше да получи пълно одобрение. Не че можех да се оплаквам. Веднъж накарах мой клиент, обвинен в организиране на финансова пирамида, да си поръча докторска степен по богословие по пощата. След това съвестта ми беше чиста, когато на делото му сложих свещеническа яка. Тъй като не допуснах да даде показания, обвинението не получи шанс да го разпита за облеклото му, но прокурорът трепваше всеки път, когато го наричах „преподобни Слокъм“.

Видях Джералд Хостетлер седнал на първия ред на балкона. Беше прехапал долната си устна, докато гледаше как жената, която обича, полага клетва да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

След въвеждащите въпроси Пинчър мъдро обезвреди основните възможни пунктове, по които можех да го атакувам, преди да имам шанс да взема думата. Накара Надя да признае, че е излъгала, за да влезе в страната, че е внесла незаконно диаманти, че е работела като бардама, че е била осъждана за дребни престъпления в Европа, че е откраднала диамантите от сейфа на Горев и че след стрелбата и грабежа е избягала в Пенсилвания.

— Какво се случи с тези диаманти? — попита Пинчър след това.

— Върнах ги на американските власти, като част от сделката ми — отговори тя с чаровния си руски акцент.

В най-широк смисъл това беше истина. По-точно обаче диамантите бяха намерени от федералните полицаи скрити в чекмедже при претърсването на къщата на Хостетлер. Малко муниции за кръстосания разпит.

— Разкажете на съдебните заседатели за сделката, както я наричате.

— Дадох показания пред голямото жури срещу контрабандист на име Бени Коен и правителството свали всички обвинения.

— Какви инструкции ви дадоха федералните прокурори?

— Само една. Да кажа истината.

— Направихте ли го?

— Изцяло.

— И в резултат на правдивите ви показания преди няколко дни господин Коен беше обвинен в множество федерални престъпления, нали така?

— Така ми казаха. Също и братът на Николай Горев, Алекс.

— Така. В този случай какви договорки имате с моята служба?

— Давам показания. Обвиненията срещу мен падат.

— При какво провизо?

— Про…?

— Какви инструкции ви дадох?

— Същите. Казвам истината и всичко ще е наред.

Пинчър се обърна с гръб към заседателите, погледна ме и пусна дразнещата си усмивчица. После преведе Надя през „въпросния ден“, както сам той се изрази. Започна с телевизионната реклама на Соломон, която Надя видяла, на която е облечен с каубойски дрехи и размахва два револвера. За да подчертае аргумента си, Пинчър пусна запис на рекламата за съдебните заседатели.

Следва Соломон, в пълния му блясък, който стреля по някаква надуваема кукла. И баритонов глас казва напевно: „Ако ви е нужен адвокат, защо не наемете добър стрелец?“

Соломон не изглеждаше опасен — както на Пинчър му се искаше заседателите да смятат, — а идиотски. Все пак щях да съм по-добре, ако не се бе появил видеозаписът, на който стреляше с револвери, с двете ръце.

След като записът свърши, Пинчър каза:

— Сега да отидем в кабинета на Николай Горев…

Веднъж казах на свидетел нещо такова: „Сега да те върна към местопрестъплението…“ Свидетелят, който не беше най-ярката крушка в полилея, стана и каза: „Добре, да тръгваме“.

— Ако обичате, разкажете на съдебните заседатели какво се случи в кабинета — продължи Пинчър.

Надя разказа как Соломон поискал паспорта и парите й от Горев и той отказал да ги даде. Как Соломон заплашил да го съди, а Горев отвърнал, че щял да си избърше задника с документите.

— Тогава сгреших — каза Надя. — Използвах думи, които чух от федералния прокурор. Пране на пари, изнудване, банкови измами. Видях как Николай стана подозрителен.

— Какво каза той?

— Обвини ме, че нося микрофон. Казах му, че не нося. Че работя само за него, не за властите.

— Вярно ли беше това?

— Не. Носех микрофон, който ми сложиха.

— И този микрофон… записът… какво стана с него?

— Унищожих го. Съжалявам.

— Жалко. Какво се случи после?

— Тогава Николай извади пистолет и ни каза да се съблечем.

Пинчър отвори уста, за да зададе следващия си въпрос, но замръзна на място, сякаш улучен от парализиращ пистолет в научнофантастичен филм.

След малко каза:

— Съжалявам, госпожице Делова. За момент ми се стори, че казахте, че господин Горев е извадил пистолет.

— От чекмеджето на бюрото. Берета. Виждала съм го много пъти. Тогава обаче за първи път го насочи към мен.

— Така, госпожице Делова, спомняте ли си, че дадохте показания в кабинета ми?

— Да. Дадох.

— Не ми ли казахте тогава, че господин Горев не е имал пистолет?

— Възразявам! Колегата едновременно насочва свидетеля си и опитва да го опровергае.

Докъде, по дяволите, щеше да стигне Надя? Нямах представа и очевидно Пинчър също нямаше. Просто обожавах последния й отговор и ми се щеше да не влезе в противоречие с него. Разбира се, че лъжеше. Но не беше моя свидетелка и не ми пукаше. Защо да ми пука? Тя се опитваше да ни помогне.

— Приема се — обяви съдия Дакуърт.

Пинчър, опитен професионалист, остана спокоен. Никакви увиснали челюсти и трепкащи мигли. Мога да се обзаложа, че кръвното му налягане не се повиши и с една единица.

— Добре, госпожице Делова, кажете ни какво се случи след това и да видим докъде ще стигнем.

— Казах на Николай, че си тръгвам, че може да забрави паспорта и парите ми, обаче той насочи пистолета и каза: „Hem! Сядай!“ Заплаши ме. Каза, че ако някой от нас двамата носи микрофон, ще ни убие и двамата. Господин Соломон отговори, че не работи за властите, и започна да си разкопчава ризата, за да покаже, че няма микрофон. Докато Николай гледаше него, аз извадих пистолета от моята чанта. Николай трябва да ме е видял, защото веднага пак насочи пистолета към мене и аз го застрелях. Бум! Право в главата.

Залата се смълча. Обаче това беше тишината на биещите камбани. Поне в моя ум започнаха да кънтят оглушителни камбани, също и малки звънчета и всевъзможни хлопатари. Дали пък не беше от мениера и шума в ушите?

Включих ума си на бързо пренавиване назад. Видях отново показанията на Надя Делова. Изглеждаше и звучеше убедително. И защо не? Беше завършена актриса. Колко мъже беше убедила, че са секси и неустоими, докато ги беше ограбвала?

Бог да те благослови, Надя Делова!

Сега трябваше да дам светкавично назад, със задна ножица, в края на играта. Вместо да нападам Надя, трябваше да я защитавам.

Единственият звук в съдебната зала беше шумоленето на климатика. И, да — Соломон до мен дишаше задъхано. Току-що беше чул основният свидетел на обвинението да подкрепя неговата защитна теза и всеки момент можеше да припадне.

След като събра мислите си — вероятно се бяха люшкали между ужаса и гнева, — Пинчър, солиден като седемдесеттонен боен кораб, попита:

— Госпожице Делова, спомняте ли си, че положихте клетва да говорите истината?

— Да, преди няколко минути.

— И спомняте ли си уговорката с щата Флорида?

— Същата работа. Да казвам истината.

— И макар че не можете да бъдете съдена за убийството на Николай Горев или кражбата на негова собственост, все още може да бъдете съдена за лъжесвидетелство. Това ви е известно, нали?

Надя кимна.

— Казахте ми го много пъти. Пет години затвор за едно невярно показание. Десет за две. И така нататък. И затова казвам истината.

— Някой обеща ли ви нещо срещу показанията ви днес?

— Само вие. Имунитет.

— Добре. Някой заплаши ли ви?

— Пак само вие. Затвор, ако лъжа. Обаче казвам истината, значи няма проблем.

Все още невъзмутим, Пинчър се обърна към съдията:

— Ваша чест, искам позволение да третирам госпожица Делова като недобронамерен свидетел.

— Възразявам! — Скочих от стола си толкова бързо, че едва не скъсах отново хрущялите на коляното си.

— В кабинета ми, всички вие — нареди съдията. — Обявявам почивка.