Ези-тура

23 Код „Жълто“

— Значи, Виктория, казваш ми, че Надя си е паднала по клиент? — казах. — Няма ли да я изхвърлят от профсъюза на бардамите за такова нещо?

Виктория гризкаше кроасан. Двеста и шейсет калории и девет грама наситени мазнини според малкия етикет. „Старбъкс“, на Кале Очо — Осма улица. Беше си престъпление. Трябваше да сме във „Версай“, култовия кубински ресторант с френско име и сочни кексчета. Обаче беше едва 6 и 15 сутринта, а „Версай“ отваряше в осем.

— Надя е искала да напусне клуба, за да бъде с новия си приятел, обаче Горев не я е пускал. Задържал е паспорта й и част от заплатата й. Настоявал, че не може да напусне, преди да е работила там година.

— Може ли това да е мотив за грабеж и убийство?

— За бога, Джейк, ако говорим така, никога няма да я върнем.

— Просто разсъждавах на глас.

— Версията ни е: „Стреляла си при самоотбрана. Никой съд няма да те осъди за това. Никой съд няма и да изслуша делото, ако съдията ти даде имунитет по закона за правото да останеш, където си“.

— Добра версия. Да видим дали ще й допадне.

Захапах сандвича си с бекон и гауда, триста и петдесет калории, седем грама наситени мазнини.

— И е с този, за когото иска да се омъжи? — попитах.

— Така изглежда.

— Но Елена не иска да каже къде са?

— Поне не направо. Но намекна, че е в друг щат. Той бил турист и Надя го заговорила и го завела в клуба. После, вместо да изчезне с края на нощта, останала с него през уикенда и любовта разцъфнала.

— Колко трогателно. — Отпих глътка кафе. Силно, черно. — Някаква идея с какво се занимава той? Може би е бил на някакъв конгрес?

— Само, че има собствен бизнес и може би не се справя особено добре.

— Не ми казвай, че е лапнала по измамник. Изкусителката от бара става жертва на илюзионист мошеник.

— Ставаш циничен, Джейк.

— Ти си гореща жена, обаче имаш връзка от няколко години и не знаеш какви задници има по света.

Тя ме изгледа и продължи да похапва кроасана си като зайче.

— Какво? — попитах.

— Трябва да ти дам код „Жълто“.

— Какво по дяволите значи това?

— Флиртуваш с мен.

— Не.

— Браня се от мъжете от петнайсетгодишна, така че знам.

— О, братко мили! Мислиш ли, че трябва да се държиш с мен като Чарлтън Хестън?

Тя не схвана какво имам предвид, но пък и беше много млада.

— „Планетата на маймуните“ — добавих. — „Свали вонящите си лапи от мен, мръсна маймуно!“

— Каза го като човек, който го е чувал и преди.

— Какво толкова казах, освен че си гореща?

— Това е достатъчно.

— Добре. Вземам си думите назад. Не си гореща. Не си дори хладка.

— Добре. Споразумяхме се. Не ме сваляш?

— Напиши договор, ако искаш.

— Ще приема думата ти. Не си падаш по мен.

Положих всички усилия да прозвуча убедително.

— Дори не и в дъждовна понеделнишка вечер. Съжалявам, малката, не си мой тип.

— Който е?

— Не знам. Барманката ей там, която прави капучино с карамел.

— Тийнейджърка с татуировки на шията?

— Разбира се. И мотоциклетистки с големи цици с тесни бодита и къси къси панталонки. И жени, които ходят с изопнати клинове до супермаркета, за да си показват лакираните нокти на краката в секцията за замразени храни.

— Наистина?

— И осъдени жени, които нарушават правилата на гаранцията. Каквото и да е, само не адвокатките от висшата лига, които…

— Които какво, Джейк?

Въздъхнах дълбоко. Рамото ме болеше. Не можех да свия десния си юмрук. Бях уморен като псе, а тази наперена жена, която не можех да махна от ума си, ме въртеше на шиш. Беше адски умна. И интуитивна. Жените, отдавна съм убеден в това, са по-развитата част от вида хомо сапиенс и са постигнали някакво по високо ниво на съществувание. Мъжете действаме, като че ли току-що сме изпълзели от блатото, от нас капе кална вода, докато шляпаме по брега и търсим партньорка за секс. Ако няма, може и със затоплена от слънцето тиня.

— Виж, не мога да свалям жена, която има сериозна връзка с мой клиент — казах. — Никак не си падам по дами, които са напълно недостъпни. Би било глупаво и самоунищожително. Няма за какво да се тревожиш. Сега наред ли е всичко?

— Благодаря ти, Джейк. Сега трябва да се прибереш у дома, за да поспиш.

— Много късно е за това. — Допих си кафето. — Какво кафе обича Соломон?

— Силно, като теб. Защо?

— Хайде да вземем едно от онези големите, с безумната цена, и да тръгваме. Плюс малко курабийки, парче бананов хляб и една кифла. Закуската в ареста е гадна. Ял съм я.

— Много мило, но това не е летен ученически лагер. Няма да позволят да му занесем храна.

— Познавам офицер от охраната, който през сутрешните смени дежури на входа.

— И той ще ни пусне вътре с храна?

— Тя. И отговорът е „да“.

Виктория се усмихна порочно.

— Излизал ли си с нея?

— Винаги ми е харесвало как ме обискира. Но не се получи.

— Обаче продължава да ти прави услуги. Това говори добре за теб, Джейк.

— А… не е кой знае какво.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Знаеш ли какво ми харесва в теб?

— Нищо не ми идва наум.

— Ти си по-добър човек, отколкото си мислиш, Джейк Ласитър.