Ези-тура

4 Ласитър, последен шанс

Искам невинен клиент.

Нуждая се от невинен клиент.

Нямам предвид невинен в смисъл, че обвинението не е в състояние да докаже тезата си. Имам предвид „фактически невинен“, както го наричаме ние, адвокатите.

Защитавам обвиняеми от двайсет години след кратка посредствена кариера като полузащитник на „Маями Долфинс“. Имам зад гърба си няколко добри удара, но предимно прекарвах времето на резервната скамейка и задникът ми хвана мазоли от седене. Учих право извън сезона, завърших с успех в горната половина на долната една трета от групата и си взех изпита пред адвокатската колегия от четвъртия опит. Оттогава тичам от съдебна зала в съдебна зала в така наречената съдебна система.

Името ми е Джейк Ласитър и съм шмиргел. Не ме канят да говоря пред засукани конференции в петзвездни хотели. Губернаторът не ми е връчил съдийска тога и не ме е направил съдия. Не ме канят от Си Ен Ен да коментирам поредното дело на века. И не съм богат.

Ето с какво се занимавам: взломни кражби, грабежи, нападения и побоища. Измами. Откраднати коли. Злоупотреби. Притежание на наркотици. И, разбира се, убийства. Поради някаква причина съм особено добър в делата за убийства. Може би защото залозите са много високи и моторът ми работи на свръхобороти. Не че делото за убийство е спринт. То е маратон, при който всички по трасето те замерят с камъни, докато ти пухтиш напред. Трябва да умееш да поемаш удари.

До голяма степен ситуацията е като в отбор, който е получил първия удар във футбола. Топката не се поверява на най-бързия, а на най-техничния. Най-бързият вероятно ще бъде спрян от защитата. Играч, който не е особено бърз, но усеща намеренията на стопера, може да изблъска копелето настрани и да нанесе удара. Заради това останах в „Долфинс“ три години, а разбиранията ми за делата за убийство са същите. Играй според мярката си. Предусещай ходовете на противника си преди да ги направи и изпреварвай удара му. Ако не си особено бърз или ловък — тоест ако си като мен, — саблен удар в гърлото също върши работа.

На терена или в съдебната зала гледай да не падаш по задник, а ако паднеш, не допускай да видят болката ти. Скачай на крака и гони топката.

Ето какво не правя като адвокат — никога не защитавам обвинен в насилие срещу жени или деца, защото баба ми ме е учила, че подобен боклук не заслужава времето и усилията ми. Иначе се занимавам с почти всичко.

Поемам много дела, които другите адвокати отказват. Или парите са им малко, или шансовете да загубят са големи. Това ми спечели прякора Ласитър Последния шанс.

Поемам дела от където паднат. Понякога стоя до вратата на асансьора на четвъртия етаж на съдебната палата, в сграда „Ричард Е. Гърстийн“. Все някой, който е тръгнал на изслушване гол — в смисъл без адвокат, — ще ме забележи. Аз съм едър тип, с костюм и куфарче, и не изглеждам заблуден. Може би харесват счупения ми нос или приличната подстрижка, или просто са изплашени.

„Ти адвокат ли си, симпатяга?“

„По-добър от мен не можеш да си позволиш… симпатяга“.

Парите винаги са проблем. Първият ми въпрос към потенциалните клиенти — да, понякога ги наричам така — не е „Ти ли го направи?“, а „Колко пари имаш?“ И, да, приемам и кредитни карти. Но не и ипотека на къща на клиент. Не защото ще се чувствам зле, ако го изхвърлят на улицата. Защото веднъж изгорях, когато данъчните наложиха запор на ипотеката, която държах, за неплатени данъци, при което клиентът ми остана без къща, а аз — без хонорар.

Понякога бивши клиенти ми пращат приятелите си. Това ме озадачава, защото тези бивши клиенти почти винаги са в затвора. Предполагам, не ме обвиняват, че съм загубил делата им. В края на краищата, били са виновни и са гледали как си съдирам задника, за да ги отърва от дранголника.

Факт от бизнеса — повечето ми клиенти са виновни като дявола. Печеля само когато обвинението не може да докаже тезата си или се издъни по друг начин. Бива ме в кръстосаните разпити и съм печелил дела, защото съм хващал ченгета в лъжа. Това не означава, че клиентът ми е невинен. Ако обаче успея да изкормя свидетеля на прокурора и да вложа малко магия в пледоарията накрая, може и да отърва клиента си.

Как иначе бих могъл да спечеля? Понякога ченгетата правят неконституционни обиски или прокурорите прикриват смекчаващи обстоятелства, или съдията допуска грешка. Когато спечеля, няма благодарност. Не получавам картички за Коледа или кошнички с плодове. По-скоро мърморене заради размера на хонорара ми.

Клиентът вижда представлението обаче, но не и работата зад него. Писането на сценария, построяването на декора, боядисването, заучаването на ролите. На неблагодарника му е все едно. Никой спечелил делото си клиент не ми се е обаждал втори път… докато не го арестуват пак, за нещо друго.

Най-често губя. Или карам клиента ми да се признае за виновен. Това е нашата мръсна малка тайна — на повечето адвокати по криминални дела, дори онези, които се надуват по телевизията. Ако някой знае истинския процент на делата, които печелим, ще се признае за виновен още в началото или ще гледа да се чупи.

Всички ние искаме да сме герои в очите на нашите плащащи клиенти. Джон Д. Макдоналд, любимият ми писател от Флорида — да, чета по малко, — започва една книга така: „Няма стопроцентови герои“. Ако питате клиентите ми, сигурно ще ми дадат 51 процент. Макдоналд пише също: „Ако картите са срещу теб, размеси тестето“. Е, писнало ми е да държа чифтове от двойки и пробити флошове. Уморен съм от еднообразието. Писнало ми е да губя. И заради това в този потен юлски ден, когато небето е сиво като гневен океан, имам нужда от невинен клиент.

Тези мисли се въртяха в главата ми, докато шофирах на север, по Дикси Хайуей, към шосе 1-95, към ареста. Виктория Лорд се обади тази сутрин, докато режех манго за кашата на племенника си, Кип. Съдружникът в кантората на Виктория и мъжът, с когото живееше без брак, Стив Соломон, беше успял да попадне в ареста във връзка с убийството на някакъв собственик на клуб в Саут Бийч, руснак.

— Не харесвам Соломон — казах й по телефона.

Да, да, знам. Уменията ми да правя маркетинг търпят подобрение.

— Харесваш ли повечето от клиентите си? — попита ме тя.

— На практика не харесвам никой от тях.

— Обаче се изгърбваш от работа и разбиваш крепости, за да победиш.

— Да губя мразя повече, отколкото мразя клиентите си.

— Точно затова искам да те наема. Освен това си с голям опит и няма да се хванеш на дивотиите на Стив.

— Той съгласи ли се?

— Още не.

— Кажи му, че съм удрял клиенти, задето са ме лъгали.

— Нямаш представа колко пъти ми се е искало да го фрасна.

Пред мен пикап на озеленителска фирма ръсеше палмови листа и мъртви папрати по магистралата. Настъпих педала на древното си елдорадо кабрио и го изпреварих.

— Виктория, идвало ли ти е някога до гуша да представляваш клиенти, които са виновни?

— Стив се кълне, че е невинен.

— А законът предполага, че е. Обаче не говоря за него. Не се ли чувстваш гадно понякога, че почти всички са истински престъпници?

Тя замълча за момент. Може би се питаше дали се е обадила на когото трябва. После каза:

— То си върви с професията, Джейк. Ние принуждаваме обвинението да докаже тезата си. Ако успее, това не значи, че сме загубили. Системата е спечелила.

— Значи наистина вярваш в нещата, на които ни учат в университета?

— Ако не вярвах, как бих могла да продължавам напред?

„Именно“, помислих си. Не беше практикувала достатъчно дълго, за да загуби религията си, вярата в светостта на правосъдната система. Не исках да се държа като задник, така че не й казах: „Изчакай още десетина години и тогава ми се обади пак“.

Вместо това обещах:

— Ще се видя с теб и предполагаемо невинния ти партньор след час.

Познавах и двамата донякъде. Те живеят заедно в Къмкуот, а аз съм на Поинсиана, в Коконът Гроув, така че на практика сме съседи. Наскоро видях Соломон да бръмчи в квартала с баровски нов „Корвет“, червен електрик, както го наричат. Не е мой стил. И съм прекалено едър, за да се побера удобно зад кормилото на такова нещо. На номера на колата си е написал: „ВЪЗРАЗЯВАМ“ — доста добро описание на темперамента му.

Соломон е живак, вечно в движение, и непрекъснато дрънка. Около един и осемдесет, с тъмна коса, която обикновено има нужда от оформяне. Тежи колкото единия ми бут, но иначе е жилав. Виждал съм го да бяга за разгрявка и поддържа завидно темпо. В съда тормози свидетелите, досажда на адвокатите, прекъсва съдиите. Документите му винаги са същински хаос и си е жива досада да се занимаваш с него. Обича показността и прекалява според моите разбирания, а аз не съм точно от стеснителните хора.

Един ден в кафето на съдебната палата седнах при Соломон и още няколко адвокати, за да обядваме. Той дрънкаше за „Законите на Соломон“ — правилата, които измислил, за да се подиграе на системата.

— Ако фактите не съответстват на закона, изкриви фактите — казваше Соломон и пълнеше устата си с патладжан с пармезан.

Всички се смееха. С изключение на мен. Когато бях млад адвокат, представлявах един стар музикант, Кадилак Джонсън, чиято песен беше открадната от млад и буен хип-хоп изпълнител. Претенциите за авторство не бяха много ясни и документите бяха загубени, но усещах в стомаха си, че той е написал песента преди няколко десетилетия.

„Това е трудно дело, може би невъзможно“, каза ми Кадилак.

„Ако е справедливо, няма невъзможно дело“, отговорих.

Оттогава опитвам да живея с този принцип. Проблемът е там, че все по-трудно попадаш на справедливи каузи. И, да, спечелих на Кадилак купчина пари за пенсионирането му, без да изкривявам фактите, макар и да извадих другия тип от играта.

За първи път забелязах Виктория Лорд в съда и това, което ми направи впечатление, беше стойката й. Висока стройна блондинка, която стоеше много изправена и говореше с тиха увереност и авторитет. Ушити по поръчка костюми и вид на патриций. На масата пред нея всичко беше подредено и систематизирано в папки с различни цветове, в които, сигурен съм, документите бяха сложени по азбучен ред и нашарени с цветни маркери. Много организирана жена. Истинска професионалистка, макар да беше млада. Може би прекалено усърдна за разбиранията ми. Може и да греша, но май беше от онези, които все бягат от глутена, занимават се с йога, ядат органична храна и са луди на тема екология. Тип Гуинет Полтроу, която би кръстила дъщеря си Ябълка или нещо такова.

Соломон и Лорд наистина са различни, но, както казват хората, противоположностите се привличат. Поради някаква причина — може би защото внасят в съдебната зала различни качества — двамата са адски добър съдебен екип.

Между 17-о авеню и входа на 1-95 трафикът започна да пълзи. На средната лента се търкаляше матрак. Типично. Поне не беше запален. Оказах се зад кален стар шевролет, който бълваше смърдящ на изгоряло масло дим. Номерът му беше невалиден и бих се хванал на стотачка, че шофьорът няма нито книжка, нито застраховка. Промуших възголямото елдорадо на лявата лента и засякох млад тип с бяло порше. Той скочи върху клаксона и видях в огледалото как ми показва среден пръст.

„О, върви на майната си, момче с порше. Заедно с дизайнерските ти слънчеви очила“.

Писнало ми е от Маями. От дълго време се чувствам не на място — човек, който си пада по бира и бургери, попаднал в света на гъшия пастет и шардонето.

Преди няколко седмици ми се обади Кларънс Уошингтън — стар съотборник от „Долфинс“. След като престана да играе, стана магистър и защити докторат в областта на образованието. И това го направи хлапе, израснало с програмите за бедни. Изпитвам дълбоко уважение към Кларънс. Сега е директор на училище за момчета някъде сред зелените хълмове на Върмонт. И си мислех, че го познавам, докато не хвърли кег за бира от балкона на седмия етаж в хотелския плувен басейн долу. Заедно с една от мажоретките на „Долфинс“.

Както и да е, Кларънс каза, че му трябвал нов треньор по футбол. Старият се бе пенсионирал след сто години, както изглеждаше. Явно не е много трудно да тренираш банда разглезени бели момчета, които играят срещу други от тяхното тесто. Няма значение дали побеждаваш, стига екипите да не са прекалено изцапани и коктейлите на родителите им да са студени. И обличаш анцуг само когато работиш с каймака на училището за гръдните мускули.

Докато се промъквах към смърдящия областен арест в задръстването, сред ревящи клаксони и близо тридесет и шест градуса жега навън, в главата ми се въртеше Върмонт.

„Стив Соломон, може и да не го знаеш, но ти ще си повратната точка. Ако се окажеш лъжлива отрепка и убиец, зарязвам всичко и заминавам на север.

Зелени хълмове. Есенни листа. Малки квартални заведения“.

След още половин час слязох от магистралата на 12-о авеню и оставих тридесетгодишния си кабриолет, с вдигнат покрив, на открит паркинг.

Тръгнах към ареста и заваля горещ дъжд, както става буквално всеки ден през лятото. Докато тлъстите капки обаче ме удряха, усещах аромата на роена окосена трева, на терена за игра в хладна септемврийска утрин.