Ези-тура

26 Тя е по къси къси панталонки

Виктория каза, че ще се прибере от ареста с някоя от новите фирми — „Юбер“ или „Лифт“, — така че казах „довиждане“ на влюбените гълъбчета и подкарах към малката си къща на Поинсиана.

Баба ме чакаше в кухнята и режеше на тъничко кочани млечна царевица, за да ги пусне в димяща тенджера овесена каша. Парче пармезан очакваше да бъде настъргано, няколко пера пресен лук също щяха да отидат вътре. Напоследък баба готвеше засукани неща.

Погледна физиономията ми и попита:

— Да не си опитвал да целунеш котарак нощес?

— Нещо такова, бабо.

— Ще ти сложа билки на драскотините. Изобщо няма да питам как изглеждаш под дрехите.

— Съжалявам за костюма, бабо.

— Знаех си, че са пари на вятъра. Все едно да обуеш гащи на магаре.

Посегнах към кафеварката, но тя ме плесна по ръката.

— Трябва ти сън.

Не възразих. Изядох си кашата с някакви маслени бисквити, от които буквално капеше масло, благодарих на баба, отидох в стаята си и се строполих на леглото с дрехите. Спах до следобеда. Когато се събудих, се чувствах по-зле, отколкото преди да легна. Всичко ме болеше.

Глътнах шест аспирина, взех душ, обух избелели спортни гащета и нахлузих тениска с надпис: „Може да съм стар, но трябва да слушам всички готини банди“. Бях сам в притихналата къща — единственият звук беше тихото шумолене на таванните вентилатори. Кип беше на летен лагер с отбора. Баба или беше на пазар с колелото си, или беше излязла да лови риба наблизо. Имаше си свое място под моста, който свързва Леджун Роуд с Кокоплъм Съркъл, и най-вероятно щеше да се върне с една-две рибки.

Пуснах телевизора и намерих програмата с кънтри музика. Заслушах как Патси Клайн пее „Крейзи“ с онзи трептящ гласец, от който ти се приисква да я прегърнеш и да я предпазиш от този жесток свят.

Докуцуках до задния двор и се проснах в завързания между две палми хамак. Беше облачно, влажно и горещо. Палмовите листа висяха като пране на въже, навлажнени като конска сбруя след тренировка през август. В далечината бумтяха гръмотевици.

Отново ми се приспа. И сигурно съм заспал, защото сънувах как над футболното игрище във Върмонт пада хубав сняг. Аз тичах през терена по анцуг със свирка, окачена на врата, и виках на малките ми ученици с тънички ръце и крака като сламки:

„Бързай! Бързай! Бързай! И, за бога, удари някого!“

Тогава чух името си.

— Джейк? Джейк? Буден ли си?

Отворих очи. Виктория седеше на дървения люлеещ се стол на верандата, на няколко метра от хамака ми. До нея, на масата — стара дървена кръгла масичка, която баба беше изчистила с шкурка и боядисала — имаше бутилка „Джак Даниелс“ и две чаши. Бутилката беше пълна, така че май я беше донесла тя.

— Здрасти! — Надигнах се. Това беше най-остроумното нещо, което ми дойде наум.

— Как се чувстваш?

— Отлично.

Тя посочи уискито.

— Лед?

— По-добре без.

Тя наля двете чаши до половината. Не си представях Виктория да си пада по бърбън. Може би маргарити или други коктейли. Може би мохито с прясно направен сок от тръстика и смлени листенца мента. Тя обаче отпи голяма глътка „Джак Даниелс“, така че трябваше да я настигам. Първият вкус беше златна топлота в гърлото, успокояваща тяло и душа.

Беше с къси бели панталонки. Много къси къси панталонки. Сандали платформи, кръстосани глезени, опасани с каишки, които стигат до средата на прасеца и с които жената прилича на римски гладиатор. Не й Виктория обаче. При нея те просто бяха акцент на дългите й от пода до тавана крака с прекрасно оформени прасци. Пилатес или вдигане на тежести, предположих. Беше с прилепнало розово бюстие, което показваше добре оформени рамене и малки, дръзки гърди. С две думи, като че ли моделка от висшата мода беше решила да се отбие на питие в задния ми двор след работа.

— Обичам Стив и се възхищавам от теб — каза тя между две глътки.

— Чувам да се задава едно „но“.

— Но и двамата ме вбесявате. Стив ме излъга! Как бих могла да го преглътна?

— Това е между вас двамата. Не ме намесвай там.

— Така ли? Ами тогава да поговорим за стратегията ти, която някак си се основава на лъжливата версия на Стив.

— Какво предпочиташ да направя? Да се оттегля, защото клиентът ми може да е виновен?

— Може да е виновен? Ти каза, че е убиец!

— Не. Аз казах, че е застрелял някого. Не всеки, който е застрелял някого, е убиец. Възможно е дори да не е престъпник.

Тя довърши питието си.

— Говориш за самозащитата.

— Тя е една възможност.

— Или защита на друг. В този случай Надя.

— Втора възможност.

— „Остани където си“.

— Номер три.

— И винаги може да е инцидент.

— Малко вероятно, но, да, може.

— Или невменяемост.

— Забравих за това — признах.

— Вместо да казваш на Стив да мълчи, защо не научиш цялата история и защо не го защитаваш на базата на това, което наистина е направил?

— Вече го обсъдихме, Виктория. По две причини. Първо, трябва да го защитаваме на базата на това, което е казал на ченгетата. Иначе ще го въртят на шиш по време на кръстосаните разпити и заради променените показания ще загубим. Второ, ако ми каже, че е застрелял Горев и не е имал основателни причини, няма да мога да го изправя пред съда и да искам от него да твърди друго.

— Знам, знам. Единственото етично правило, в което си се вкопчил.

— Като удавник за парче стиропор.

— Мразя играта, която трябва да играем. И си мислех, че и ти я мразиш.

— Мразя я, но не аз правя правилата. Просто опитвам да си върша работата, без да удрям никого след съдийската свирка.

— Помниш ли какво ми каза в деня, в който те наех?

— Май споменах, че хонорарът ми трябва да бъде платен авансово.

— Попита ме: „Разочарова ли те фактът, че почти всички обвиняеми са виновни?“

— И ти отговори, че зависи от територията. Беше права. Аз само изпусках парата. Когато си блъскаш главата във вратата на съда толкова много години, няма начин да не ти се отрази. Истината обаче е, че ако представлявах само невинните, щях да умра от глад.

— Днес, в ареста, като че ли се радваше. Защото Стив може и да е виновен, а ти имаш начин да го измъкнеш. Един вид, и калпав адвокат може да измъкне невинен клиент, но…

— Всъщност не може.

— Но трябва да си великият Джейк Ласитър, за да постигнеш голяма оправдателна присъда за виновен човек.

Надигнах се от хамака, отидох до верандата и отпуснах болното си тяло на стола до Виктория. Спускаше се мрак, на фона на сребърните облаци в далечината проблясваха мълнии.

— Започваш да ме тревожиш, Виктория. Ще можеш ли да седиш до мен в залата и да ми помагаш за това дело?

Този ден виждах за втори път очите й да се пълнят със сълзи.

— Не знам.

— Започна този разговор с думите, че обичаш Стив. Това е ключът. Началото и краят. Ако се замислиш над това, всичко ще е наред.

По бузата й се търколи сълза.

— Мисля, че Стив е спал с Надя.

— Той ли ти го каза?

— Разбира се, че не.

— Елена ли ти го каза?

— Не.

— Тогава какво се върти в ума ти? Защо му е на Стив да ти изневерява?

— Защото е мъж, а мъжете са задници.

— Добре, признавам това. Обаче подозирала ли си го някога в подобни неща? Хващала ли си го?

Тя избърса сълзите си с ръка.

— Нe. Нo преди да се срещнем той беше от онези ергени, които имат страх от обвързване и които сменят жените през ден.

— Това има изтекла давност. — Докато говорехме, водех вътрешна борба. Част от мен искаше да торпилира връзката им, но по-добрата част ме караше да говоря каквото мисля. — Това е само някаква женска интуиция.

Тя си наля пак.

— Не се дръж като всезнайко.

— Казвам само, че нямаш доказателства. Виктория, тези два дни наистина бяха тежки. Трябва да се прибереш, да поспиш, после да се заемеш с онези папки, в които отбелязваш с цветни маркери.

Тя отпи глътка уиски и затвори очи, за да се наслади на вкуса му.

— Имал си сериозни връзки, нали?

Реших, че знам накъде бие, и не исках да участвам. Пазя личния си живот, особено смущаващите моменти.

— Разбира се. Бил съм с няколко жени, които трябваше да са сериозни.

— Стига, Джейк. Не се шегувам.

— Да, имал съм връзки. И какво от това?

— Изневерявал ли си?

— Когато имаше проблеми във връзката и когато бях млад и глупав, вместо да опитам да реша проблема… Да, отдръпвал съм се.

— Което доказва думите ми. Преди да се случи това, със Стив често се карахме. Част от близостта помежду ни се загуби.

— Случва се с всички. Освен това, знаеш ли какво? Ако сте свързани и се обичате, както се обичате вие, след време всичко се връща на мястото си.

— Може би е твърде късно.

— За бога, Виктория, събираш две и две и получаваш пет. Стив не ти е изневерил с онова момиче от бара.

— Защо си толкова сигурен?

Не исках да отговарям, но просто го изпуснах:

— Защото аз не бих го направил.

— Какво?

— Сама каза, че двамата си приличаме много. Със Соломон. Честно, не го виждам, но може и да си права. Аз не бих ти изневерил с бардама или с която и да било друга, не би го направил и Соломон.

Виктория отпи продължително. Твърде дълго, ако питате мен. После каза:

— Вдигам жълтия код.

— Което означава?

— Код зелен, Ласитър.

— Означава ли това, каквото си мисля, че означава?

— Не изглеждаш никак зле.

— А ти си красива и го знаеш. И какво? Докъде ще стигнем?

— Искаш ли да го направим?

Засмях се, защото беше… ами да, по дяволите, прозвуча смешно в устата на тази невероятна, умна, леко пийнала млада жена, която беше влюбена в клиента ми.

— И къде ще стане това? В местното автокино?

— У дома. Мъжкият обитател е неразположен.

— И като го направим, след това какво, колега?

— Защо да не караме стъпка по стъпка? Да видим какво ще се получи. И двамата сме възрастни хора.

— Не, не сме. Ти си шестнайсетгодишна ученичка, която флиртува с капитана на футболния отбор, защото си мисли, че този, когото наистина харесва, е целунал една от мажоретките под трибуните за зрители.

— Отхвърляш ли ме? Никой мъж никога… — Очите и се наляха със сълзи.

— Беше време, когато не бях достатъчно мъж, за да кажа „не“. Тези дни са минало и вече не участвам в секс за отмъщение. Така утре няма да се събудим, мразейки се взаимно и самите себе си.

— Вече те мразя, задето ме отблъскваш.

— Утре ще ми благодариш. Виж, нуждая се от теб. Стив наистина се нуждае от теб. И когато всичко това свърши, ще седнем на питие — за предпочитане кафе — и ще се смеем за тази вечер.

Тя бутна чашата „Джак Даниелс“ настрана. Явно си даде сметка, че вече няма нужда да се освобождава от задръжките си.

— Значи пак се залавяме за работа?

— Възможно най-рано, утре сутринта.

— Искам да намеря Надя.

— Защо? За да я питаш дали е спала със Стив?

Виктория поклати глава.

— Чисто професионално. Стратегията ни от самото начало беше да я открием.

— Не слушаш ли? Стратегията ни се промени. Няма Надя.

Виктория стана от люлеещия се стол и придърпа надолу крачолите на късите си панталонки, защото се бяха впили в чатала й.

— Обади се Елена. Иска да се срещнем утре вечер след работа. Мисли, че Надя ще разговаря с нас по телефона.

— Нямам интерес.

— Както искаш. Ще отида сама.

— Допускаш чувствата да влияят върху преценките ти.

— Ти прави каквото смяташ за редно. Аз ще правя каквото аз смятам за редно.

— По дяволите, Виктория! Не става така. Този процес има един шеф. Аз. Имаме една стратегия. Моята.

— Ако промениш решението си, ще се срещнем на брега, до Десета улица.

— Посред нощ.

— Когато тя приключи работа, около четири сутринта.

— Това е само на няколко пресечки от „Анастасия“. Алекс Горев не може да не знае, че Елена и Надя са приятелки. Като нищо ще пусне някой да проследи Елена.

— Ще ти се обадя, за да ти кажа какво съм научила.

— Няма да съм наблизо, за да те защитя — предупредих.

— Не е и нужно.

С това Виктория Лорд скочи от задната ми веранда, направи няколко несигурни крачки с безкрайно дългите си крака, сви зад ъгъла на къщата и изчезна.