Ези-тура

36 Стек „Томахавка“ за двама

Открих Мануел Домингес в залата с библиотеката, със затъмнени стъкла, във „Фордж“, на Артър Годфри Роуд. Преди няколко години Шариф Малник, собственикът, направи сериозен ремонт на ретро заведението. Все още тъне в разкош и орнаменти, дори леко преминава границата. Огледалата със златни рамки са си там, както и оголените декоративни тухли. Старият махагон обаче е заменен със светла дървесина. Има кристални полилеи и сега заведението е по-светло, по-бляскаво, по-модерно.

Домингес, с парадна униформа и окичен с медали и ленти, обядваше с дамата си, уж бременната Роз Мари. На масата им седеше мъж на средна възраст с шкембе, със спортно сако и лъскава черна перука.

— Хей, сержант! — извиках.

Домингес вдигна глава и без дори да мигне, ме поздрави:

— Лейтенант Ласитър.

Седнах на четвъртия стол на масата, без да ме канят. Пред Домингес имаше гигантски стек, който закриваше цялата чиния. Вероятно беше зрял на сухо стек „томахавка“, за двама. Роз Мари имаше свое собствено ястие, риба — групер, предполагам — с бекон и покрита с апетитен сос. Отделно имаше макарони със сирене черен трюфел, и чиния аспержи. Господин Спортно сако като че ли не смяташе да се храни.

— Господин Торкелсон, запознайте се с лейтенант Ласитър, мой командващ офицер в Пустинна буря — каза Домингес. — Лейтенант, господин Торкелсон е борсов посредник от Толедо.

— Горд съм да се запознаем, сър — каза Торкелсон, Перуката.

— Чупката — казах.

— Извинете?

Домингес се усмихна криво и прошепна:

— Лейтенантът страда от посттравматичен стрес синдром.

— Сержант, това на ревера ти златен тризъбец ли е? — попитах. — Сега си и морски тюлен, така ли?

Домингес отвори уста, но не успя да каже нищо.

— Здрасти, Роз Мари — поздравих. — Днес направо сияеш.

— Благодаря, Джейк. Ще хапнеш ли с нас?

— Зависи кой плаща. — Обърнах се към Торкелсон. — Още ли си тук?

Той дръпна стола си назад и каза:

— Може би трябва да се върна при жена си на бара. Радвам се, че се запознахме, сержант. Благодаря за службата, лейтенант.

— Чупката, задник — казах, доколкото можах като Брус Уилис.

Онзи се отдалечи забързано, с леко килната на една страна перука.

— За бога, Джейк! Какво правиш? — Домингес се размърда на стола си и медалите му се раздрънчаха. — Още не беше платил сметката.

— Мануел, кажи ми всичко, което знаеш за Бени Бижутера.

— За Бени? О, боже! Не мога да направя такова нещо.

Извадих мобилния си телефон, включих камерата и го снимах.

— Ей, какво правиш? — изпъшка той.

— Ще пратя снимката на една моя много добра приятелка. Дебора Сколино, заместник федерален прокурор.

— И?

— Лентите и медалите. Това е нарушение на Закона за присвоените почести.

— Глупости! Видях го в Гугъл, Джейк. Върховният съд е задраскал този закон. Нарушава свободата на словото. Знам си правата.

— А знаеш ли, умнико, че Конгресът отново го гласува и президентът Обама го подписа? С по-тесен обхват. Отнася се само за случаите, когато някой си присвоява чужди почести, за да получи незаслужена изгода. — Посочих чинията му. — Този стек, Мануел, е поне половин килограм изгода.

— Няма да ме издрънкаш. Нали сме приятели?

Започнах да набирам номер на мобилния. Не беше на Дебора Сколино. Беше на пицария в Шинуд, която доставяше по домовете, но Домингес нямаше как да знае това.

— Чакай, Джейк. — Въздъхна и попита: — Какво искаш да знаеш?

— Първо цялото му име. Адреса му. И всяка дума, която някога ти е казал.

Докато Домингес говореше, аз си режех малки парченца от огромния му стек. Не поръчах нищо, защото извън всякакво съмнение щях да платя сметката. След петнайсет минути имах всичко, което ми трябваше, включително към двеста грама средно изпечено говеждо.

Бени Бижутера беше Бенджамин Коен. Имаше магазин в безистена „Сейболд“, в центъра, в стара сграда, в която имаше още няколко десетки бижутерски магазини. Въртеше и бизнес на едро с диаманти в района със складовете около летището. И имаше великолепен дом на брега, на Лукадендра, в Гейбълс Естейтс. Напоследък къщата била пълна с хора. Частни детективи от по-висока класа от Домингес. Адвокати от други градове. Охрана. Складови работници. Бени бил изплашен. Служителите му били призовани да се явят пред федерално голямо жури. Агенти на ФБР опитвали да говорят с момичетата от бара, с биячите и барманите на клуб „Анастасия“. Някои от тях — руснаци и естонци — зарязвали всичко и се прибирали у дома, защото имиграционните власти ги заплашвали със съдебни дела. Доколкото Домингес можел да прецени, истинският собственик на клуба бил Бени Коен.

Домингес отвори капачето на мобилния си телефон и ми даде личните номера на Коен.

— Още ли търси Надя Делова? — попитах.

— Не престава. Търси я денонощно, Джейк.

— За да й навреди или да й помогне?

— Това е над нивото ми на компетентност, лейтенант. — Домингес набоде малко макарони на вилицата си и между две хапки попита: — Какво ще правиш, Джейк?

— Ще посетя Бени, разбира се.

— Той е симпатичен старец. Обаче се е обградил с биячи и е изнервен, така че не го ядосвай.

— Ще опитам да контролирам посттравматичния си синдром.

— Говоря сериозно, Джейк. Не го дразни.

— Мислиш ли, че е способен да поръча убийство?

Домингес попи устните си със салфетка.

— За момичето на брега онази нощ ли говориш?

Кимнах.

— Бени няма нищо общо с това.

— И защо си сигурен?

— Защото често ме кара да я следя.

— Защо?

— Бени мислеше, че може би тя ще го отведе при другата, Наташа.

— Надя.

— Да. Тя трябваше да го отведе до Надя, така че няма как да я е убил той.

— Ако си следил Елена, Мануел, би трябвало да знаеш къде е била миналата сряда през нощта. Късно. След работа.

— Не съм я следил онази нощ. Но знам къде беше.

— Как така?

— Следях теб. Онази нощ ти и госпожата адвокат се срещнахте с нея в Руската църква.

Това ме потресе. Мануел казваше истината — може би за първи път в живота си.

— Сивият рейндж роувър ли?

— Аз. Когато не следях нея, следях теб.

— По дяволите, трябваше да се сетя. Каза ли на Бени за срещата в църквата?

— Не-е-е.

— Защо? Нали работиш за него?

— Щото с тебе сме приятели. Ти никога не си ми направил лошо. Поне до тази вечер. Не казах на Бени, защото не исках да те забърквам в тази каша.

— Благодаря, Мануел.

Измъкнах три стодоларови банкноти от портфейла си и ги оставих на масата. Домингес се смръщи.

— Едва ще стигне за виното, Джейк.

Изпразних целия си портфейл и си тръгнах към къщи, щастлив, че бях паркирал на брояч, защото нямаше да имам за бакшиш на пиколото.