Ези-тура

39 „All You Need Is Love“

От паркинга на затвора проведох два телефонни разговора. Първо потанцувах с Рей Пинчър, за да спечеля още време.

Контрапредложението за осем години било „в рамките на възможното“, съгласи се той. И, разбира се, Соломон можел да размишлява два дни. След това обаче — решение.

Последва пълното с неизвестни обаждане до мобилния телефонен номер, който ми бе дал Мануел Домингес. Бени Коен отговори с лениво:

— Господин Ласитър, очаквах това обаждане от известно време.

Виктория седна до мен и подкарах по 1-95 до края, където влизаше в магистрала „Южен Дикси“. Наречена още US 1. Свихме наляво по „Леджун“, минахме покрай мястото, където баба ходеше да лови риба, и продължихме по стария Коултър Роуд под балдахина от японски смокини.

Дъждът беше спрял и когато свихме вляво по Арвида Паркуей, слънцето грееше и от асфалта се вдигаше пара. Това е ежедневно събитие в Маями, а може би и в ада, ако не е излишно да го казвам.

Ченге под наем на портала ни махна да влезем.

Вихме през горичка от тропическа растителност и стигнахме до къщата на Бени Коен, разположена на сто и петдесет метра пристан. Пред къщата можеше да се паркира круизен кораб.

Беше типична за Маями двуетажна баровска къща. Оранжеви керемиди. Високи палми, обграждащи кръгъл паркинг, който можеше да побере лимузините на стотина от най-близките приятели на Коен. Колони от двете страни на входа, за да поддържат втория етаж или за да изглежда сградата по-тежкарска, отколкото е в действителност.

Отпред също така имаше и двама мъже с черни костюми, в този огненогорещ ден. Стояха в сянката на козирката и чакаха да слезем от колата.

— Хайде, да приключваме с това — казах на Виктория.

— Какъв е планът за играта ни?

— Не съм сигурен, че имаме план. Свири по слух.

— Знаех си! — избухна тя и ме срази с гневния си поглед. — Просто си го знаех!

— Съжалявам, но не мога да представям всичките си въпроси в писмен вид и подчертани с цветни маркери.

— Мъже! — тросна се тя, отвори вратата и излезе от колата.

„Изглежда, със Соломон имаме сходни недостатъци“, помислих си.

След като се качихме по стъпалата, двамата мъже ни претърсиха за оръжие, после извадиха уреди, за да ни проверят за микрофони. Единият ни въведе в двуетажно фоайе. От двете страни нагоре се извиваха спирални стълби.

— Господин К. е на верандата.

Черният костюм ни преведе през стая колкото футболно игрище към френските прозорци от другата страна. Плочите на пода бяха бежови. Стените — приглушен неутрален цвят в същата тоналност. Кристалните полилеи бяха големи, но без всичките финтифлюшки, които често се виждат в подобни къщи. Въпреки размера обзавеждането клонеше към минимално. Би могло да се каже дори пестеливо.

През френските прозорци се разкриваше чудесна гледка към басейн с преливащ борд, площадка за слънчеви бани и просторната водна ивица, която водеше към Залива. Черният костюм задържа учтиво вратата и излязохме на покрита веранда с таванни вентилатори и дълга гранитна маса.

— Аз съм Бенджамин Коен. — Един дребен мъж стана от масата, поклони се на Виктория и ми подаде мека месеста длан, за да я стисна. — Хората ме наричат Бени Бижутера.

— Джейк Ласитър — представих се. — А това е Виктория Лорд.

Той ни се усмихна, сякаш сме стари приятели, които не са го посещавали отдавна. Беше с кремава копринена риза с копчета, които приличаха на сиви перли. Елегантните му панталони бяха на малки квадратчета, черно и същия кремав цвят като ризата. Носеше мокасини от мека черна кожа със сребърни токи, които напомняха украшение на конска сбруя. „Ферагамо“ или „Гучи“, предполагам. Ако застанеше на пръсти, може би щеше да достигне един и седемдесет.

Изглеждаше между петдесет и осемдесет. Беше невъзможно да се прецени възрастта му. Гладка стегната кожа. Нито бръчица на челото, а очите бяха съвсем малко по-отпуснати, отколкото би могло да се очаква. Беше работил сериозно. И много.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Отчетлив нюйоркски акцент. — Лимонада? Нещо по-силно? Нещо леко за похапване?

И двамата отказахме.

— Е, харесва ли ви къщата ми?

— Да си призная — казах, — цветовете ми се струват малко убити.

— Джейк! Това не е учтиво! — укори ме Виктория.

— Така има по-добра пазарна стойност — обясни Бени.

— Предпочитам да живея в настоящето — отбелязах.

— Разбираемо е. Кой знае кога може да те сполети трагедия?

Може би беше заплаха. Може би беше учтив разговор.

— Знаеш ли как влязох в моя бизнес, Ласитър?

Поклатих глава.

— Започнах като шлифовач на диаманти в Ню Йорк. За стария Слуцк. Ортодоксален евреин, разбира се. Знаеш ли защо евреите се занимават с диамантения бизнес?

Отговорих, че не знам.

— Да кажем, че си евреин в Лисабон, през петнадесети век. Би могъл да си в диамантения бизнес или в бизнеса с добитък. Идва обаче време, когато Португалия решава да изгони евреите, както става през 1497 година, и тогава е много по-лесно да пътуваш с диаманти, отколкото с крави.

— Звучи логично — съгласих се.

— Това са същите евреи, които Испания прогонва през 1492 година — добави Виктория. — Точно когато са мислели, че най-накрая са открили убежище, се случва отново, в Португалия.

— Имаш умна сътрудничка, Ласитър.

— Принстън и Йейл — обясних.

— Както и да е. От стария Слуцк научих всичко за диамантите и как да се отнасям с хората.

— Значи е бил добър шеф — казах.

— Познаваше диамантите. Обаче добър шеф — не точно! Беше най-гадният кучи син в централната част на града. Четеше Талмуда цяла сутрин и крещеше на работниците през останалото време. Научих се да правя всичко наопаки. Отнасям се с работниците си като със семейство. Плащам им добре. Изпращам лекари на децата им, когато са болни, и подаръци, когато се женят. Никога не съм търпял служители, които се отнасят зле с подчинените си.

— Това е нещо добро — обади се Виктория.

— Да вземем Николай Горев например. Алчен и глупав. Казах му да не смъква по толкова много пари от клиентите, за да си няма проблеми с компаниите за кредитни карти. Освен това мамеше момичетата — задържаше заплатите им, принуждаваше ги да правят секс. Смъртта му не ме натъжи. — Обърна се към мен. — Е, Ласитър, а какво искаш ти?

— Първа точка в списъка. Доказателства, че клиентът ми е невинен.

— Не, не, не. Това го иска Соломон. Ти, момче. Имам предвид, в живота.

— Искаш да си говорим за живота?

— Напоследък при мен не идват много хора. И малкото, които идват, са или руски горили, или красиви млади жени, които не могат да водят разговор. — Пусна лека лукава усмивка. — С изключение на shayna maidel на име Надя, но ще говорим за нея след малко.

— Ухажвал съм няколко еврейки — както и жени от почти всички останали етнически групи, включително индианка семиноли — така че разбрах какво каза. „Хубаво момиче“ на идиш.

— Добре — казах. — Искам просто да съм щастлив. Както всички останали.

— А какво ще те направи щастлив? Пари?

Поклатих глава.

— Парите никога не са били цел за мен.

— Тогава престиж? „Мъж на годината“ на Търговската камара? Почит в обществото?

— Пет пари не давам за тези неща.

— Ето това вече е нещо. След като сме ги изключили, какво ти носи щастие?

— Господин Коен…

— Бени.

— Бени. Наистина не мисля за това. Живея живота си ден след ден. Случва се едно или друго. Има добро, има и лошо. Не знам какво има на края на дъгата и дори дали изобщо има дъга.

Той се усмихна, обаче малко тъжно.

— Честна самооценка от почтен човек. А сега може ли аз да ти кажа какво ще ти донесе щастие?

— Не съм сигурен, че би могъл. Можеш да говориш за себе си, но мен не ме познаваш.

— Фу! Ние сме еднакви.

— Ти и аз? Съмнявам се.

— Ти! Аз! Госпожица Лорд! Господин Соломон! Дори Надя Делова. Всички ние, добрите хора, искаме едно и също. Любов!

И тогава го изпя — носово, много далече от Бийтълс: „All you need is love, love. Love is all you need“.

— Бени, знам, че опитваш да ми кажеш нещо, но иносказанията понякога ми убягват. Защо не удариш пирона направо по главата?

Виктория се намеси:

— Джейк, той казва, че е влюбен в Надя.

— Задникът й е като зряла смокиня — добави Коен.

— Колко мило. — Виктория се обърна към мен. — Господин Коен също така казва, че никога не би наранил Надя.

— Бинго! — възкликна Бени. — Имаш ayiddishe kop, госпожице Лорд. Еврейски ум.

— Принадлежа към епископалната църква — отвърна тя. — Значи би искал Надя да се върне при теб?

— Какъв умен въпрос. Всъщност питаш ме по един деликатен начин дали знам, че Надя си е намерила млад мъж. Разбира се, че знам. И въпреки чувствата ми към нея, разбирам. Защо й е старец като мен? Желая й най-доброто. Виждате ли, ето това е истинската любов. Тя е като тази, която изпитва адвокат Ласитър към теб.

— Не сме двойка — отговори Виктория, малко по-бързо, отколкото беше необходимо.

Бени махна с ръка.

— Още не! Обаче ви наблюдавах на монитора, докато седяхте в колата. Видях позите ви, колко близо бяха лицата ви. Видях и леко спречкване, както става при влюбените. Знам за нощните ви пътешествия. Руската църква. Плажът. Обедите. Общата ви цел.

— Общата ни цел е да не допуснем Стив Соломон да попадне в затвора — каза тя. — Той е моят приятел.

— Засега да. А когато влезе в затвора, тогава какво?

— Моята работа е да не допусна това да стане — намесих се.

— Значи трябва да си едновременно магьосник и рицар. Магьосник, за да изпълниш задачата, рицар, за да искаш да я изпълниш.

— Бени, надявах се да ни помогнеш.

— Съмнявам се, че мога, но… кажете ми какво знаете и ще започнем оттам.

— Федералните искат да те пипнат за контрабанда на крадени диаманти, но им е нужен някой, който да им нарисува схемите. Очевидец, който може да сложи диамантите в твоите ръце. Смятали са, че Николай Горев е техният човек. Ако го обвинят, ще те накисне. Сега, когато той е мъртъв, може би Надя ще се справи, ако знае достатъчно.

— Това мило дете никога няма да каже на властите каквото и да било.

Тези думи ме поразиха. Очаквах да каже, че Надя не знае нищо. Вместо това обаче той каза, че тя няма да говори, с което неволно признаваше, че би могла да го закове. Засега обаче не го правеше. Спомних си думите на Дебора Сколино, че не вярва на Надя, когато говори за бизнеса на Бени:

„Надя каза много неща за Николай Горев, които определено бяха истина. Когато обаче стана дума за Бени Бижутера, започна да увърта“.

Сега се чудех доколко дълбока е признатата любов на Бени към руското момиче от бара. Наистина ли се чувстваше спокойно, когато тя е в неизвестност? Трябваше да поровя малко, за да открия.

— Бени, би било непрофесионално да не те попитам как диамантите стигат до Маями.

Той се разсмя искрено — как така някой може да задава толкова глупав въпрос.

— Кой израз опитвам да си спомня?

— Може би „не задавай въпроси и няма да те излъжа“ — опитах.

— Не. Друг беше. От филмите. „Мога да ти кажа, но ще трябва да те убия“. Да, това е! — Пак се засмя. — Какво друго имате за мен?

— Знам, че си дал на Надя оръжието, с което е убит Николай Горев, и това може да се окаже проблем за теб.

Бени се замисли за момент, преди да отговори.

— Щом знаеш това, значи са ти го казали федералните слуги. Това означава, че искат нещо от теб. О, Ласитър, надявам се няма да допуснеш клиентът ти да направи нещо глупаво! Или да лъжесвидетелства.

Бени Бижутера не беше глупак. Беше схванал играта на властите.

— Опитвам, Бени. Но ми е нужен приемлив шанс да спечеля делото му.

Проклетият глок. — Зацъка с език. — Изцяло моя грешка. Лично аз мразя оръжия. Дадох го на Надя, защото смяташе, че й е нужен за защита.

— Значи не си наел Надя да убие Горев?

— Разбира се, че не. Той беше полезен идиот. Аз обаче бях глупав да й дам пистолета, който тя е дала на Соломон, предполагам, и той е убил Горев с него. Но може би тя го е убила. Кой знае? Не съм бил там.

— Защо й е да го прави? И защо да го прави Соломон?

— Надя беше в невъзможна ситуация. Федералните я принудиха да носи микрофон, за да й дадат имунитет.

— Казала ти е това?

— До стрелбата ми казваше всичко. Обаждаше ми се след всяко посещение в кабинета на прокурора. Лоялност. Добави го към любовта, Ласитър. Това е, от което имат нужда всички — любов и лоялност.

— Значи ти е казала, че ще се срещне с Горев.

— Ще ми се да беше. Ако беше споменала за паспорта, щях да наредя на Горев да й го даде. Също и задържаните заплати.

— Би трябвало да е била наясно, че можеш да го направиш — отбелязах. — Което означава, че изобщо не е отишла за паспорта. Нито за да запише Горев, за да го накисне пред федералните. Отишла е, за да го убие.

— Възможно е — съгласи се той. — Може да си е мислела, че ако Горев го няма, ще бъда в безопасност и тя няма да трябва да дава показания. Да избяга — да. Но не и да дава показания.

— Значи смяташ, че го е направила заради теб? — попитах.

— Бях мил с Надя. Щедър. Тя не беше свикнала мъжете да се отнасят с нея добре. Така че, да, момче, мисля, че може да е убила Горев, за да не бъда инкриминиран аз.

— Търсиш Надя — обади се Виктория. — Защо?

— Очевидно не за да я нараня.

— За мен не е толкова очевидно — казах аз. — Би могла да се върне тук и да те накисне, за да отърве собствената си кожа.

— Искам да й дам пари, не да я убивам.

— За да мълчи?

— За да замине. С нейния млад човек. — Сниши глас и зашушука заговорнически: — Знаете ли къде е?

Казах „да“ точно когато Виктория каза „не“.

Бени се засмя — като джафкане на малко кученце.

— Сега наистина звучите като семейна двойка.

— Е, кой казва истината, Бени? Аз или Виктория? — попитах?

— Госпожица Лорд, разбира се. Ако ти знаеше къде е Надя, щеше да си там, а не край моя басейн. Ах, Ласитър, луд адвокат! Излъга, за да измъкнеш повече информация. Щеше да ми подхвърлиш някаква лъжлива следа. „В Сан Диего е“. Или каквото ти дойде на ума.

„Старият кучи син още е умен“ — помислих си. По-добре беше да не го забравям.

— Ако я откриете, кажете й, че ще й дам половин милион долара — каза Бени. — Без никакви условия. Може да отиде с нейния човек в Рио или където поискат. Все ми е едно. Само да не е тук, където федералните могат да я спипат. И за вас двамата, сто хиляди за медения ви месец.

Виктория понечи да каже нещо. Несъмнено искаше да отрече всякакви идеи за брак. Накарах я да замълчи с жест.

— Благодаря, Бени. Ще те държим в течение.

— Кажете й и още нещо — добави Бени. — Че мисля за нея всяка вечер преди да заспя. С обич в сърцето.