Ези-тура

21 „Свети Владимир“

Когато тръгнах на юг по 1-95, престанах да виждам сивия рейндж роувър в огледалото, така че забравих за него. След няколко минути Виктория ме посрещна на вратата на къщата си — къщата на Соломон и Лорд — с чаша горещо кафе в ръка. Беше по джинси, със сандали от въже и дънкова риза, завързана на кръста, за да показва малко гол плосък корем.

Погледна ме и едва не припадна.

— О, за бога, Джейк!

— Трябва да видиш на какво прилича онзи. Всъщност бяха трима. Плюс две жени, което обяснява драскотините по лицето.

— Сигурен ли си, че не ти трябва лекар?

— Честно, не е по-зле от игра срещу „Оукланд Рейдърс“. Някога хапеха и деряха доста. И плюеха.

Погледна ме угрижено.

— Не трябва да си с най-хубавите си панталони, когато излизаш да се биеш за свободата и истината.

— Какво!?

— Ибсен. „Враг на народа“.

— Точно така.

— Не си падаш много по театъра, нали?

— Не е вярно. В университета играх Големия Жул в студентска постановка на „Типове и кукли“.

— Големия глуповат гангстер?

— Търсеха някой, който може да вдигне Нейтън Детройт от сцената с една ръка. — Сниших глас до баритон на голям тъпак. — „Бях лош като малък, но оттогава съм се поправил. Трийсет и три ареста и нито едно обвинение“.

Отпих кафе и Виктория ме подкани:

— Сега ми разкажи какво стана.

Разказах й набързо всичко, като се постарах да й се сторя по-героичен и по-малко непохватен, отколкото бях в действителност. Казах й, че „Бени“ и „Бижутера“ са едно и също лице и че още не знаем какво означава това и каква връзка има това лице с убийството. В общи линии, най-вече ни беше нужно Елена да отговори на въпросите ни. И на най-важния от тях — къде е Надя?

След още десет минути се движехме в северна посока по Леджун Роуд, на практика сами. Намалих радиото — Джони Кеш твърдеше, че няма да кривне от правия път. Вляво от Флейгър Стрийт, после десен по Четиридесет и пето авеню и стигнахме до руската православна църква „Св. Владимир“. Паркирах колата и минах през дървена сводеста врата с три сини подобни на лукови глави кубета отгоре. Църквата се оказа скромна едноетажна постройка с шест златни кръста върху две дървени врати, над които имаше стъклопис. Опитах едната. Отворена.

Вътре, в полуздрача, видях жена, коленичила пред икона. Елена. Все още беше с минироклята в син електрик, а русата й коса приличаше на гнездо на мишки. С Виктория влязохме тихо и седнахме на два стола недалеч от нея. Елена погледна за миг към нас, после продължи да се моли. Може би се молеше за Надя, може би искаше прошка, задето ми открадна часовника, или може би просто ни беше подмамила да отидем там, за да може Александър Горев да ни надупчи с АК-47.

След малко Елена се прекръсти три пъти, седна елегантно на пейката от другата страна на прохода, срещу нас, и ни погледна.

— Свети Владимир е първият християнски владетел на Русия. Знаехте ли това?

Признах, че не.

— Преди хиляда години. Преди това — езичество. Сега… отново езичество. — Погледна Виктория. — Коя е тази жена?

— Аз съм Виктория Лорд. Стив Соломон, този, когото обвиниха за убийството на Николай Горев, е мой партньор. В адвокатската кантора и в живота.

Не ми хареса това „партньор в живота“. „Приятел“ щеше да е по-добре, но нямах глас по въпроса.

Елена се обърна към мен.

— Ти каза на Алекс, че си адвокат на Соломон.

— Така е.

— Той те потърси, след като си тръгна с полицаите. Джейк Ласитър.

Кимнах.

— Иска да те убие. Също и Надя.

— Затова сме тук. За да й помогнем.

— Не. Тук сте, за да помогнете на Соломон.

— Можем да направим и двете — намеси се Виктория.

— Елена, знаем какви проблеми има Надя — казах. — Алекс Горев не е единственият, който я търси. Търсят я и федералните. Тя провали разследването им за брат му и сега искат да я погребат толкова дълбоко в някой федерален затвор, че да не види повече дневна светлина, да не говорим за съдебна зала, където да може да говори.

Никак не бях сигурен, че федералните искат това, но звучеше доста заплашително.

— Могат ли да направят такова нещо в тази земя на свободата?

— В днешно време могат да направят почти всичко. Някой в Департамента по правосъдието е оплескал нещата и сега трябва да го покрият.

— Оплескал?

— Образно казано. Предполагам, че са обещали на Надя имунитет за обвиненията, които могат да й предявят. Тя обаче не е спазила уговорката и е избягала, така че федералните обвинения си остават. Освен това щатът Флорида я издирва като пряк свидетел на убийството на Горев и бог знае още за какво. Има и обвинение за кражба в големи размери, заради скъп часовник, който е задигнала в Маями, което май е нещо като хоби за вас, момичета.

— Твоят е фалшив! Проверих го.

— Извинявам се.

— Заради това си мисля, че и ти си фалшив.

— И накрая остава Бени Бижутера — подхвърлих, за да пробвам дълбочината.

— Какво по-точно?

— Как е истинското му име?

Тя сви голите си рамене.

— Само Бени Бижутера. Идва в клуба понякога, щипе момичетата, после отива в офиса на Николай да говорят по бизнес. Идваше. Не съм го виждала след убийството.

— Бени е наел някакъв малоумен детектив да намери Надя — казах. — Този тип опита да ме подкупи, за да я издам. Почти напълно сигурен съм, че Бени иска да й причини зло.

Елена поклати глава и рошавата й руса коса като че ли се подреди. Погледна Виктория и каза:

— Приятелят ти се бие добре, обаче е много глупав.

— Както много други мъже — съгласи се Виктория.

— Да! Точно. — Елена се плъзна до края на стола и протегна напред лявата си ръка, като показа лакираните си нокти. На всички пръсти, освен на палеца, имаше пръстени. Размърда кутрето и каза:

— Този.

Виктория се усмихна.

— Истински е. Струва ми се, три карата, може би повече.

— Три цяло и десет! От Бени, който ме научи за диамантите. Карат, бистрота, цвят, шлифовка. Много добър диамант. Почти безукорен. На Надя даде още по-голям. Тя го носи като медальон.

— Всички момичета ли са получили диамант от Бени?

— Всички. Обаче момичетата, които той наистина харесва, получиха най-добрите — добави Елена с гордост.

— Защо? — попитах. — Защо такъв скъп подарък за всички?

— Не знаеш, нали, адвокате?

— Не знам. Откъде да знам?

— Как смяташ да защитиш Надя? Мислиш, че Бени иска да й навреди? Той я обича. Не като мъж жена. Като баща.

Не отиваше на добре. Губех контрол над разговора и ситуацията.

— Виж, Елена, може и да не знам всички подробности, но знам, че Надя е в беда. Ти знаеш къде е. Ако нещо се случи с нея, вината ще е твоя. Кръвта й ще тежи на твоята съвест.

Погледът на Елена стана леден, ангелските й черти се втвърдиха. Бях прекалил. Тя се обърна към Виктория.

— Как работиш с такъв мъж? Той е… как е думата… груб?

— И недодялан — съгласи се Виктория.

— Да. Много добре звучи. Не-до-дя-лан. Ще я кажа на бияча, който винаги ми стиска циците. „Сергей, ти си груб и недодялан“.

Двете се разсмяха. Или на мен, или на Сергей, или и на двамата.

— Адвокате, излез да пушиш. Аз и Виктория ще говорим.

Свих рамене, станах и излязох през голямата двойна врата. Имам немалко лоши навици, но пушенето не е сред тях. Седнах на една пейка в двора на църквата и се приготвих да чакам. Радвах се, че бях дошъл с Виктория.