Ези-тура

7 Клуб „Анастасия“

Надя чука на вратата в коридора зад бара и казва нещо на руски, което Соломон не разбира. От другата страна се чува раздвижване, плъзга се резе и вратата се отваря.

Николай Горев ги пуска в офиса и залоства отново.

— Е, гърла, кой е този?

Соломон подава ръка, но Горев не я поема.

— Стив Соломон. Адвокат.

Горев се мръщи. Той е едър мъж с черен костюм и кървавочервена копринена риза, отворена около шията. На гърдите му има черни къдрави косми, главата му е бръсната. На двете му кутрета блестят диамантени пръстени. Носи часовник с инкрустирани диаманти, диамантени обици. Диамантите като че ли са модата на деня.

— Не ни трябва смрадлив адвокат. — Горев се отпуска в мек стол зад разхвърляно бюро. Стената зад него е закрита от червени плюшени завеси, без малко пространство в средата, където е окачена кичозна плюшена картина с мавзолея на Ленин. Соломон и Надя сядат пред бюрото.

— Хубава картина — казва Соломон и сочи плюшеното изображение.

— Това е шега, идиот! — Произнася го „идиииот“. — Мразя Ленин. И Сталин. Путин е окей. Знае как да печели пари.

— Николай има двама персонални герои и те са американци — намесва се Надя.

Горев кимва.

— Доналд Тръмп и Бърни Мейдоф. Истински капиталисти!

Чува се характерна джазова мелодия. Нужни са само няколко секунди саксофон, за да може Соломон да разпознае „Таке Five“ на Дейв Брубек. Песента звучи някак не на място тук.

— Соломон е много голям човек в Маями — казва Надя. — Дават го по телевизията.

— На кой му пука? Защо си тук, гърла?

— Искам си паспорта и парите, които съм си изработила.

— Защо? Няма да се върнеш в Русия.

— Напускам клуба. Ще се женя.

Смехът на Горев звучи като кихане на булдог. Дори проскимтява леко.

— И кой е щастливият кучи син?

— Не е твоя работа.

Горев избърсва устата си с ръкава на сакото си и се обръща към Соломон.

— Ти ли, адвокате? Ти ли ще се жениш за най-добрата ми бардама?

— Не. Имам приятелка.

— Е, и? Приятелката може да ти остане за любовница.

Горев се смее пак, този път без да се плюнчи.

— Не познаваш този, за когото ще се омъжвам — казва Надя.

— Разбира се. Защото няма такъв човек. Просто искаш да се махнеш.

Докато трае спорът им, Соломон слуша музиката и поклаща глава в ритъм със солото на барабаните.

— Знаеш ли какво е това? — пита Горев.

— Всички знаят. „Таке Five“.

— А тактът пет четвърти? Знаеш ли откъде го е взел Брубек?

Соломон клати глава.

— От улични музиканти, в Турция. Американците са много умни в това отношение. Наричате го „американски джаз“, обаче крадете от черните роби, от евразийците и от всички, от които можете.

Соломон свива рамене.

— Това е само музика.

— Но заради това обичам Америка. Най-големите крадци на света! — Обръща се към Надя: — Да не смяташ да работиш за онова копеле, Бебчук, в Бруклин?

— Изобщо не смятам да работя. Ще ме издържа мъжът ми.

— Глупости.

Импровизацията на пиано започва да пулсира в мозъка на Соломон, но той превключва в адвокатски тон и започва:

— Господин Горев, задържате незаконно паспорта на клиентката ми. Ако се наложи, ще взема съдебна заповед и ще ви принудя да го предадете. Остава и въпросът за неиздължените заплати.

— С тази заповед можеш да си избършеш задника. — Обръща се към Надя. — Кажи ми, малка курво, какво точно става?

— Не съм курва, сволоч… копеле!

— Кажи го на полицията в Рига. Не беше много убедителна по този въпрос.

— Напускам, защото повече не искам да участвам в измами с банкови преводи, в пране на пари и изнудвания. Дотук бях.

Горев замръзва.

— Къде научи тези думи?

— Никъде. — На лицето й за кратко се изписва страх.

— Адвокате! Ти ли научи това глупаво момиче на тези приказки?

— И да съм, няма да ти кажа. И не говори с нея по този начин.

— Или какво? Ще ме съдиш? — Горев отваря чекмедже на бюрото и вади полуавтоматичен пистолет, берета. Насочва го към Надя и казва: — Съблечи си роклята.

— Повече няма да се събличам за теб.

— Няма да те чукам. Проверявам за микрофони.

— Никога не бих…

— За властите или за Бижутера работиш?

— Не работя за никого.

Горев насочва пистолета към Соломон.

— Ами ти, адвокате? Имаш ли бръмбар?

— Никога не работя за властите. И нямам представа кой е Бижутера.

— Надя, Наденка. Защо ме принуждаваш да го правя? — Горев говори искрено натъжен, сякаш е приспал любимото си остаряло куче.

— Ще си тръгвам. Забрави всичко.

Понечва да стане, но Горев крещи:

— Нет! Сядай!

Тя се отпуска отново на стола.

— Знаеш ли, че брат ми, Алекс, беше пилот на хеликоптер в армията? — пита Горев.

— Разбира се. Ти говориш само за Алекс. За него и за хокей.

— Алекс обичаше да пуска пленени чеченци от хеликоптера и да гледа как се удрят в земята. Пляс! Много се зарадва, когато веднъж поисках да ми помогне за едно момиче, което ме предаде, в Русия. Качи я на хеликоптера и я пусна в дупката. Дълбока е шестстотин метра. Знаеш къде е дупката, Надя. И Бижутера знае къде е. Но Алекс остана разочарован. Дупката е толкова дълбока, и падането е толкова дълго, че не можа да види как се удря в дъното.

— Просто за да сме наясно — казва Соломон. — Дотук си извършил редица престъпления според законите на Флорида. Безразсъдно размахване на огнестрелно оръжие. Обиди. Терористични заплахи.

Горев изсумтява презрително и обръща пистолета към Соломон, за да мълчи.

— Гърла, говорила си с властите.

— Не. Кълна се.

— Питаха ли те за Аерофлот 100?

— Не са питали нищо. Не съм казала нищо. Не знам нищо.

— Ако някой от двама ви има бръмбар, ще ви убия и двамата — казва Горев с равен тон. Насочва пистолета към Соломон. — Имам чувството, че си ти, адвокате. Дрехите.

— Нямам какво да крия.

Соломон започва да разкопчава ризата си. Усеща движение откъм стола на Надя. Заставя се да не гледа към нея. Не откъсва очи от Горев, но все пак с периферното си зрение вижда:

Надя бърка в чантата си.

Вади пистолета!

Горев вижда или долавя нещо. Насочва своя пистолет към Надя.

С половин секунда закъснение.

Куршумът улучва Николай Горев точно между очите. Главата му отскача, люшва се напред и той се стоварва по очи върху бюрото. Кръвта се стича от ушите, по диамантените обици. Стив замръзва на стола.

Надя скача, втурва се към стената зад бюрото на Горев. Дръпва картината с мавзолея на Ленин, която е окачена на големи панти за стената, и тя се люшва напред. Зад нея има сейф с комбинация. Надя върти ловко механизма и след секунди сейфът се отваря. Надя бръква вътре и разперва пачка чуждестранни паспорти. Намира който й трябва и го пуска в чантата си. След това вади голяма найлонова торба за фризер и също я натъпква в чантата си.

Ушите на Стив още пищят от изстрела, но сега чува крясъци пред вратата на офиса. Крещят името на Горев. И други неща, на руски. Думкат по вратата, но тя е заключена отвътре.

— Надя, трябва да повикаме полиция — казва Соломон. — Веднага.

— Без полиция!

— Беше самоотбрана. Не мога да ти бъда адвокат, но мога да съм дяволски добър очевидец.

Надя рови в чекмеджетата на бюрото, намира нещо. Ключ. После пуска беретата на Горев в чантата си.

— Не! — крещи Соломон. — Не го пипай! По него са отпечатъците на Горев! Ще ни трябва!

Тя насочва своя пистолет — 9-милиметров глок — към Соломон.

— Съжалявам. Трябваше да имаш пистолет.

Без да отмества пистолета от него, Надя взима ключа и дръпва червените завеси зад бюрото. Вижда се тайна врата. Тя я отключва и хвърля глока на Соломон.

— Може да ти потрябва — казва и излиза.

Стив улавя пистолета, отива до завесите, опитва вратата. Заключена!

Гневните крясъци на руски пред вратата продължават.

Тогава в коридора започва да се стреля. Куршуми се забиват в дебелата дървена врата. Соломон инстинктивно вдига пистолета и пуска два куршума във вратата. При това стрелбата отвън спира достатъчно за дълго, за да може да извади мобилния си телефон и да набере 911.

Докато телефонът звъни, поглежда оръжието в ръката си. Няма представа колко куршума са останали в пълнителя. Знае обаче, че два куршума са във вратата. Един в черепа на Горев. И пистолетът е в собствената му ръка.

— Затъвам в купчина лайна! — казва Стив Соломон.