Ези-тура

3 Твой адвокат или твой любовник

— Не съм го застрелвал това копеле — заяви Стив Соломон.

— Кажи ми истината, Стив.

— За бога, Вики! Това е истината.

Ядосан. Повтаря едно и също отново и отново. Разперва ръце с дланите нагоре, сякаш за да покаже, че не крие нищо.

Виктория го изучаваше. Изучаваше Соломон вече от няколко години. Беше неин партньор, адвокат и любовник. Соломон & Лорд.

Виктория Лорд. Принстън — бакалавър, дипломиран юрист от Йейл.

Стив Соломон. Университет на Маями — бакалавър. Дипломиран юрист от Юридическата школа на Кий Усет.

Виктория завършва с почести. Стив завършва с късмет.

Тя практикува правото по учебник. Той е изгорил учебниците. Обаче в съда… Да, в съда са силен екип.

„Соломон & Лорд“.

Стив беше отракан от улицата и умееше да убеждава майсторски. Виктория пък познаваше правото, което помагаше пред съдиите. Освен това беше приветлива и мила, което е необходимост пред съдебните заседатели. Стив имаше и един талант, с който Виктория не можеше да се похвали — умееше да лъже със спокойна убеденост, която никой полиграф не успяваше да улови.

Тя обичаше Стив. И го мразеше. Понякога се караха за „добро утро“. Обаче животът клокочеше, когато бяха заедно, и замираше, когато бяха разделени. Моментът беше такъв — една погрешна стъпка и можеше да се разделят завинаги.

— Кажи ми пак — настоя тя. — Всичко.

— Защо?

— Искам да се уверя, че ще разкажеш една и съща история два пъти.

— О-о-о-о, я стига, Вик!

Седяха в стаята за посещения на адвокати в сградата на предварителния арест на област Маями-Дейд. Металното бюро и двата стола бяха фиксирани за бетонния под. Виктория мразеше това място. Миришеше на пот и дезинфектант, и нещо, което смътно напомняше урина. Сандалите й „Гучи“ с каишка през глезена се подхлъзнаха на нещо мокро — и жълто, — докато крачеше по коридора. Винаги й призляваше, когато посещаваше клиент тук. Сега, когато обвиненият беше Стив, изпитваше в добавка и стягащ гърлото й страх.

За да влезе в сградата, показа адвокатската карта, издадена й от колегията на Флорида. Щеше да излезе, без никой да я спре. Стив обаче щеше да има нужда от много добър адвокат, за да излезе на свобода. Беше защитавала обвиняеми по няколко дела за убийство — и ги бе спечелила. Обаче при целия емоционален заряд на ситуацията се чувстваше неспособна да представлява Стив. Един хирург никога не оперира свой близък.

— Ако ти не си убил Горев, тогава кой? — попита тя.

— Както казах. Надя Делова, нашата клиентка.

— Наша клиентка?

— Добре де… Ти беше на предварително изслушване в съда. Надя дойде без предварителна уговорка. Носеше пет хиляди кеш и каза, че има нужда от мен за едночасова среща.

— Къде са парите?

— В плик, в чекмеджето на бюрото ми.

— Кога щеше да ми кажеш за това?

— Напомня ми един адвокатски виц.

— Не сега, Стив.

— Адвокат пуска сметка за пет хиляди долара, но по погрешка клиентът му изпраща десет хиляди. Кой е етичният въпрос?

— Дали да върне парите, предполагам?

— Не! Дали да каже на съдружника си!

Стив се засмя на собствената си шега. Често го правеше. Много от старите му привички започваха да я дразнят. Една от тях беше да поема нови клиенти без нейно съгласие. Друга беше прекрачването на границата между етично и безобразно поведение. Обвинението в убийство беше нещо ново.

— Къде е Надя сега?

— Точно това трябва да разбера. Или по-скоро ти.

— Имаш ли представа в какво си се забъркал?

— Ченгетата ме хванаха в заключена стая с мъртвец и димящ пистолет. Да. Имам доста добра представа.

— Разкажи ми всичко. От самото начало.

— Когато отворих офиса към осем и петнайсет сутринта, Надя чакаше пред вратата. Каза, че е бардама. Много откровена е по въпроса.

— Колко възхитително!

Стив не обърна внимание на сарказма й и продължи:

— Сигурно идваше направо от работа, защото беше напудрена от глава до пети. Минипола. Височки токчета. Бижута. Ръкавици.

— Ръкавици? В Маями? През юли?

— Елегантни черни ръкавици. До лактите. Като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“.

— Холи не беше ли проститутка?

— Само в книгата. Във филма беше по-скоро компаньонка. — Точно пред вратата се разплака бебе. Писъкът беше странно неуместен за това ужасно място. Стаята за свиждания — мрачно помещение с редици пейки за семействата, се намираше в съседство с адвокатската стая. Ревът на бебето достигаше невъзможни височини и Виктория почувства задаващото се главоболие.

— Физическо описание на тази Надя? — подкани го тя.

— Около твоя ръст. Близо един и осемдесет. Без токчета.

— Свали ли си обувките?

— В кабинета. За момент. Разтри стъпалата си. Важно ли е това?

— Не знам. Виждал ли си тази бардама преди?

— Разбира се, че не.

— Но се е чувствала достатъчно комфортно, за да си събуе обувките и да разтрие стъпалата си в твое присъствие?

— Адвокатът или приятелката ми задава този въпрос?

— Просто продължавай. Нещо друго освен ръста и уморените й крака?

— Тъмна коса. Почти катраненочерна. Бледа кожа, сини очи. Необикновена комбинация. Много…

— Красива?

— Ами… — Преглътна и адамовата му ябълка подскочи. Виктория си даде сметка, че Стив — въпреки цялата му напереност — може и да не се справи добре, ако го подложат на кръстосан разпит.

— Ако ти харесва подобно нещо — отговори той накрая. — Винаги съм предпочитал блондинки. Като теб.

— Разбира се. Какво друго можеш да си спомниш за Надя?

— Устните й бяха много… Как се казва?

— Не знам, Стив. Как се казва?

— Големи?

— Нацупени — подсказа Виктория. — Издути?

— Да, точно.

— За разлика от моите много обикновени, подобни на оса устни?

— Стига, имаш много хубави устни. Както и да е, тя имаше много хубави… — Описа плавно движение с длани, мъжка пантомима за закръглена жена. Виктория си помисли, че мъжете сигурно комуникират по този начин още откакто са излезли от пещерите. Не че днешните се различаваха кой знае колко от онези през палеолита.

— Тяло? — помогна му. — Закръглено тяло?

— Да, страхотно тяло. Искам да кажа, не по-хубаво от твоето, обаче…

— Големи цици?

Той кимна, сякаш ако го кажеше на глас, щеше да рани чупливото й его.

— Добре. Значи, в осем и петнайсет това красиво дългокрако пъпешогърдо същество с ръкавици до лактите ти даде пет хиляди в брой и ти, като кутре с размахана опашка, я последва до този клуб в Саут Бийч.

— Всъщност я закарах с колата.

— А защо й трябваше адвокат?

— Шефът й, Николай Горев, задържал паспорта й. Искаше да си го вземе, плюс парите, които й дължал от заплати.

— И как точно смяташе да й помогнеш да получи тези неща?

Стив изпусна дълга, бавна въздишка.

— Ами, тук става малко хлъзгаво.

— Не става ли винаги?

— Мисля, че е заради езика, нали е рускиня и така нататък.

— По дяволите, Стив. Какво ми казваш?

Той замълча за момент, после й се усмихна слънчево. Целта беше да отвлече вниманието й от това, което трябваше да й каже, но не му се искаше. Беше хубав мъж с черна коса и дълбоки кафяви очи. Дяволити очи, мислеше Виктория. Дяволски очи, казваше майка й. И не го казваше като комплимент. Имаше извит нос, който напомняше на Виктория за Джордж Вашингтон — само дето, ако беше отсякъл черешово дръвче, щеше да излъже1.

Най-накрая Стив каза:

— Добре. Нали знаеш онази телевизионна реклама за нашата фирма, която направих и която никога не си харесвала?

— Богохулната? „Ако искаш най-добрите адвокати в Маями, наеми мъдростта на Соломон и божествената Лорд“.

— Не. Онази, в която бях каубой с револвери със седефени дръжки.

— Че как мога да я забравя? — отвърна Виктория. — Гневното писмо от адвокатската колегия с настояване да престанем да я излъчваме още е на бюрото ми.

— Добре, ако искаш да знаеш точно какво се случи…

— Искам. До последната подробност.

И така, преди Виктория да започне да изтръгва ноктите му с клещи, Стив й разказа.

— Един или два пистолета имаш? — пита Надя.

— Какво? — Стив не разбира. Намират се в клуб „Анастасия“, вървят към кабинет в края на коридор, зад бара. Едра жена с престилка мие пода. Двама мъже с дебели вратове ровят из купчина разписки за плащания с кредитни карти и смятат на стара тракаща сметачна машина с хартиено руло. Мъжете поглеждат Надя и продължават работата си.

— На телевизия си с два пистолета — казва Надя.

— За рекламата ми ли говориш?

— Казала. Взех името ти от телевизия.

На рекламата Стив е с каубойски дрехи. Ботуши, каубойска шапка, два револвера. Стреля по надуваема кукла — мъж с костюм, който трябва да олицетворява… хм… Мъжа. Куклата се пръсва и Стив духва дима от цевите.

Чува се актьорски баритон: „Ако ви трябва адвокат, защо не наемете истински стрелец? Стив Соломон. Имате куфарче. Ще пътувате“.

На екрана се появява логото на „Соломон & Лорд“. И телефонният номер: 555-UBE-FREE.

— Нямам пистолети — казва на Надя, когато наближават офиса на Горев. Мразя пистолети.

— Тогава как смяташ да изплашиш Николай?

— Както винаги. Ще му кажа, че ще заведа дело срещу него.

Тя изпухтява недоволно, отваря чантата си и показва на Стив какво има вътре.

— Е, аз поне нося пистолет.

— Не го казвай, Вик. Знам, че оплесках всичко. Затова толкова имам нужда от теб. Подаде ли вече уведомление за представителство?

Тя поклати глава и почувства златните халки на ушите си да се поклащат. Подарък от Стив, когато спечелиха първото си дело за убийство.

— Мога да съм твой адвокат или твоя приятелка, Стив. Не мога да бъда и двете.

— За бога, Вик! — Очите му се разшириха от изненада. — Ние сме партньори във всичко!

Виктория усещаше разочарованието му. Не си ли даваше сметка, че не можеш да товариш по този начин човека, когото обичаш?

— Ако съм аз, няма да ме слушаш — възрази тя. — В момента, в който те обвинят, ще опиташ да поемеш всичко в свои ръце.

— Няма начин. Ти ще си шефът.

— Ще ме принудиш да премина границата. Като онази глупост, която обичаш да повтаряш: „Ако законът не работи, трябва да „изработиш“ закона“.

— Това е истината, скъпа.

— Но аз не действам така.

За момент двамата замълчаха. Някъде в това пъклено място се затръшна желязна врата. От горните етажи се чуха викове, мъжки гласове. Миризмата на котешка урина като че ли се сгъсти.

— Нуждая се от теб, Вик.

— Вече наех Джейк Ласитър.

— Ласитър!? Имам нужда от адвокат, не от страничен полузащитник.

— Печелил е доста трудни дела.

— Тоя дебелак? Ако няма да ме представляваш ти, искам Рой Блек.

— Не можем да си позволим Рой.

— Кажи му, че е за мен.

— Вече го направих.

— И не предложи ли да намали хонорара си, като на колега?

— Удвои го.

— Ами Марша Силвърс? Тя също е печелила големи дела.

— Марша е във Вашингтон и се готви за дело във Върховния съд.

— По дяволите! Но защо Ласитър?

— Защото няма да търпи дивотиите ти. И ако си невинен, ще срути съдебната зала, но ще го докаже.

— Кой го казва?

— Той. Обеща. Ще бъде като Самсон, когато срутва колоните на храма на Дагон.

— И аз съм чел Стария завет — въздъхна Стив примирено. — Това убива милия Самсон.