Ези-тура

20 Ласитър, Соломон & Лорд

Виктория просто не можеше да заспи.

Лежеше будна цяла нощ. Страхуваше се. За Джейк.

Той беше някъде там, в тъмното, и се питаше как да измами момичетата от бара, за които измамата беше професия. Най-вероятно нямаше да постигне нищо. Или пък можеше някак да влоши положението още повече. Тя се тревожеше за делото, но още повече се тревожеше за Джейк. Какво би могло да му се случи, ако влезе в клуб „Анастасия“ и започне да дрънка с голямата си уста?

Джейк беше адски уверен в себе си, но тя се питаше дали наистина си дава сметка колко опасни са руските гангстери. Очевидно Стив не си бе дал сметка.

„Бях права, когато казах, че не знаят колко много си приличат“.

Може би след като всичко това свършеше, ако свършеше добре, тримата щяха да останат приятели. Да ядат сандвичи с риба на скара при Скоти, в Залива, преди да са разрушили стария рибен ресторант, за да построят поредния търговски център. Биха могли дори да се обединят и да гледат заедно дела, ако са достатъчно големи и парите не са твърде оскъдни. Би било прекрасно, нали?

Ласитър, Соломон & Лорд.

Не би изглеждало зле и на фирмена табела. На Стив щеше да му се наложи да свикне с второто място, но пък Джейк беше най-възрастен.

С тези мисли се унесе в сън. Засънува. Сладък, секси сън. Карибски остров, хотелска стая на брега, ветрен подухва полупрозрачни завеси до леглото. Страстна прегръдка със Стив. Дишането й се ускорява, усеща нещо там, долу.

Звъненето на телефона я събуди със стряскащо прозрение. Сънят!

Не беше Стив. Беше Джейк.

„Ласитър! О, боже!“

Е, това не означаваше нищо, каза си. Игра на мозъка, който погажда среднощни номера.

Светещите диоди на електронния часовник на нощното шкафче показваха 04:12.

Телефонът продължаваше да звъни. Когато най-накрая отговори, чу гласа на Ласитър, леко завален:

— Здрасти, партньоре.

— Джейк, къде си? Какво стана?

— Намирам се на „Татъл“, пътувам към сушата. Знаеш ли колко красив е градът нощем?

— Боже, пил ли си?

— Сградите в Залива, светлините премигват като коледно дръвче. И небостъргачите в центъра. Не искам да работя там, но през нощта има някакъв покой.

— Колко си пил?

— Няма трафик. Ще съм при теб след петнайсет минути.

— Защо?

— Облечена ли си?

— Четири сутринта е! По бельо съм.

— Имаш десет минути.

— Стига, Джейк, какво се е случило?

— Трябва ми жена.

— Прибирай се у дома!

— Не, не е за това… е, и за това. Но ми е нужна помощ с едно от момичетата от бара. Ти имаш тази женска дяволия.

— Каква дяволия?

— Знаеш. Взаимни симпатии, такива глупости.

— Каква великолепна употреба на думите само.

— Елена. Момичето от бара. Не ми се доверява изцяло, затова искам да сме заедно. Доброто ченге, лошото ченге. Ти си доброто ченге, между другото.

— Наистина съм.

— Знам. Наближавам разклона на 1-95 и се движа нормално. Обичам нощта, а ти?

— Горя от нетърпение да чуя как мина твоята.

— Трябва да те предупредя, че не изглеждам много добре.

— Защо? Какво стана?

— Счупих носа на един тип, а той изпръска с кръв костюма ми. И ризата. Рамото ми пулсира, ръцете ме болят, ставите на ръцете ми са отекли, а може да съм си изкълчил и глезена, защото паднах по едни стълби.

— За бога! Не трябва ли да си в болница?

— В никакъв случай! Никога не съм се чувствал по-добре. Усещам, когато едно дело се обръща, Виктория. Усещам го, наистина. Кръвта циркулира малко по-бързо и във въздуха се появява едно такова шумолене…

Трябва да е било кошмарна нощ, помисли си тя. Нещо беше подпалило огън в краката на Ласитър. Спомни си първия им телефонен разговор, когато беше ядосан заради несправедливостта и губенето на дела. Сега, в четири сутринта, беше изпълнен с енергия.

— Трябва да се обличам, Джейк.

— Това бельо, което спомена… За какво говорим? Кукленско, с дантелки, може би нещо прозрачно…?

— Джейк, ще направя кафе.