Ези-тура

16 Надежда за мъжете

Три дни след закуската с детектив Бариос отново пътувах към Маями Бийч. Беше малко след девет вечерта, когато старото елдорадо избоботи по естакадата „Джулия Татъл“ — сводестия мост, който свързва Маями с „бийч“. Имах чудесна гледка към сградите на Сънсет Айландс, когато стигнах до брега. След това свих по Артър Годфри Роуд и се насочих към океана.

След като детективът ми, Сам Преслър, не бе успял, проникването в клуб „Анастасия“ се падаше на мен. На една почистена и добре облечена версия на самия мен. С малко късмет щях да вляза. С малко ловкост може би щях да попадна на някаква следа. На момиче, което е приятелка на Надя. С малко и късмет, и ловкост може би щях да науча къде е.

Бях на спортна радиостанция, чиито слушатели плачеха и стенеха заради решението на Леброн Джеймс да напусне „Маями Хийт“ и да отиде в „Кливланд Кавалиърс“. Честно казано, някои от тези хора говореха като бъдещи самоубийци. Последваха десет минути реклами за бар с голи момичета, наречен „Клуб на джентълмена“, стрелбище, в което предлагаха упражнения с картечница, и фирма, която продава по куриер хапчета за уголемяване на мъжкото достойнство. Станцията очевидно познаваше слушателите си.

Знам, че би трябвало радиото ми да е настроено на станцията за класическа музика, която представя румънска цигуларка, изпълняваща етюди на Хофмайстер отзад напред… и, между другото, изпратете ни малко пари. Обаче слушам спортното радио — септичната яма на радиоразпръскването — още откакто спортувах активно.

Сега радиослушателите се жалваха от Делфините и мислите ми се понесоха назад, към огнените неделни следобеди на стадиона, който още наричам стадион „Джо Роби“. Като професионалист компенсирах липсата на бързина с усилия и пот. Никога не закъснявах за срещи, работех повече от останалите, играех контузен. Същото беше и в правния факултет на университета на Маями, вечерно образование. Никога не отсъствах от лекции. Учех повече от останалите и играех покер с хлапетата, които имаха стипендии за добър успех.

Като адвокат нарушавам възможно най-малко правила и точно както във футбола, участвам в играта без страх. Треньорът ми от колежа, Джо Патерно от Пенсилвания, веднъж ми каза да не мисля толкова много. „Закопчай си каската и удари някого. Играй бързо и твърдо, и нещо добро непременно ще се случи. Не се бой да губиш“.

Професионалният ми треньор, Дон Шула, също имаше много съвети. Един огнен август, когато имахме по две тренировки на ден, паднах на колене и започнах да си повръщам червата след спринт за време. Шула изкрещя: „Ласитър! Изчезвай от терена ми! Върви да умреш някъде другаде!“

Завъртях копчето и хванах края на „Аз съм вечно тъжен мъж“ на Фоги Ботъм Бойс. Тогава мобилният ми звънна.

— Защо правиш това без мен? — попита Виктория Лорд.

— Защото е малко вероятно да ме хване някоя мадама от бара, ако съм с по-красива от нея жена.

— Не се измъквай с ласкателства. Трябва да съм там. Може и да не седя с теб, а някъде в бара. Като подкрепа.

Засмях се.

— Ще пазиш целомъдрието ми?

— По дяволите, Джейк! Чувствам се безполезна.

— Не си. Когато влезем в съда, ще разчитам на теб доста. На улицата обаче ще трябва да ми се доверяваш.

— „Фонтенбло“ не е точно улицата. Помниш ли какво каза Стив?

— Да се облека хубаво и да нося скъп часовник. Както е обяснила Надя. Стръв за момичетата от бара.

— Е, направи ли го?

— Костюмът ми е единственият ми „Армани“. Лен и коприна, тъмносин.

— Идеално.

— Подарък за рождения ми ден от баба ми. Размер четиридесет и шест, но се наложи да отпуснат задника и бедрата. Тези италианци имат крака като спагети.

— А часовникът?

— „Одемар Пике Роял Оук“.

— О, боже! Осемнайсет карата злато?

— Така пише.

— Страхотен. Откъде го взе?

— От един клиент.

— Хонорар или подарък?

— Доколкото си спомням, притиснах го в един ъгъл и го свалих от китката му. Трябва да е било хонорар.

Засмя се, каза ми да съм внимателен и затвори.

Не излъгах колежката изцяло. На часовника наистина пишеше 18 карата и несъмнено приличаше на „Роял Оук“. И го взех от клиент, Хосе Вилялобос, който продаваше ментета от склад на Бърд Роуд, близо до бариерата за плащане. Само че вместо „Пике“ за 25 000 долара беше „Вилялобос“ за деветдесет долара. Не мисля, че някое от онези момичета би схванало разликата в тъмното.

С Виктория разговаряхме няколко пъти през последните два дни. Тя ми каза, че Стив нямал представа кой е Бени. Името не било споменавано от Надя или от Горев при срещата с него. Аз й разказах за разговора си с детектив Бариос и как и двамата сме убедени, че Надя е работела за федералните. Предния ден моят процесуален асистент бе връчил на местния офис на ФБР и щатския прокурор, в центъра на града, искания с които се настояваше да получим всички документи, свързани с „Надя Делова и Николай Горев, руски граждани, отнасящи се до каквито и да било, и всички разследвания за измами с банкови преводи, пране на пари, изнудване и други федерални престъпления“.

Отговориха ми само след двадесет и четири часа. Еднакви отговори по образец, които отхвърляха исканията ми, защото „упоменатите документи биха компрометирали текущо разследване и застрашили националната сигурност и, в допълнение, представянето на такива документи би нарушило Обществен закон 107-56, 115 Статут 272 (2001), известен на обществеността като Патриотичен закон. Настоящото не може да се тълкува като признание, че подобни документи съществуват или някога са съществували“.

Ох, как обичам бюрократични алабализми.

Отговорът на властите до голяма степен потвърди, че Надя Делова е работела с федералните, но и още нещо. Потвърди думите на Соломон — Горев наистина се е усъмнил, че Надя може да е носела микрофон. Всяка дребна подробност от разказа на Соломон, която се окажеше вярна, би помогнала в защитата ни. Другите му по-важни твърдения — че Горев е извадил пистолет и че Надя го е застреляла — звучаха по-достоверно, заради обвинението, че Надя е носела микрофон.

Дадох колата си на пиколото пред „Фонтенбло“. Хотелът беше реновиран два пъти, откакто Джеймс Бонд и Голдфингър играха карти там през шейсетте. Доколкото си спомням, Голдфингър мамеше.

Вече няма стаи за секс. Синатра, Хоуп или Глийсън не свирят в никое от фоайетата. Сега е „луксозен курорт“ с плувен басейн, колкото щата Масачузетс, няколко бара, в които е вероятно да се събират участници в конгреси — стръвта, която привлича рускините от „Анастасия“.

В Маями Бийч в наши дни има клубове като „Маншън“, „Камео“ и „Минт“, и още десетина други, в които едно парти-животно — знам, че терминът е остарял като мен — може да отиде да… хм, да си направи парти. Вече не съм от тази група. Когато играех, като немалко други симпатяги, ходех на места като „Бомбите“ и „Гепард“, а и други стриптийз бърлоги. Алкохол и цици, и пропилени нощи. Може би пък възрастта и евентуалното помъдряване, което се очаква да върви с нея, не са чак толкова лошо нещо.

Влязох в Синия бар през фоайето, чиято основна характеристика бяха синьото осветление, сините столове и сините коктейли. Беше пълен и си пробих път до прозореца, през който се виждаше басейнът. Можеш да запазиш маса срещу 350 долара… питиетата се плащат отделно. Имаше добре облечени двойки, на които им личеше от километри, че са от Средния запад. Казвам го като комплимент. Добре гледани, добре облечени, някак замечтани. Не татуираните младежи с пробити устни и клепачи, които срещаш на юг от Линкълн Роуд.

Имаше и няколко жени без кавалери. Делови костюм тук, хубава рокля там, значка от конгрес още по-натам. Дамите ме оглеждаха, но не припадаха от прегряване. Веднъж една от този сорт ми каза, че съм адски секси, ако си падаш по издута тапицерия. Сега, като се замисля, май точните й думи бяха „издута тапицерия от гаражна разпродажба“. Не знам какво искаше да каже, освен че съм от едрите. Друга веднъж подхвърли, че не изглеждам зле, ако харесваш мъже с набръчкана физиономия и счупен нос. Е, някои жени харесват това, дявол да го вземе. А Виктория не каза ли, че съм здравеняк? Това още витаеше из ума ми.

Не обръщам особено внимание на вида си. Не си падам по лосиони за тяло, изкуствен тен и мъжка козметика. Някога, в дните на Маями Вайс, не носех ленени сака в пастелен цвят и навити до лактите ръкави. При моите дебели ръце и да исках, не бих могъл да си навия ръкавите.

По принцип си падам по стари неща. Имам стари навици, стари приятели, стари ценности. Толкова съм немодерен, че скоро мога пак да стана модерен, като тънките вратовръзки и панталоните, които стигат до глезените.

От Синия бар отидох в „Лив“ — нощния клуб, в кой то играчите от „Маями Хийт“ обичат да се наливат с шампанско и да пеят фалшиво след като спечелят някой шампионат. Беше затворено заради частно парти. Можеше да е строителен предприемач, който празнува откриването на небостъргач, нищо че най-вероятно ще падне при ураган от пета категория. Или скъпа бар мицва или латино кръщене. Или парти, което Доналд Тръмп дава за самия себе си, защото никой друг не би го направил. Така или иначе, не можех да вляза.

Слязох долу, до басейна, където Сияйният бар тъкмо се готвеше да затвори. Въпреки това младият барман ми предложи коктейл „Сияние“, който описа като смес от сода, бъзов ликьор, пюре от пасионфрут, свежа круша и малко водка. Предположих, че не водката не е много, но пък можеш да задържиш чашата за спомен. Двайсет долара, ако проявяваш интерес, какъвто не проявявах. Наоколо се въртяха няколко души по бански и с курортно облекло, но това определено не беше мястото, където би ме заговорила ловуваща руска бардама.

Качих се с асансьора до конферентната зала. Голямото събитие, изглежда, беше конгрес на застрахователни брокери. Речите и заседанията за деня бяха приключили, но бюрото за регистрация все още беше там и отгоре имаше няколко значки с имена, подредени по азбучен ред. Отсъстващи.

Избрах си Гас Дж. Густафсон от Дълут, Минесота. На значката имаше златна звезда, което може би означаваше, че Гас е продал повече застраховки „Живот“ от колегите му със сребърни звезди, но не толкова много, колкото са продали платинените звезди. Значката имаше разтегателна връзка от яркочервена тъкан, така че я окачих на врата си. Сега, казах си, вечерта може да започне.

Платих тежък откуп на пиколото за колата си, която беше доста по-стара от хлапето, което я докара от паркинга. Пусна ми усмивка, която трябваше да му донесе десет долара. Дадох му пет и подкарах на юг по Колинс Авеню към следващата спирка.

Мобилният ми телефон звънна. Отново Виктория.

— Случва ли се нещо? — попита ме.

— Откажи се, Виктория. Партито тази вечер е мое.

— Съжалявам. Току-що излязох от затвора. Стив е доста възбуден. Казва, че би направил точно това, което правиш ти.

— Тогава може би трябва да помисля пак.

— О, стига вече! Двамата ще станете страхотни приятели, когато това свърши.

„Не и ако го посещавам в истинския затвор“, помислих си.

— И още как — отвърнах. — Ще играем скуош всеки вторник.

— Кажи ми какво става?

— „Фонтенбло“ беше умряла работа. Ще опитам още две места.

— Ако имаш нужда от мен…

— Лека нощ, Виктория. Ти си страхотен партньор и когато стигнем до съда…

— Знам, знам. Ще разчиташ на мен.

— Казвам го сериозно.

— Късмет, Джейк. Обади ми се, каквото и да се случи.

Продължих надолу по Колинс и можех да се отбия в „Сохо Бийч Хаус“ или в „Палмите“, в „Рейли“ или хотел „Ес Ел Ес“. Вместо това послушах вътрешния си глас, продължих към все още модния „Делано“ и свих в почти невидимата алея към него, на Седемнадесета улица.

Хотелът беше строен през четиридесетте, след това беше обновяван — меко казано — преди около двадесет години. Откритото фоайе с високи тавани и издутите от бриза бели ленени завеси на прозорците е емблематично, ако не и донякъде клиширано. Има голям бял роял до Розовия бар, чиито стени са розови на цвят. Горе има чисто бели стаи за по 1800 долара на вечер.

Розовият бар е място, което трябва да се види. Туристите се тълпят там, пият безумно скъпи напитки и се надяват да зърнат Мик Джагър или Риана, но се примиряват с Глория Естефан или Дуейн Уейд.

Тази вечер беше трудно да се сложат етикети на гостите в бара. Неколцина местни на средна възраст, които празнуват рождени дни. Някакви рокмузиканти, някакви третокласни величия, участвали може би по един сезон в някое реалити шоу, и тип, за когото реших, че е строителен магнат — забавляваше жена с тридесет години по-млада от него. Най-прилично изглеждащите посетители в заведението бяха двама травестити, чиито фризури и грим, изглежда, бяха отнели часове.

Седнах на бара, погледнах менюто, в което имаше само напитки по седемнайсет долара, включително шампанско с плодове, и веднага си поръчах „Джак Даниелс“.

Минаха само няколко минути.

Две парфюмирани жени, блондинка и брюнетка, ме притиснаха от двете страни като кренвирш между две половинки ароматно хлебче. Блондинката беше с копринена минирокля син електрик, с достигащо дълбините деколте, а брюнетката — с червена кожена минипола и бяла блуза, разкопчана оттук до края на света. И двете имаха дълга поклащаща се мита с шампоан комерсиална коса. Едва ли имаха трийсет, но на слабата светлина и под пластовете грим беше трудно да се прецени.

Блондинката прицели деколтето си в мен, грабна лявата ми китка и погледна часовника ми. Надявах се фалшивият „Пике“ да й се хареса.

— Колко ти е часът, мистър?

Ухилих й се насмешливо, с присвити очи.

— Колко ти трябва?

Усмихна се и клепачите й запърхаха.

— Забавен човек! Обичам мъже с хумористично чувство.

— Ние сме туристки от Москва — намеси се брюнетката. И двете говореха с акцент от Източна Европа.

— Искаме да се позабавляваме — добави блондинката.

Посочих значката.

— Аз пък съм от Минесота.

— О-о-о-о-о… — изпъшкаха и двете, като че ли бяха научили нещо вълнуващо.

— Имате ли индианци в Минисода? — Пак блондинката.

— И още как. Имаме чипиуа в Гранд Портидж и О'Джибуа край езеро Лийч.

При тази новина очите им се разшириха. В „Делфините“ имах съотборник, който беше отчасти чипиуа, отчасти сиукс, така че знаех доста за туземното население, включително и как да губя парите си в казината му.

— Какво работиш, забавен хубавецо? — попита блондинката.

— Моята игра са застраховките. — Посочих пластмасовата значка. — Кажете, момичета, под наем ли сте, или сте собственички?

— На гости сме.

— Щото имам страхотна сделка за собственици на жилища. Няма допълнителна премия за кражба на бижута.

Канех се да започна да възхвалявам достойнствата на застраховката живот с удвояване на обезщетението при внезапна смърт, когато брюнетката прокара пръсти през косата ми. Бях използвал малко от гела на племенника ми, за да пригладя четината си, и се надявах пръстите й да не се намазнят.

— Хубава коса, мъжага — измърка тя.

Блондинката мушна ръка под сакото ми и се зае да ме гъделичка по гръдния кош.

— И силен.

Разменихме си имената. Брюнетката беше Марина, блондинката — Елена. Казах им да ме наричат Гас и им се усмихнах по най-милия си начин:

— Приятно ми е да се запознаем.

— Гас, обичаш ли черен хайвер? — попита Елена.

— А-ха. Не съм хапвал от сватбата на братовчед ми, в Хибинг. Предпочитам го пред сушената треска, трябва да кажа. Щом някоя риба трябва да се кисне в луга, за да я ядеш, Гас Дж. Густафсон може да мине без нея.

— Знаем къде има страхотен черен хайвер — подхвърли Марина, точно както се надявах да направи.

— И шампанско — добави Елена.

— Гъделичка ми носа, обаче, мамка му, нали затова живеем?

Двете красавици ме подпряха от двете страни и увиснаха на ръцете ми. Напомняха ми полицаи, които водят „клиент“ към дранголника. Тези двете обаче се облягаха на мен и усещах гърдите им върху ръцете си. Усещането не беше неприятно. Знаех, че нямат намерение да ме хвърлят в пухени завивки. Просто смятаха да ме ошушкат. Усмивките, докосванията им, всичко беше елегантно и гладко, като музика. Надежда за мъжете. Това продаваха, за да си изкарват хляба. И бяха адски добри.

— Да вървим, Гас — подкани Марина. — Тази вечер ще си прекараш както никога досега.