Ези-тура

6 Погребано с костите

И да има в Маями по-потискащо място от областния арест, още не съм го открил… а съм прекарал доста време в моргата. Още като приближаваш сградата, чуваш виковете на задържаните от горните етажи — крещят през решетките на прозорците на съпруги, приятелки и приятели долу. Вътре веднага долавяш специфичната миризма на силен дезинфектант и урина. Бръмчат зумери и проблясват светлини. Дрънчат железни врати, които се затръшват безнадеждно, окончателно, като капак на ковчег.

Седнах в стаята за адвокатите, поздравих Виктория Лорд и кимнах на Стив Соломон. Извадих бележник от чантата си и най-горе на първата страница написах „Щатът срещу Соломон“. После погледнах клиента си строго.

— Първо правило. Трябва да ми казваш истината.

— За бога, Ласитър, аз съм професионалист! Не е нужно да ми казваш това.

— Значи се разбрахме. Само истината.

— Да, по дяволите. Както казвам на клиентите си: „Лъжи годеницата си, свещеника, данъчните, но никога адвоката си“.

— Лъжи годеницата си? — Виктория го изгледа особено.

— Това е само израз, Вик.

— Второ правило — продължих — Казваш ми всичко. Дори и нещата, които те злепоставят. Клиентите понякога лъжат на дребно за подробности, които според тях не се отразяват на делото, защото поради някаква причина се чувстват неудобно. Накрая лъжата винаги се връща и увисва над тях.

— Четем една и съща страница, Ласитър. Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който изневерява на жена си. Рядко се случва само веднъж.

— Какво общо има изневеряването с всичко останало? — попита Виктория.

Соломон вдигна ръце в знак на извинение, все едно играеше футбол — лош пас.

— Хайде, Ласитър, защо просто не ти разкажа какво се случи? — Соломон говореше тихо, следеше ме с поглед. Предпочиташе да говори за убийството, а не за изневери.

— Трето правило — продължих, без да обръщам внимание на настояването му. — По време на делото няма да се навеждаш към мен, за да шепнеш в ухото ми.

— Това пък защо?

— Защото ме разсейва. Освен това няма да чуя добре показанията.

Соломон въздъхна с досада.

— Имаш две уши.

— Имам много травми от играта.

— Може би си играл прекалено дълго без каска.

— Имам шум в ушите, заради мениер и известна загуба на слух.

Соломон се обърна към Виктория.

— Довела си ми глух адвокат?

— Освен това ми е писнало от клиенти, които опитват да ми казват какво да правя.

— Глух, замаян от работа прегорял адвокат.

— Когато искаш да задам въпрос при кръстосан разпит или ти е нужна почивка, за да отидеш до тоалетната, ще го напишеш с големи печатни букви в бележника.

— Какво значи това? Да не съм в пети клас?

— Аз ще прочета бележката ти и ще реша какво да правя.

Соломон протегна ръка през масата, грабна бележника ми и надраска нещо. После го бутна към мен: МАЙНАТА ТИ, ЛАСИТЪР!

— Започваш да схващаш — казах.

— Добре. Свършихме ли с правилата?

— Не сме, но ако искаш да говориш, аз съм тук, за да слушам.

— Страхотно. Ще говоря високо, за да ме чуваш, и бавно, за да разбираш. Първо, какъв е шансът да ме извадиш под гаранция?

— Щатският прокурор иска да те осъди по обвинение в убийство първа степен. Обикновено получава каквото иска, така че отговорът е — нулев.

— Съжалявам, Стив — обади се Виктория.

— Всичко е наред, скъпа. Бил съм тук и преди, за неуважение към съда. Много пъти всъщност. — Обърна се към мен ухилен. — Това шокира ли те, Ласитър?

— Не това, че са те задържали за неуважение, а това, че го смяташ за медал за заслуги.

— Адвокат, който се бои от ареста, е като хирург, който се бои от кръв.

— Радвам се, че се чувстваш комфортно на това място. Ако загубим, животът в затвора няма да ти се струва много по-зле от тук.

Соломон ме изгледа като че ли искаше да направи с мен същото, което щатът твърдеше, че е направил с руснака.

— Ласитър, имаш забележителна способност да вдъхваш увереност на клиентите си.

— А защо не ми разкажеш версията си, за да видим дали ти ще ми вдъхнеш увереност в невинността си? — попитах.

— Преди да го направя, искам да обещаеш, че няма да яхнеш белия кон и няма да раздаваш морални оценки.

— Аз съм адвокат. Оценките ми са само юридически.

— Добре. Защото ти също като мен не си сред стожерите на адвокатската колегия. Спомням си, като те обвиниха, че си убил банкерката си.

„Още едно доказателство — помислих си, — че миналото се залепва за теб като кал по обувки с дълбок грайфер“. Памела Бейлинс беше моя банкерка и любовница. От попечителските сметки, за които отговарях, изчезнаха пари. Тя обвини мен. Аз обвиних нея. Тя намери смъртта си, обвиниха мен.

— Фалшиво обвинение — казах.

— Като това сега! — Соломон прехапа долната си устна, после се обърна към Виктория. Тъмните му очи светнаха.

— Сега разбирам. Наела си Ласитър, защото е бил несправедливо обвинен и си решила, че заради това ще ми съчувства и ще ми влезе в положението, като човек, който е минал през същото.

— Мисля, че уникалният му опит ще е от полза — отговори Виктория с равен тон. — Мисля, че общото между вас двамата е повече, отколкото си давате сметка.

— Съмнявам се — казах.

— Тук съм съгласен — добави Соломон.

— И двамата ядосвате хората, но по различен начин.

Свих рамене. Соломон също.

— Ако бяхте престъпници…

— Аз не съм — прекъснахме я двамата едновременно.

— Стив щеше да е сладкодумен измамник, а Джейк щеше да се занимава със силови грабежи.

— Какво? — възразих. — Значи не съм сладкодумен?

— На младини и двамата сте били спортисти — продължи Виктория. — С местна слава, придобита по специфичен начин.

Соломон се подсмихна криво.

— Сигурно имаш предвид Ласитър Сбърканяка. Когато направи тъчдаун за противниковия отбор.

— За да предотвратя по-лоша ситуация — отвърнах.

— Това е единствената причина хората още да помнят, че си играл за „Долфинс“.

— Шекспир казва, че след нас остават само лошите дела — каза умната Виктория. — Доброто често се погребва с костите ни.

— Ласитър Сбърканяка — повтори Соломон, сякаш за да изсипе кал върху костите ми.

Животът е несправедлив. През последния сезон, преди да ме отрежат, спечелих топка с невероятно усилие след началото на играта срещу „Джетс“. Скочиха върху мен с такова настървение, че каската ми се пукна по средата и изпуснах топката, после някак успях да я уловя. Дотук добре, обаче получих мозъчно сътресение и се чувствах замаян. Бях с лице към неправилната врата и хукнах към неправилната крайна зона. И там единадесет от „Ню Йорк Джетс“ с радост се хвърлиха върху мен. Две точки за „Джетс“, една за „Долфинс“, а името ми живее с позора.

Досега се въздържах, но вече нямаше начин.

— Радвам се, че историята ти харесва толкова… Соломон Безнадеждния.

— Беше ясно, че ще го кажеш! — тросна се той.

— По едно време водех племенника си, Кип, на игрите на Университета на Маями в неделя следобед. Две години след като си завършил все още всички говореха за онзи ден в Омаха.

— Голяма работа! Бях много добър бейзболист в колежа. Имах пълна стипендия.

— Соломон, беше адски кльощав и ударът ти беше като на муха. На терена — доколкото си спомням — беше средна работа.

— Така ли? Продължавай.

— Обаче тичаше бързо. Добра скорост.

— В средното училище бях щатски шампион по спринт, много благодаря.

— В университета, спомням си, игра много добре срещу Флорида.

— Случвало се е често за четири години.

— Да. Общо взето не беше зле, така е.

— Добре, Ласитър. Знам, че искаш да говориш за играта срещу Тексас за шампионската титла. Защо не минеш направо на въпроса?

Соломон затвори очи и стисна челюсти, като че ли очакваше екзекуция.

— Няма какво толкова да се каже.

— О… не се притеснявай, продължавай.

— Възхищавам се на това, което направи после.

— Глупости! — Соломон ме изгледа подозрително.

— Сериозно.

Виктория се намеси:

— На какво точно се възхищаваш, Джейк?

— На куража на партньора ти. На абсолютната му самоувереност. На това, което опита да направи, макар и да не се получи.

— Не вярвам на ушите си — каза Соломон.

— Беше ядосал питчъра, защото преди това отмъкна три бази. Имаше страхотно предимство. Предполагам, очаквал си да прати топката далече от теб и си застанал странично, за да успееш да я хванеш. Или да опита да те извади, като я прати извън терена.

Гласът на Соломон едва се чуваше:

— Видя как съм застанал и ме изненада от другата страна. Край на играта.

— Но той те финтира, а това е нарушение, което не беше отбелязано. Всъщност ти беше ощетен.

Соломон се ухили. За момент видях чара, който беше подкосил краката на Виктория.

— Право в целта, Ласитър. Не обичам да се жалвам за това неотбелязано нарушение, защото звучи като оправдаване.

— На това също се възхищавам.

— Каквото и да кажа, каквото и да направя, пак ще съм Соломон Безнадеждния.

— В това има урок — казах.

— Че не можеш да се доверяваш на реферите?

— Това не е далече от истината всъщност. Съдията беше прекалено страхлив, за да свири това нарушение в шампионския мач. Точно както някои съдии в съдебната зала се боят да подпишат оправдателна присъда, колкото и калпави да са доказателствата на обвинението.

— Разбирам, Ласитър. Обществените правила невинаги действат. Те са ограничени от човешките слабости.

— Точно така. Виж съдебната система. Калпави съдии. Лениви адвокати. Заспали съдебни заседатели. Понякога невинните влизат в затвора, а виновните излизат на свобода.

— По този въпрос съм с теб, Ласитър. — Прозвуча определено възторжено. — Работата ти е да направиш всичко възможно да спечелиш дори и ако се наложи да счупиш някоя и друга чиния… или етично правило.

— Само дребните — отвърнах. — Не бих подкупил ченге и не бих излъгал съдия, не използвам и лъжесвидетелски показния.

— Няма да ти се наложи, защитнико.

— Добре тогава. Разкажи ми какво се случи онази сутрин в клуб „Анастасия“.

Следващите няколко минути Соломон разказа как руско момиче, работещо в бара, отишло при него и поискало помощ, за да си получи парите и паспорта от Николай Горев. Виктория кимаше през цялото време, което показваше, че вече е чула историята и не се появява нищо, което да противоречи на първата версия.

Тогава Соломон навлезе в интересната част.