Ези-тура

17 Нощта има хиляда очи

Клуб „Анастасия“ е до Уошингтън Авеню, между Седма и Осма улица, на Саут Бийч. Казвам „до“ Уошингтън, защото входът е откъм малка пряка.

Тъмна уличка с контейнери за боклук, кални локви и ямайска музика от отворените прозорци на апартамент отсреща.

Червеното плюшено въже пред входа изглеждаше не на място. Като празнична гирлянда, омотана около контейнер за боклук. До въжето стоеше типичният бияч без врат, но с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Над вратата пишеше просто „Частен клуб“. Биячът огледа Марина и Елена като че ли бяха непознати и подкани:

— Парола?

Марина промърмори нещо на руски. Биячът кимна мрачно и отвори плюшеното въже към рая.

— Вие, момичета, сте като у дома си в този град — казах, докато се качвахме по протрити дървени стъпала към втория етаж. От отворена врата най-горе се чуваше музика. Не руска музика. Американски джаз. Бих могъл да се закълна, че е „Сантиментално настроение“ на Дюк Елингтън, с Джон Колтрейн — саксофон. Този клуб можеше да е гангстерски и да се управлява от изнудвачи, но пък имаше свястна музика.

Вътре беше тъмно. Марина ни отведе до канапе зад прозрачна завеса, която създаваше впечатление за уединение. Канапето беше достатъчно голямо за трима много близки приятели. Наместихме се — аз отново бях в средата. От двете страни на канапето имаше по саксия с изкуствена папрат. Успях да различа още няколко миниканапета, заети от тройки. Мъже в средата, огнени жени от двете им страни. И още цветя в саксии отстрани.

През прозрачната завеса се виждаше всичко. Сто и петдесет килограмов барман гледаше в огледалото зад бара и говореше по мобилен телефон. Син неонов надпис отгоре гласеше: „Клуб „Анастасия“.

— Шампанско! — извика Елена.

— Perrier-Jouet! — добави Марина.

През завесата дотанцува сервитьорка. Беше с униформа на френска прислужничка, каквито можеш да видиш в порнофилмите. Черно дантелено мини и бяла престилчица с размерите на салфетка, бяла яка, обсипана с блещукащи стъкълца. На десетсантиметровите си токчета приличаше на нападател от Националната баскетболна асоциация.

— Магнум? — подсказа тя услужливо.

— Да! — извикаха едновременно двете ми нови приятелки.

— Но първо шотове водка? — И сервитьорката имаше източноевропейски акцент. Руски или от балтийските страни. Не мога да ги различавам. — Най-добрата руска водка. Няма я по магазините.

— Да! — съгласиха се Елена и Марина.

Водката дойде микросекунда след това благодарете на друга сервитьорка със същото облекло за оргии. Идеята беше да ме напият бързо. Измамата с момичета на бара не е измислена от руснаците, но тези я играеха доста добре.

Напитките дойдоха в големи чаши, не в малки за шотове. Водката беше леденостудена. Изпих моята. Същото направиха и двете ми нови най-добри приятелки. Евтина водка, която дращеше гърлото като ръждиво острие. Тяхната, бях сигурен, беше сто процента вода от чешмата.

— Още по една! — извика Марина.

Сега от високоговорителите долиташе „Нощта има хиляда очи“. Не попверсията на Боби Вий. По-ранното изпълнение с чудесен тромпет и саксофонни рифове, а и завладяващи думи:

Когато дойде третата водка — или беше четвъртата, — казах на дамите, че трябва да отида до тоалетната, и отнесох чашата си в неугледна тоалетна в края на тъмен коридор. Не лъжех. Облекчих се спокойно в пълен с лед писоар, при което стопих почти всичкия лед. Измих си ръцете, наплисках лицето си със студена вода и огледах стените и тавана да няма камери. Нямаше. Излях долнопробната водка и напълних чашата си с вода.

Когато се върнах при канапето за влюбени, беше дошла бутилка от литър и половина, която претендираше да е Perrier-Jouet, мушната в шампаниера с лед с размерите горе-долу на петролен варел. Бутилката беше отворена в мое отсъствие и момичетата вече бяха налели три чаши шампанско.

— Ваше здоровье! — каза Марина и вдигна чаша.

— Твое здоровье! — добави Елена. — За твое здраве.

— Да се забавляваме! — добавих.

Отпих. Беше истинско. Докато изливах шампанското в гърлото си, зърнах как Марина изхвърли нейното в саксията с ловка чупка в китката. След това се наведе към мен и започна да смуче ухото ми. Извъртях очи и видях Елена да излива питието си в саксията в другия край на канапето. Тези момичета работеха. Не можеха да си позволят да се напият. Аз бях мишената, която трябваше да се лигави в несвяст, когато дойде сметката.

— Пий! — заповяда Елена.

Сега вече Марина бъркаше под сакото ми и пръстите й се насочваха надолу, в посока чатала ми. Усетих дъха й в ухото си, когато ме попита:

— Обичаш ли тройка?

— И още как!

— Ние сме забавни момичета с много трикове.

Ръката й опипваше панталона ми отвън. Имах задача с ясно определена цел, но във всеки мъж има нещо, което не непременно следва инструкции. Можем да се справим с това колкото шимпанзето в зоопарка. Започвах да се възбуждам. Разсъждавах, че е в унисон с ролята ми на турист похотливец.

— О, голям мъж — гукаше Марина в ухото ми. Бях сигурен, че го казва на всеки мъжки индивид от тези, които могат да попаднат в подобно гнездо на паяци.

Жените не преставаха да ми наливат и нямах избор, освен да се наливам, докато те изливаха своите чаши в изкуствената папрат. За щастие държа на пиене, но въпреки всичко започвах да се чувствам доста замаян. Една от келнерките донесе втора магнум бутилка още преди да довършим първата. С нея на сребърен поднос имаше и сметка.

— Време е да открия сметката ви, сър. Трябва ми кредитна карта, ако обичате.

Още докато се качвахме по скърцащите стъпала бях прибрал табелката с „Гас Дж. Густафсон“ в джоба на сакото си. Нямаше смисъл да обърквам келнерката, особено след като на кредитната ми карта пишеше „Тимоти Р. Дуган“. Да, бях в една от сивите зони на практикуването на професията. Когато Хосе Вилялобос ми даде фалшивия часовник, ми даде и кредитна карта на името на Тимоти Дуган. Строго погледнато, не беше фалшива. Вилялобос имаше няколко кредитни карти на няколко различни митични имена. Обаче ето какво беше важното — той винаги си плащаше сметките.

Просто е, разсъждаваше. По-добре било да не плаща от свое име за оборудването, електричеството и водата, които използвал в оранжерията си за марихуана. Добре де, може би неговият адвокат го е посъветвал така. Съдете ме, ако искате. Смятам, че законите за марихуаната са тъпи.

Във всеки случай Вилялобос беше сложил ограничение на картата на Тимоти Дуган специално заради мен. При всеки опит да се изтегли сума над хиляда долара щеше да получи автоматично съобщение, което го предупреждава. Операцията щеше да започне нормално, но той щеше да разполага с пет минути след съобщението, през които да се обади в банката, за да се оплаче, че някой опитва да използва кредитната му карта незаконно. При това обаждане веднага щяха да възстановят парите по картата и да уведомят търговеца, че получената сума ще бъде изтеглена от сметката му.

Тоест разполагах с пет минути, след като картата ми мине през терминала на „Анастасия“. Когато сервитьорката ми подаде химикалка, за да подпиша сметката, Елена и Марина включиха на бързи обороти. Марина разкопча панталона ми и мушна една ръка вътре. О, боже, какви неща само правя за клиентите си! Елена масажираше врата ми. Чувствах се добре и леко сънлив, което беше идеята.

Хвърлих едно око на сметката, без да я разглеждам внимателно. Имаше дванадесет водки, по деветдесет и девет долара едната, за първата магнум бутилка искаха умопомрачителните 5500 долара. Общо 9 процента данък върху продажбите, който клубът така и нямаше да плати на общината, областта или щата, и удобните 20% такса за обслужване, и засега излизаше 8627,52 долара. Това без втората магнум бутилка.

Подписах сметката с почти неразгадаемо „Тимоти Дуган“. Елена и Марина не гледаха какво подписвам. Сигурен съм, че така бяха обучени — да не привличат вниманието на клиента към самата сметка. Марина бръкна под боксерките ми и се зае с господин Чудесни, а Елена гризеше едното ми ухо.

Сервитьорката взе кредитната карта и сметката и ги занесе на бармана, който се справи с терминала за по-малко от десет секунди. След това се усмихна, показа вдигнат палец, че всичко е наред, и продължи с работата си.

Сега часовникът наистина тиктакаше. Имах на разположение пет минути.

— Знаете ли, мисля, че мой колега е идвал тук преди две седмици — казах.

— Какво? — Зъбите на Елена пуснаха ухото ми.

— Приятел от Сейнт Пол. Лестър. Беше тук на среща на застрахователите при наводнения. Каза ми, че бил в някакво руско заведение, пил шампанско. Било адски скъпо, но си струвало. Знаете ли защо?

— Защо?

— Запознал се с едно момиче, Надя. Висока, с черна коса и бяла кожа, сини очи. Прекарал страхотна вечер.

— Надя? — Марина дръпна ръката си от чатала ми, като че ли беше пипнала ацетиленова горелка.

Двете се спогледаха. Край на гризането и пипането. За момент млъкнаха. Чуваше се само музиката, пиано и бас, после се включи тромпет. Приличаше на парче на Майлс Дейвис.

— Мислех, че може би познавате тази Надя — продължих. — Предполагам, че всички вие, момичетата от този бар, сте приятелки.

— Защо ти е тя, щом имаш нас? — Гласът на Марина беше наситен с подозрения.

— Е, може да ви се стори безумно, но приятелят ми Лестър, застрахователят по наводненията, иска да й прати подарък. Някакво бижу, струва ми се.

— Това са глупости — отбеляза Елена.

— Какво искаш? — попита Марина.

Оставих опитите да говоря като застраховател от Минесота и погледнах Елена.

— Мисля, че Надя има проблем, и искам да й помогна.

Очите на Марина се присвиха до цепки.

— Кой си ти?

— Казвам се Ласитър. Адвокат съм на обвинения за убийството на Николай Горев. Много хора търсят Надя и може би искат да й навредят. Тя трябва да ми каже истината за случилото се.

Марина и Елена се спогледаха, а аз си закопчах панталона. Казаха си нещо на руски. В този момент барманът нахълта зад завесата, размахал някаква хартия в месестата си лапа.

— Картата не мина, господин Дуган. Имате ли друга?

— Не е Дуган! — извика Марина.

— Кой е тогава? — попита барманът.

Елена изломоти няколко гневни изречения на руски.

Марина също.

Барманът махна на една от сервитьорките.

— Извикай Алекс! Веднага! Сейчас!

Алекс би трябвало да е братът на Николай, онзи, който обичал да пуска жени от хеликоптера си.

Барманът ме посочи с пръст и каза:

— Ти! Ставай!