Ези-тура

34 Скръб и глад

Ченгетата ни освободиха около десет и половина сутринта. Половин час след това с Виктория седяхме един срещу друг в кафенето на една голяма книжарница на Линкълн Роуд. Предположих, че сред рафтовете с книги в отдела за история на изкуството е малко вероятно да попаднем на руски гангстери или ченгета от Маями.

Аз си взех кафе, а Виктория — билков чай. Мълчахме.

Дълго не разменихме и дума, не споделихме покрусата си. Стояхме потънали в собствените си тъжни мисли. Виктория вероятно обвиняваше себе си за смъртта на Елена. Аз със сигурност обвинявах себе си.

Накрая тя каза:

— Трябваше да те послушам.

— А аз трябваше да дойда с теб. Да съм там, на място.

— И какво? Нямаше да извадиш пистолета заради приближаващо ченге. Или мнимо ченге. Вероятно щеше да стреля първо по теб.

Виктория вече беше казала на Бариос и на мен, че на практика не може да даде физическо описание на убиеца. Лицето му беше скрито зад визьора на каската. Доколкото можеше да прецени, бил малко по-висок от среден ръст, с тяло на щангист. Не забелязала акцент в няколкото думи, които изрекъл, но ги изговарял твърде старателно — може би за да скрие акцента си.

Отново се смълчахме. Мислехме какво би могло да бъде, какво е трябвало да бъде, какво никога няма да бъде. Смазани от самоналоженото чувство за вина.

След малко осъзнахме, че въпреки скръбта сме гладни. Отново бяхме пропуснали закуската, така че отидохме направо на обяд.

Поръчах калмари на скара със салата от манго и зеле, Виктория — зеленчуков хамбургер. Докато чакахме поръчката, тя каза:

— Точно преди да се появи фалшивото ченге Елена ми каза, че Надя щяла да разговаря с мен. Канеше се да й се обади.

— Било е тогава. Сега Надя се е изплашила и кой би могъл да я обвини? За това нещо Бариос е прав — някой изпраща послание на Надя.

— Елена също така каза и че Надя може да се свърже с Бени Бижутера.

— Лоша идея.

— Казах й го.

Храната дойде и започнах да дъвча калмарите. Известно време се хранехме мълчаливо, всеки потънал в мислите си.

През живота си съм правил много грешки. Повечето са останали зад гърба ми. Какво друго можем да правим? Обаче онази кошмарна, жестока нощ ще остане. Ще ме измъчва още дълго.

Виктория плъзна нещо по масата към мен и ме извади от размислите ми.

— Какво ще кажеш за това? — попита.

— Мобилен телефон в розово калъфче на малки зайчета и лъскави пайети.

— Мислиш ли, че бих носила такъв мобилен телефон?

— Откъде да знам?

— Стига, Джейк. Подбираш съдебни заседатели. Познаваш хората.

— Не е твой тип. Ти би взела телефон „Прада“, ако имаше такива. И какво?

— Казах на ченгетата, че е мой, и те се вързаха. Беше ми нужно малко време. Напоследък става все повече, особено след безсънни нощи.

— Взела си мобилния телефон на Елена!?

— Видях, че е мъртва, и го пуснах в джоба си. Бях оставила моя у дома.

— Ченгетата претърсиха ли те?

— Бях най-близо до трупа. Имаха право да ме претърсят за оръжие.

— Отвориха ли телефона?

— Най-напред ме попитаха дали е мой. Казах им, че е мой.

— Излъгала си ченгетата. Влияя ти добре.

— Не ми беше лесно, повярвай.

— Гордея се с теб. През цялото време досега беше примерна праведна мацка.

— Мацка? — Сбърчи вежди. — Трябваше да излъжа, Джейк. Иначе нямаше да мога да откажа следващото нещо, което поискаха.

— Позволение да прегледат телефона.

— Отказах. Позовах се на „Райли срещи Калифорния“.

— Ето това е то! Ти си мое момиче! Колега, исках да кажа. Бога ми, това дело дойде точно навреме! Единодушно. Всичките деветима съдии. Ченгетата трябва да имат съдебна заповед, за да прегледат мобилния ти телефон.

— Изненадващ резултат, не мислиш ли?

— Ни най-малко. Съдиите не носят чували кокаин в багажниците си, затова повечето дела за претърсване на коли се решават в полза на държавата. Обаче всеки съдия има мобилен телефон.

— Това е опростенческо обяснение.

— Така ли мислиш? Мога да се обзаложа, че съдиите си разменят линкове към най-новите порносайтове в Интернет.

Взех розовия телефон, натиснах малкото кръгло копче и екранът оживя. Като фон беше сложена снимка на Елена и Надя по оскъдни бикини. Усмихваха се широко изпод възголеми слънчеви очила, които рязко контрастираха с възмалките бански костюми. Усмивките бяха открити и на вид искрени. Изглеждаха дяволски щастливи и сега снимката навяваше само тъга.

Оставих телефона и попитах:

— Прегледа ли контактите?

— Прегледах ги. Също и последните телефонни разговори.

— Значи имаме номера на Надя.

Виктория кимна. Сякаш се боеше да го кажа на глас.

— Сега те чака един много труден телефонен разговор — продължих.

— Надя заслужава да знае. И трябва да знае, заради собствената й сигурност.

— Направи й тази услуга. Кажи й, че според федералните тя знае за диамантената контрабанда на Вени Бижутера. Вероятно и Бени смята така. Заради това е наел онзи кретен, Мануел Домингес, за да я открие. Ако Алекс Горев не стои зад убийството на Елена, със сигурност стои Бени. Постарай се да осъзнае, че Бени не й е приятел, колкото и диаманти да й е дал.

— Добре. И каквото и да кажеш, ще я попитам какво се е случило в кабинета на Николай Горев.

— Желая ти успех с това. Ако обаче реши да говори, приготви се за най-лошото.

— Какво имаш предвид?

— Емоционално. Ако чуеш каквото не искаш да чуваш. Ако е зле за Стив. Просто се мобилизирай, това имам предвид.

— Голямо момиче съм, Джейк.

„Може би“, помислих си, но в момента изглеждаше емоционално ранима и се тревожех за нея.

— Ти какво смяташ да правиш? — попита тя.

Истинският отговор би бил: „Ще измисля някакъв фокус, за да не допусна приятеля ти да влезе в затвора“. Но щеше да последва въпросът „как“. А за това още нямах отговор. Можех обаче да направя друго.

— Ще намеря Бени Бижутера.

— Как?

— Както винаги. Ще вляза магазина за порцелан и ще започна да чупя стоката.