Обвинението призова като свой първи свидетел детектив Джордж Бариос. Никаква изненада в това. Винаги започвай силно. И приключвай силно. Правилото за началото и края. Съдебните заседатели помнят най-добре каквото чуят първо… и последно.
През последните двайсет и пет години Бариос беше давал показания по дела за убийства пред съда стотици пъти. Беше спокоен, обръгнал. Бях свикнал да го виждам с бяла копринена риза, която му придаваше вид на мил дядо кубинец. Сега, с черен костюм, бяла риза и вратовръзка, приличаше — и говореше — като завършен професионалист. Почти нямаше шанс да сгреши в отговорите си при разпита или да се препъне от въпросите на жонглиращ с думите адвокат, като например собствената ми коварна персона при кръстосания разпит.
Пинчър не бързаше. Започна с меки въпроси. Мина през миналото на Бариос, показа, че е ветеран детектив, решил някои от най-сериозните случаи във Флорида, и понастоящем е шеф на отдел „Убийства“ в Маями.
Соломон започна да нервничи леко, докато Бариос резюмираше постиженията в кариерата си. Можех да възразя. В един момент Соломон надраска в бележника: „КАКВО ПРАВИШ?“ И след малко: „ВЪЗРАЗИ!“ Но аз запазих мълчание. Кариерата на Бариос нямаше да осъди клиента ми.
Най-накрая Пинчър мина към същността. Бариос пристигнал в клуб „Анастасия“ само минути след униформените. Те се отзовали на сигнал по телефон 911, подаден от обвиняемия. „Той е мъртъв! Не го направих аз! Не го направих аз!“ Следват изстрели и пак Соломон, още по-силно: „Стрелят по вратата! Изпратете полиция! Не съм го направил аз!“
Операторката от 911 го пита преспокойно къде могат да бъдат намерени мъртвият и обаждащият се, който не го е направил.
Бариос пое разказа от момента, в който е влязъл в клуб „Анастасия“. Двама мъже, единият от които се оказал брат на жертвата, били въоръжени и крещели на руски пред заключената врата на кабинета на Николай Горев. Мъжете се подчинили на заповедта на полицаите да оставят оръжията на пода и да легнат, след което им били сложени белезници, като предпазна мярка.
Бариос извикал на Соломон през вратата. Попитал го той ли е повикал полиция. Соломон отговорил утвърдително и отворил вратата.
— Какво видяхте, когато влязохте в кабинета? — попита Пинчър.
— Обвиняемият стоеше с вдигнати ръце пред голямо дървено бюро. Върху бюрото беше паднал мъж, с единична огнестрелна рана в главата, когото по-късно идентифицирахме като Николай Горев. На пода, в краката на господин Соломон, видяхме деветмилиметров пистолет, глок.
— Каза ли нещо господин Соломон?
— Говореше доста бързо. Повтори: „Не съм го направил аз! Не съм го направил аз!“ Няколко пъти.
— Какво се случи после?
— Униформен полицай взе пистолета от пода и тогава господин Соломон каза: „По него има мои отпечатъци. По ръката имам следи от барут, но не съм го застрелял аз“. Друг офицер провери господин Горев и определи доста бързо, че е мъртъв. Претърсих господин Соломон и установих, че не носи оръжие.
— Какво се случи после?
— Казах на господин Соломон да мълчи, за да мога да му прочета правата.
— Подчини ли се той?
— Да и аз му прочетох правата, по закон.
— Как реагира той?
— Каза, че не му е нужен адвокат, защото е невинен.
Опитах да не направя гримаса, затова само изскърцах със зъби. Човек има нужда от адвокат точно когато е невинен, заради множеството фалове на полицията и прокурорите. Да не говорим за склонността на обикновения гражданин да се плаши и обърква, когато го разпитват полицаи.
— Какво се случи след това? — продължи Пинчър.
— Всички пристигнаха едновременно. Парамедиците, криминолозите, хората на патоанатома. Огледах набързо вратата на кабинета. Беше много тежка. Масивно дърво, дебело десетина сантиметра, подсилено със стомана. От вътрешната страна имаше две дупки от куршуми, от външната — няколко. С един полицай изведохме Соломон от кабинета, през клуба, където братът на жертвата и другите руснаци трябваше да бъдат усмирени, въпреки че бяха с белезници. Мъжете крещяха на Соломон на руски, така че не мога да кажа какви са думите им, но беше ясно, че са заплахи. Беше ясно, че според тях обвиняемият е застрелял господин Горев.
— Възразявам, ваша чест! — Трябваше да се разтъпча, така че се престорих на ужасен. — Въпреки цялата си квалификация детектив Бариос не умее да чете мисли и мисловният процес на двама престъпници, които не са видели с очите си какво се е случило, е без значение.
— А аз възразявам за начина, по който господин Ласитър използва думата „престъпници“ — отвърна веднага Пинчър. — Няма доказателства, че…
— Приема се. Приема се — отсъди съдия Дакуърт. — Продължавайте, господин Ласитър.
— Благодаря, ваша чест — изпяхме едновременно с Пинчър като църковен хор.
— Какво направихте след това, детектив?
— Сложихме господин Соломон на задната седалка на обозначена полицейска кола и го попитах дали би отговорил на някои въпроси. Той се съгласи.
— Записахте ли този разговор с обвиняемия?
— Да.
В продължение на няколко минути Пинчър показа автентичността на записа. Да, Бариос е имал възможност да слуша записа. И не, той не е променян или монтиран по никакъв начин. И, да, записът регистрира точно казаното онази вечер.
Заседателите се наведоха напред на въртящите се столове, Соломон затаи дъх, а Виктория въздъхна. Аз? Аз чаках да чуя версията на обвинението, която знаех, че се задава.
Пуснаха записа. Бариос накара Соломон да каже името и професията си, после отново му прочете предупрежденията при арест. Соломон има право да мълчи. Всичко, което каже, може да бъде използвано срещу него в съда. Има право на адвокат, а ако не разполага със средства, щедрият щат Флорида ще му го осигури.
— Нямам какво да крия, детектив. Питай каквото искаш.
— Аз съм само едно старо глупаво ченге.
Защо не ми обясниш как така се оказа заключен в офис заедно със застрелян човек и оръжието, с което е бил застрелян, както изглежда, по което, както сам призна, има отпечатъци от твоите пръсти?
— Бяхме трима. Мъртвият. Името му е Горев. И клиентката ми, Надя Делова. Да ви кажа ли как се пише?
— Да, моля.
— Д-Е-Л-О-В-А. Името е руско. Тя е бардама и Горев й дължи неизплатени заплати, а освен това е задържал паспорта й. Нае ме, за да взема парите и паспорта.
— Как смяташе да го направиш?
— Обикновено най-напред пиша официално писмо със съответното искане. Тя обаче ме увери, че Горев нямало да го прочете, да не говорим да реагира.
— И си уговорихте среща?
— Не. Просто се появихме.
— Разкажи ми за пистолета.
— Надя го донесе в чантата си.
— Значи не е твой?
— Не е. Не съм го докосвал, преди Горев да бъде прострелян.
— Кога научи, че Надя носи оръжие?
— Когато влязохме през входната врата на клуба.
— Ти възрази ли, че тя отива с оръжие на срещата?
— Не. Не и по някакъв значим начин.
— Добре, каза ли й да го остави в колата или да не го взема със себе си?
— Не го направих. Не.
— А видя ли пистолета с очите си?
— Надя отвори чантата си и, да, надникнах вътре.
— Какво се случи, когато влязохте в кабинета на Горев?
Поисках неиздължените заплати на Надя и паспорта й. Горев се държа агресивно. Обвини Надя, че носи микрофон и служи на властите. Всъщност обвини и двама ни. Така или иначе, извади от чекмеджето на бюрото пистолет.
— Уау! Има и втори пистолет?
— Пак деветмилиметров. Мисля, че беше берета.
— И къде е тази берета сега?
— Ще стигна дотам, детектив.
— Добре, Соломон. Просто ми разкажи какво се случи със свои думи.
— Горев насочи пистолета към мен. Нареди ми да се съблека, за да провери дали нямам микрофон. Започнах да разкопчавам ризата си и с периферното си зрение видях Надя да бърка в чантата си, за да извади нейния пистолет. И Горев я видя. Насочи пистолета си към нея.
— И после…?
— Детектив, нали знаеш как понякога времето като че ли застива, като стопкадър?
— Не, кажи ми.
— Виждам го. Като снимка. Част от секундата, която се е запечатала в ума ми.
— Добре, Соломон. Опиши тази снимка.
— Двамата стоят с насочени един към друг пистолети, за част от секундата. Наносекунда всъщност. Надя стреля. Улучва Горев в челото. Но това е самозащита. Или правото да останеш където си. Или защита на трето лице. Или и трите. Аз съм адвокат по криминални дела. Знам за какво става дума.
— Това е над компетентността ми, Соломон. Просто ми кажи какво се случи, след като Надя Делова застреля Николай Горев.
Останалото е като в мъгла.
— Няма повече застинали мигове във времето?
— Искам да кажа, всичко се случи наистина бързо. Горев е мъртъв. Надя сваля една картина от стената. Зад нея има сейф и тя трябва да е знаела комбинацията, защото опита само веднъж и веднага отвори вратата. Вътре имаше пачка чуждестранни паспорти. Тя взе един плюс найлонова торба.
— Каква найлонова торба?
— От онези, които се затварят в единия край, за фризер. Може би с вместимост към пет литра.
— Какво имаше вътре?
— Нямаше как да видя.
— Изглеждаше ли тежка или обемиста?
— Трудно е да се каже. Не обърнах особено внимание на торбата.
— Пари ли имаше вътре? Може би неиздължената й заплата?
— Нямам представа и тя не обели и дума за това. После бръкна в чекмеджето на Горев и извади ключ. Много бързо. Като че ли знаеше предварително къде е. Сложи торбата и паспорта в чантата си, заедно с пистолета на Горев.
— Чакай малко. Взела е пистолета на жертвата?
— Да. Затова няма да го намерите. След това насочи глока към мен.
— Защо?
— Може би защото казах, че трябва да извикаме полицията.
— Това го споменаваш за първи път.
— Съжалявам. Както и да е. Надя задържа пистолета насочен към мен с едната ръка и дръпна завесата зад бюрото на Горев с другата. Отзад имаше врата. Тя я отключи с ключа от чекмеджето, подхвърли ми нейния пистолет, глока, и излезе през вратата, която се заключи, когато я затвори. Аз останах вътре. Тогава онези отвън започнаха да крещят и да стрелят по другата врата, през която влязохме.
— И ти също стреля.
— Два пъти. За да се защитя. Затова и отпечатъците ми са по оръжието. И вероятно по дясната ръка имам следи от изстрела.
— Един момент, Соломон. Всичко това се е случило като в мъгла.
— Да. И какво?
— Ами описваш го с доста големи подробности.
— Опитвам се да възстановя случилото се. Не съчинявам.
— Не казвам това. Озадачават ме няколко неща. Първо, смяната на пистолетите. Защо го е направила рускинята?
— Не знам. Може би е искала да ме накисне.
— Но ти току-що каза, че е било самозащита. Че Надя не е виновна за нищо.
— Не знам. Доста съм объркан.
— След това, начинът, по който описа действията на госпожица Делова. Изстрелът. Лесното отваряне на сейфа. Намирането на ключа. Изглежда, е била планирала всичко предварително.
— Може би. Предполагам.
— И ти случайно не си бил запознат с плановете й?
— Какви планове?
— Грабеж. Убийство.
— Не!
— Но си знаел, че носи оръжие?
— Научих в последната минута.
— И тогава, в последната секунда, те е предала и те е оставила там, а самата тя се е измъкнала със съдържанието на сейфа?
— Не може да ме е предала за каквото и да било. Нямах представа какво е намислила.
— Но си отишъл там, с въоръжена жена, за да получиш пари и собственост, за които тя твърди, че й принадлежат.
— Да.
— Е, какво ти мина през ум, когато Надя ти каза, че ще отиде на срещата с пистолет?
— Какво искаш да кажеш?
— Не се ли запита: „Защо й е да носи огнестрелно оръжие?“
— Не знам. Не се замислих сериозно.
— Е, защо е занесла оръжието? Очаквала ли е да има престрелка?
— Не мога да кажа. Накъде биеш, детектив?
— На мен ми изглежда, че тя е планирала да получи собственост от Горев с насочен пистолет, ако откаже да й даде каквото иска. След като си видял пистолета, би трябвало да си дадеш сметка за това.
— Не мислех по този начин.
— Това ми напомня донякъде за делото на О. Джей Симпсън.
— Какво?! Как така?
— Второто, в Лае Вегас. Когато Симпсън и негови приятелчета влезли в хотелската стая на един тип. О. Джей казал, че онзи държал някакви спортни трофеи, откраднати от него. Вземат ги под заплаха с оръжие. Не убиват човека. Дори не го нараняват. Но О. Джей получи тридесет и три години.