Гадна работа на улица „Гансън“

11 Незачитане на светло моравото и бялото

По джинси и пуловер, натежал от топлата вечеря, Бетингър влезе в кабинета, който беше разположен в задната част на дома му в Стоунсбърг. Пресече с две крачки малкото помещение и седна пред своя компютър, заобиколен от светло моравото, с което бившите наематели (очевидно слепи) бяха избрали да боядисат стените.

След като пусна машината, той започна своето второ разследване през този ден. Обаче това не изискваше помощта на партньор.

Набра думите „Доминик“, „Уилямс“, „полиция“ и „Мисури“ в прозорчето на търсачката и натисна бутона за въвеждане. Около двайсет милиона резултати отговаряха на зададените критерии за търсене. След това той въведе уточнения в търсенето, като добави думите „Виктъри“ и „детектив“. После отново натисна бутона.

Сега на екрана се появи информация, че попаденията са само 3842.

Първото заглавие, на което Бетингър се спря, гласеше: „Паднаха обвиненията в бруталност…“. Той опря курсора в него и натисна бутона на мишката. На екрана се завъртя колелце, скоро заменено от цифровизираната статия, която приличаше на част от истински вестник, включително с изкуствени гънки и износване, което беше смешно. Цялото заглавие беше „Паднаха обвиненията в бруталност срещу двама детективи от полицията във Виктъри в случая „Санчес Рамирес“. Заподозреният остава в критично състояние“. Точно под заглавието бяха поместени снимките на Доминик Уилямс и остроносия нисък тип с витилигото. До тях имаше и трета, доста зърнеста, показваща овързан в превръзки мъж с вид на латиноамериканец, машината, която му помагаше да живее, и две нещастни жени. Статията беше от ноември.

Някой почука на вратата. Височината и силата на звука му подсказаха, че това е Алиса.

— Да?

— Може ли да вляза?

Детективът изключи монитора.

— Разбира се.

Жена му влезе в малката стая, завързвайки колана на зелената роба, която носеше върху пижамата.

— За първи ден се прибра доста късно.

— Трябва да се ориентирам. — Алиса по природа беше любопитна, но рядко си пъхаше носа.

— Карън е разстроена.

— Видях по време на вечерята. Ще сподели, когато е готова за това.

— Тревожа се.

Бетингър беше родителят, който се оправяше с Карън, когато имаше проблеми, а Алиса — с Гордън. В продължение на много години разпределението на ролите беше такова.

— Ще говоря с нея след малко.

По лицето на жена му се изписа облекчение, сякаш съпругът й вече беше оправил работата.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— И ако си легнеш преди полунощ, ще съм готова за забавления.

— Очаквай клиент.

На брадичката на Алиса се появи трапчинка.

Осем минути по-късно детективът се озова пред стаята на дъщеря си и почука на тънката врата.

Малко гърло се прокашля отвътре.

— Да?

— Искаш ли да поговорим?

Вместо отговор Бетингър чу по-скоро подсмърчане. Карън плачеше много по-рядко от своите връстнички, затова този звук беше от особена важност.

— Може ли да вляза?

След въпроса му настъпи тишина.

— Карън?

— Не искам да говоря за това.

— Щом не искаш, няма, но трябва да си платиш наема.

Момичето подсмръкна отново.

— Какво?

— Обикновено, когато се прибера от работа, получавам прегръдка. Понякога и след вечеря или когато ти помагам за някой проект. Днес не получих, значи си ми длъжник.

Карън отново прочисти гърлото си.

— Добре.

Бетингър стисна топката на вратата, която мърдаше в дръжката, но не я завъртя.

— Искаш ли да я отворя като крадец? Имам нужните инструменти.

— Аз ще я отключа.

Чу се как приближават стъпки и бравата щракна. Когато малките крачета се отдалечиха, детективът бутна вратата да се отвори.

Карън седеше в горната част на леглото, вторачила поглед в кръстосаните си крака, покрити с вълнено одеяло. Слабият й торс се губеше в тениската на баща й, една от многото, които й беше дал за доизносване, защото ги предпочиташе за пижами.

Бетингър влезе, затвори вратата и закрачи по килима към Карън, която седеше там със зачервени очи, от които капеха сълзи. Докато сядаше до дъщеря си, в стомаха му се образува бучка.

Той разтвори обятия.

— Дойде време за плащане.

Карън се гушна в обятията на баща си и опря глава в гърдите му. Две малки ръчички се сплетоха на гърба му.

Днес беше началото на втората й седмица в средното училище в Стоунсбърг и Бетингър знаеше, че каквото и да я е разстроило, се беше случило там. Училището беше държавно и се ползваше с добро име, обаче демографските му показатели бяха сякаш изпрани с белина.

— Ако не си готова да говориш за това — добре — каза Бетингър, когато сълзите на дъщеря му напоиха пуловера му. — Аз обаче трябва да те попитам само две неща: някой нарани ли те?

Мокрото личице, което се притискаше до гърдите му, се плъзна наляво-надясно и мрачните предчувствия на Бетингър се поразсеяха.

— Някой заплаши ли те, че ще те нарани?

Момичето отново поклати глава.

— Добре. — Детективът потупа по детски тясното гръбче на дъщеря си и лепна една целувка върху съвършената част между двете опашчици на главата й. Почти беше сигурно, че нещастието й беше причинено от обидни думи и можеха да обсъдят станалото, когато беше готова да разговаря.

— Искаш ли да те преборя?

Карън се вкопчи в баща си като малък борец и за миг Бетингър се притесни да не се задуши.

— Просто момчешки приказки — подсмръкна момичето. — Това е всичко.

Бетингър не знаеше какво значи това.

— Обиждали са те? Наричали са те с разни епитети?

— Не. — Карън пусна баща си, седна на леглото и започна да си бърше очите. — Не знам защо плача. Те дори не говореха с мен.

— Какво казаха?

— Не мога — поклати глава момичето. — Не мога да го кажа.

— Нещо лошо?

Карън се вторачи в одеялото и покри голите си крака.

— Мръсотии.

— Секс? — Това беше дума, която Бетингър не си спомняше да е употребявал някога пред дванайсетгодишната си дъщеря.

Карън кимна.

— Говореха за това на обяд. Седяха зад мен и… и говореха наистина високо за нещата, които правят черните момичета.

Ярост парализира детектива и за миг си представи как раздава шамари на малките руси боклуци. Премести яда си по-назад в съзнанието, взе ръката на дъщеря си и се изкашля.

— Можеш ли на обяд да седнеш някъде другаде, по-далеч от тези момчета?

— Аха. Местата не са определени.

— Тогава седни някъде другаде. Ако те последват и продължават да говорят така, трябва да ми кажеш. — Бетингър отново си представи как извършва насилие.

— Добре.

Той прегърна дъщеря си, прогонвайки мислите за трупа на Илейн Джеймс.

— Да ги гръмна ли?

— Не още.