Гадна работа на улица „Гансън“

3 Въпрос на ограничен избор

Бетингър наблюдаваше как двама от фирмата за почистване се качваха по стълбата с отвратени лица, за да почистят последните следи от самоубийството. Младият полицай, сдобил се с корона от повръщано и равностойни на нея еполети, си тръгна по-рано, разтърсен от преживяното. Трупът с отнесената глава бе откаран на място със стоманени врати, миризма на дезинфектанти и цифрови термометри, които показваха ниска температура както в градуси по Целзий, така и по Фаренхайт.

Детективът отвори пакетчето, което беше купил преди няколко минути от автомата. Вниманието му бе привлечено от стъпки и един мъж се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Инспекторът иска да те види.

— Никога няма да изям проклетите сладки.

— Мисля, че може да не бързаш. Начинът, по който инспекторът произнесе името ти… по-добре да изчакаш.

Бетингър се обърна към Големия Том — прякорът му се отнасяше по-скоро за голямото шкембе, отколкото до ръста му — не беше по-висок от китайка. В този миг детективът осъзна колко много главата на старшия технически сътрудник прилича на лукова.

— Инспекторът разстроен ли е? — попита Бетингър по-скоро любопитен, отколкото разтревожен.

— Веднага след като те повика, се чу гръмотевица.

— Сътрудникът отиде до един от прозорците. — Обаче небето изглежда съвсем чисто.

Двамата заедно се върнаха нагоре по коридора и влязоха в централното помещение, където дузина полицаи се вторачиха в Бетингър. Когато скри канелените сладки в сакото си, тежест притисна раменете му.

— Може би ще имаш време да правиш истински сладки — подхвърли Големия Том. — Ще омесиш сам тестото. Ще следиш фурната. Може да ти остане време да пожънеш и захарна тръстика.

— Опитах се да помогна на човека — направи опит Бетингър да прозвучи искрено. — Честна дума.

— Да не се чудиш, ако те извадя от списъка си с хора, на които да се обадят, ако нещо се случи с мен.

След още няколко крачки стигнаха до писалището на Големия Том, където свинеподобният технически сътрудник вкара туловището си в пластмасов стол. Бетингър продължи към близката врата, стисна десния си юмрук и почука точно под табелката, на която пишеше: „Инспектор Кери Ладел“.

— Бетингър?

— Аха.

— Влизай. — Заповедническият тон не обещаваше нищо добро.

Детективът си пое дъх, завъртя топката на вратата и я бутна да се отвори, откривайки кабинет, в който боровете и орехите бяха повече, отколкото в гората. Зад бюрото в кожено кресло седеше инспектор Ладел — висок, намръщен, с издути под сребърните мустаци устни и зли очи.

— Какво, по дяволите, каза на Робърт Фелбърн?

Думите се стрелнаха към Бетингър като куршуми, привличайки погледи от голямото работно помещение.

— Да затворя ли вратата?

— Отговори на въпроса ми!

Детективът затвори вратата.

— Недей да сядаш!

— Така ли ще разговаряме?

— Фелбърн дойде тук за помощ, влезе в кабинета ти, излезе и се самоуби.

— Фелбърн е бил изстискан от черна професионалистка, наполовина по-млада от него. Аз осветлих положението и му дадох няколко съвета.

— Какви например? Да се самоубие?

— Казах му да забрави за парите и да продължи нататък.

— И той продължи. — Инспекторът вдигна очи към тавана.

Бетингър седна на стола, който му беше отказан.

— Защо ми се нахвърляш така? Този тип беше идиот.

— Познаваш ли Джон Карлайл?

Стомахът на детектива се сви.

— Кмета?

— Да не мислиш, че става дума за втория бейзмен, който направи четирийсет и един удара през краткия си гастрол по време на първенството през 1932?

Бетингър разбра, че този кофти разговор ще стане още по-гаден.

Инспектор Ладел хвърли ментово драже в устата си.

— Ето ти въпрос с един-единствен отговор. Познай кой е бил женен за сестрата на Карлайл само допреди няколко месеца? — Шефът смукна от бонбона си. — Избор А: мъжът, който дойде тук за помощ, влезе в твоя кабинет, излезе и се самоуби.

— Мамка му!

— Това е точната дума. Мамка му! — кимна инспектор Ладел. — Може би ако му беше казал нещо мило, нямаше да се налага сега да използваме тези сквернословия.

— Какво означава това?

— Нищо добро. — Шефът му прекара ментовото драже из устата си. — Повечето политици не искат да бъдат свързвани с изневери, курви или самоубийства, а в историята с Фелбърн те са накуп.

— Значи ще се разсмърди.

— Когато кметът разбрал, се обадил направо на полицейския комисар. — Инспектор Ладел запрати дражето срещу един от зъбите си и се чу щракане, сякаш беше свалил предпазителя на пистолет. — Помъчи се за миг да си представиш същността на това обаждане, ако обичаш.

Въображението на Бетингър се задейства светкавично.

— И къде съм аз в картинката?

— Виждал ли си ги? — попита неговият началник, след като отвори каталога и го остави на писалището. Пръстът му сочеше лъскава снимка, на която една жена, твърде красива, за да бъде полицай, показваше бронежилетка. — Добрата може да ти спаси живота — отбеляза той и продължи да прелиства, докато стигна до поизбледняла снимка, на която един здравеняк с добре поддържан маникюр стискаше лъскав автомат. — А оръжията, които не засичат, са от полза за хората, когато се опитват да ги убият.

Инспектор Ладел затвори каталога, наведе се и го хвърли върху купчина отпадъци.

— Заради теб — продължи той — изгубихме това оборудване, за което лобирам, мамка му, още откакто черните президенти бяха научна фантастика. И невероятното е, че това дори не е най-лошото. Комисар Джефри сега вече не е сигурен дали кметът ще одобри пакета с нашите социални придобивки.

— Света Богородице — подхвърли Бетингър.

Инспектор Ладел се наклони назад с кожения си стол.

— Комисарят и аз си поговорихме. Той е сигурен, че кметът ще оцени, ако се отървем от един определен детектив. — Схруска дражето и го глътна. — Искаш ли друг въпрос с един-единствен отговор?

И дума не излезе от устата на Бетингър.

— Възможно ли е просто да изчезнеш някъде?

— Като при телепортирането ли?

Инспектор Ладел кимна.

— Да, нещо подобно.

— Така и не научих как става.

— Много жалко.

Бетингър се нуждаеше от конкретен отговор.

— Това означава ли, че съм уволнен?

— Обадих се тук-там. Казах, че имам хрътка, която върши наистина добра работа, първокласен копой, дето се изсра на метеното и повече не може да остане в къщата.

Инспектор Ладел отвори чекмеджето.

— Знаеш ли нещо за Мисури?

По гръбнака на петдесетгодишния детектив пропълзяха хладни тръпки. Мразеше студеното време и смяташе, че хората, които избират да живеят там, са извънземни. Той неохотно продължи разговора.

— Ама местенце, а?

— Обявен за щат много отдавна. В североизточната му част има град на име Виктъри. Чувал ли си го?

— Дали изобщо някой го е чувал?

— Част от Ръждивия колан1. Имал е бъдеще някога, когато азиатците са били ориенталци. — Ладел помръдна с рамо и една папка се плъзна по бюрото му, спря и увисна над бездната като трамплин. — Когато в Мисури пуснеш водата в тоалетната, тя отива в този град.

Бетингър отвори папката и започна да оглежда информационната страница, която му съобщи, че във Виктъри има тревожно голям брой отвличания, убийства и изнасилвания. Градът приличаше на голям бордей от третия свят, който като плавей някак си беше стигнал до средата на Америка.

— Искат те — заяви инспектор Ладел. — В момента се реорганизират и имат нужда от детектив. Ако се преместиш, ще отменим временното ти отстраняване.

— Значи съм отстранен?

— Не ти ли казах? — сви рамене инспектор Ладел. — На този етап трябва да причиня болка или на теб, или на отдела и дори няма да се престоря, че съществува някаква дилема. Ти си задник, обаче се опитвам да ти дам нещо, защото си талантлив. Върви във Виктъри. Изкарай си службата. След четири години можеш да се пенсионираш. Върни се тук и замеряй къщата на кмета с яйца.

— Пет години — поправи го Бетингър, докато разглеждаше снимката на гето, което приличаше на Нагасаки след атомната бомба, населено от чернокожи, оцелели сякаш в концентрационен лагер.

— По някое време може успееш да си уредиш преместване, но честно казано, се съмнявам, защото там горе имат отчаяна нужда от значки.

Детективът се замисли за жена си и децата. Потърка слепоочията си и докато го правеше, погледна към своя началник.

— Това е гадост.

— Така е — съгласи се Ладел — и ти я заслужаваш.