Гадна работа на улица „Гансън“

20 Жители на Виктъри

Заграденият с полицейска лента район беше картографиран и заснет от техниците криминалисти. След това Бетингър и другите полицаи започнаха оглед на сградите по улица „Лионора“ от врата на врата. В продължение на двайсет минути детективът се опитваше да спечели наематели, които бяха или неотзивчиви, или враждебни.

Отново натисна звънец.

— Звънни още веднъж и ще си взема бухалката! — заплаши една жена иззад затворената входна врата. — Желязната!

— Аз съм полицай — обясни Бетингър — и искам да разговарям с вас за стрелбата по-рано през…

— Нищо не съм видяла.

— Мога ли да вляза, за да получа официално…

— Няма да се обличам и гримирам за това.

Да разговарят с полицай в четири и половина сутринта беше нещо, което жителите на Виктъри приветстваха със същия ентусиазъм, с който биха се зарадвали на внезапен проктологичен преглед.

Бетингър заряза раздразнената жена, качи се по стълбите на третия етаж и се запъти към апартамента, който гледаше към улицата. Вратата беше украсена с картина на Исус Христос, под нея имаше табелка, на която пишеше: „Нашият Спасител“.

Полицаят почука, след като не видя звънец.

— Полиция.

От вътрешността на апартамента се чуха стъпки и лявото око на Господ потъмня — очевидно служеше за шпионка.

— Може ли да видя значката? — попита спокоен мъжки глас.

Бетингър показа месинга.

— Един момент.

Вътре изтрака верига, после дойде шумът от дръпнатото резе. Вратата се отвори към спретнат апартамент и показа един закръглен плешив и лъскав четирийсетинагодишен бял мъж по кафяв халат и чехли с носове във вид на овце.

— Влезте — махна плавно с ръка домакинът.

— Благодаря — каза Бетингър, докато влизаше. Приятният интериор беше осветен с коледни свещи, които украсяваха изкуствена бяла елха, а въздухът бе изпълнен с аромата на печени ябълки и канела.

Когато вратата се затвори зад тях, Бетингър протегна ръка:

— Детектив Джулс Бетингър.

— Органист Питър Кесел.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

— Дойде да го вземеш, а? — Лъскавият музикант махна към коледното дръвче.

— Ако ми сътрудничиш, ще си затворя очите.

— Нещо за пиене? — попита Питър Кесел с усмивка. — Снощи правих ябълков сайдер.

— Благодаря, но имам много работа. Просто исках да…

— Заслужаваш малко глезене. Коледа е — каза органистът, докато изчезваше в тъмния портал. Щракна ключ и лампа на тавана освети стената на кухнята, на която имаше не по-малко от петдесет разпънати на кръста Христосовци. Скоро Питър Кесел се върна с голяма чаша, от която се вдигаше пара и стърчеше канелена пръчка.

— Благодаря — каза детективът и взе чашата.

— Откъде си? Ню Мексико, Колорадо?

— Аризона. — Детективът отпи от сайдера, който имаше възхитителен и много богат вкус. — Направил си забележителен сайдер.

— Благодаря. — Лъскавият мъж засия от гордост.

Бетингър посочи прозореца към „Лионора“ и се обърна към Кесел.

— Видя ли нещо, чу ли нещо?

— Събуди ме изстрел. Чух още няколко изстрела и взрив. Обаче по очевидни причини стоях далече от прозорците.

Отпивайки от ябълковия сайдер, детективът кимна.

— Когато реших, че е свършило — продължи Питър Кесел, — погледнах. Имаше много пушек, но съм почти напълно сигурен, че видях да се отдалечава един микробус от ония дългите.

— Товарен бус?

— Да.

Бетингър върна чашата на своя домакин и отвори бележника.

— Какъв цвят?

— Кафяв или черен. А може би тъмносин. Съжалявам… имаше доста пушек.

— Някакви надписи по буса? — попита детективът, докато записваше.

— Не видях.

— Накъде тръгна?

— На изток. Щях… щях да сляза, за да ти кажа, но на това място не е добра идея да те видят посред нощ да говориш с полицията.

— Не се притеснявай за това и благодаря. — Бетингър прибра бележника и тръгна към вратата.

— Чакай… преди да си тръгнеш…

Органистът върна чашата на детектива, който изпи остатъка и кимна за благодарност, после забърза надолу по стълбите обратно в студа. Стоплен от сайдера, Бетингър намери Зволински и му разказа какво е научил.

— Това е на половината път между нещо и нищо — отбеляза инспекторът.

— По-добро е от голо нищо.

Ноздрите на инспектора се размърдаха.

— Ял си ябълка?

— Мъжът ме почерпи сайдер.

— Нанси е отнесла омлет. — Зволински посочи една от полицайките, която имаше черупки от яйца и жълтък в косата.

— Не боли толкова, колкото шише със сайдер.

— Няма що, много си съпричастен.

Инспекторът предаде по телефона описанието на пътната полиция на щата Мисури и двамата се присъединиха към тройката треперещи полицаи, които оглеждаха източната страна на улицата. Близо до пресечката Лангфърд беше намерил няколко парченца триплекс, които може би бяха от черния, кафяв или тъмносин товарен микробус, който със сигурност вече беше на път към битпазар, автоморга или някое езеро.

Зволински се прозя, докато оглеждаше откритите от красивия млад новобранец доказателства.

— Това не е дори наполовина между нищо и нещо. Труповете бяха изпратени в моргата и най-накрая полицията вече нямаше какво да прави. Подобно на последните пламъчета от лагерен огън правоохранителите се оттеглиха от местопрестъплението.

Бетингър паркира жълтата си колица в паркинга на кутията за лекарства, свали облегалката на шофьорската седалка и затвори очи. От отворите на вентилацията духаше топъл въздух и сгряваше лицето му и той изключи съзнанието си.

Слънчев лъч попадна върху десния клепач на детектива, измъквайки го от един сън, който ухаеше на бахар. Протегна се, изправи се на седалката и си погледна часовника. Беше седем и десет. Настъпването на утрото щеше да направи повторното му заспиване трудно, ако не невъзможно, затова реши да посети Себастиан Рамирес.

Двайсет минути по-късно Бетингър вече крачеше през ментовозеленото фоайе на болницата на Виктъри „Йоан Кръстител“ и стигна до рецепцията, където рецепционистката беше отпуснала месестата си глава в положените си една върху друга ръце.

— Извинете — каза детективът.

— Ммм… да? — попита една уста иззад преплетените ръце.

— Къде е спешното?

— На четвъртия етаж.

— Лека нощ.

— Нощ?

Бетингър остави умиращата за сън жена, качи се на асансьора и слезе на четвъртия етаж. Озова се в сив коридор, който би трябвало да е бял, и започна да се оглежда за някой служител.

Отвори се врата, от която излезе блед възрастен мъж по халат и с проходилка.

— Трябва да се смени подлогата. Бутонът за повикване на сестрата още не работи — каза възрастният човек на Бетингър.

— Ще кажа на сестрата.

Възрастният мъж се завъртя на място, подпирайки се на проходилката, сякаш беше електроповдигач. На влизане в стаята си измърмори:

— Бюрократи.

Бетингър продължи нагоре по празния коридор, оглеждайки се за канцелария или служител, докато напредваше. В далечния край на коридора се отвори врата и през нея излезе бял мъж на двайсетина години в ментовозелена униформа, светлокестенява коса, козя брадичка и поставка с листа, хванати за нея с щипка.

— Извинете — каза детективът, взирайки се в баджа с името на мъжа, който го представяше като лекар стажант.

— В момента не се допускат посетители.

Бетингър показа значката си.

По лицето на стажанта се появи известна суровост.

— С какво мога да помогна?

— В коя стая е Себастиан Рамирес?

— В никоя.

— Тръгнал си е? — Бетингър не беше попадал на тази информация в мрежата, макар че последната статия за латиноса беше отпреди две седмици. — Оправи ли се?

От устата на стажанта се чу тъжно изсмиване.

— Това шега ли е?

— Но е напуснал болницата?

— Аз бих използвал „изчезна“.

— Кога?

— Вчера.

Бетингър си спомни за поредицата телефонни обаждания до Доминик, докато караше към „Сечуанския дракон“. Обажданията, за които беше казал, че са от жена му.

— По обяд?

— Тогава разбрахме, защото предната вечер ни беше казал да не му носим закуска, така че може да е било и по-рано.

— Обадихте ли се на полицията?

— Не бяхме длъжни.

Бетингър реши, че Такли и Доминик са научили за изчезването на Себастиан от някой по-законопослушен от индивида, с когото говореше в момента.

— Имам много работа — нетърпеливо каза стажантът. — В добър ден имам да изпълнявам само три служби, но днес не е такъв ден.

— А къде е сега?

— Вкъщи или в Северна Корея например.

— Защо се държиш като таралеж?

— Така се разсънвам.

— Май не ти хареса значката ми.

— Да не съм наранил чувствата ти, полицай?

Бетингър реши да го дава по-кротко.

— Нов съм тук. Прехвърлиха ме от Аризона и тази седмица ми е първата. Питам за твоето мнение — учтиво, със синя лента и шоколад с пълнеж.

Стажантът се опита да прецени искреността на детектива. Изглежда видяното го удовлетвори.

— По цял ден си имам работа с гаснещи и разпадащи се тела. Това правя. Това се случва в тази болница и особено в спешното отделение. Опитваме се да помогнем на хората да се оправят или поне да се почувстват малко по-добре. Обаче от онова, което съм виждал, ченгетата във Виктъри са от страната на рака и автомобилните катастрофи.

— Себастиан е осъждан за углавно престъпление. Той…

— Значи е заслужавал онова, което вашите момчета са му сторили? — Думите бяха остри. — Той се изпуска, в инвалидна количка е и диша само с един дроб. И така ще бъде до края на дните си. Всеки ден от останалите му дни. Това му направи полицията на Виктъри, и то след като са му сложили белезниците. И той не е единствен.

Бетингър не се усъмни в нито едно от тези обвинения.

Стажантът прочисти гърлото си.

— И защо смяташ, че се отказа да ви съди? Сигурно Дядо Коледа го е помолил, а?

Детективът прие предизвикателството.

— Казваш, че някой го е заплашвал?

— Не казвам това. — Очите на младежа бяха корави. — Ти го казваш.

Настана потискащо мълчание.

— Ако не смяташ официално да ме арестуваш, се връщам към работата си — обяви стажантът. — Хората, на които аз чистя лайната, не носят значки.

От устата на Бетингър не се чу никакъв отговор.