Гадна работа на улица „Гансън“

9 Едно голямо, информирано „може би“

Сребристата кола се понесе бързо на запад по Шейсет и пета улица. Двайсет минути по-късно откара двамата си мълчаливи пътници от квартала на долната част от средната класа в западнал район, който приличаше на онези, през които Бетингър беше минал сутринта. Мястото бе потънало в бедност, а на небето слънцето се криеше зад мръсни облаци.

— Как се нарича това място?

— Кенефът.

Детективът видя изоставена сграда, покрита с толкова много графити, че сега оригиналният й цвят трудно можеше да бъде разпознат.

— И целят район е такъв?

— На север става още по-кофти.

— Че това възможно ли е?

— Напълно.

— А тази част как се нарича?

— Септичната яма.

Недалеч Бетингър забеляза умряла котка, закована с пирон през главата за телефонния стълб.

— Боже мили!

— Имаш ли нещо против малко музика?

— Какво слушаш? Лайната, които възхваляват насилието, престъпленията и омразата срещу жените?

— Рап?

— Точно това описах.

Тишината, която последва, очевидно беше потвърждение. Гордън пускаше рап вкъщи, като твърдеше, че го прави заради „ритъма“, но по време на работа Бетингър не беше готов да се подлага на това изтезание.

Десет безмълвни пресечки по-късно едрият му партньор наруши мълчанието.

— И какво, ще си слушаме дишането?

— Можем да обсъждаме случая.

Доминик пренебрегна предложението, почуквайки с пръсти по волана, сякаш страда от рап абстиненция.

— Какво мислиш за тази татуировка върху езика на Илейн Джеймс?

— Хуй.

— И?

— Нищо. — В гласа на Доминик се долавяха защитни нотки, сякаш се страхуваше да не го вземат за глупак.

— Според теб какво е работила?

— Какво пише в досието?

— От три години била на помощи за безработица.

— Радвам се да видя, че данъците, които плащаме, отиват за фалшиви цици и татуировки на пишки по млади бели момичета. — Едрият ловко избегна дупка на пътя. — Америка.

— Очевидно тези помощи не са били единствените й доходи. Апартаментът й е в относително приличен район, а в сейфа има петнайсет хилки.

Доминик повдигна вежди.

— Петнайсет хиляди?

— Да.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че си е изкарвала прехраната със задника, а е взимала помощи за безработни само защото е можела да го прави.

— Да, имала е нужната екипировка.

— А тази татуировка… единствената по нея, вулгарна и на болезнено място. Не е от типа картинки, които момичетата си правят за пръв път.

— Може просто да е искала малко пишле, за да го размахва.

— Прилича на нещо, което е била насилена да направи — заключи Бетингър. — Може би това е нещо, което сутеньорът прави на всички свои момичета. Като печата по говедата. Етикет, който казва: „Тази собственост ми принадлежи“ или „Това момиче е под моя закрила“.

Доминик завъртя волана по посока на часовниковата стрелка и излязоха на разклонена улица, която се простираше в северна посока.

— Май кошницата ти с „може би“ е твърде голяма.

— Информирани предположения.

— Като теб, детективе. — Думите не бяха казани с някакво чувство на близост. — Голямо, информирано може би.

— Работата ми е да превръщам „може би“ в „да“.

— Колко скромно.

— Скромността е разновидност на нечестността, която не е по моята част.

Доминик натисна спирачката и завъртя волана, за да поеме по мръсен път, чийто паваж беше струпан на купчини. Колата заподскача и затрака и миг по-късно той зави след знака, на който се четеше „Улица „Гансън“. Гумите захапваха чакъла за сцепление и го вдигаха в облак прах, докато подскачаха на север.

— Септичната яма — обяви Доминик.

Бетингър огледа района. Тротоарите и улиците бяха пусти, прозорците на жилищата — просто черни отвори, напълно лишени от стъкла. Вандалите дори не си бяха направили труда да оставят подписите си върху тези сгради.

От това, което виждаше, теорията на детектива получи потвърждение.

— Илейн Джеймс — руса, бяла, хубавка и с петнайсет хилки в сейфа — не работи тук. — Той почука с пръст по прозореца. — Тук я е довел онзи, който я е отвлякъл.

— Тогава защо се занимаваме с това?

— По същата причина, заради която ще направим аутопсията.

— И тя е?

— За да потърсим трохи. Неща, които сме пропуснали.

— Защото всички тук са некадърници?

— Засега нямаме нищо по-сигурно в ръцете. Само шепа можебита. Посещение на местопрестъплението и искането на аутопсия са стандартни процедури.

Сребристата кола мина край улица, препречена от обърнат пикап, който беше разпран като зебра в саваната.

Доминик махна към останките.

— Тук процедурите са различни.

— Никъде не са различни. Затова се наричат стандартни.

Едрият изпръхтя иронично и махна с ръка.

Бетингър видя сграда, на която имаше част от улична табелка, и предположи, че местопрестъплението се намира от другата страна на улицата малко по на север.

Скоро след това сребристата кола навлезе в участък с изоставени магазини и спря пред червени хали, оградени с полицейска лента, която беше срязана и превърната във веещи се празнични гирлянди. Доминик загаси двигателя, прибра ключовете и извади полуавтоматичен пистолет с разширен пълнител. Детективът до него също се въоръжаваше.

Размахвайки оръжията, двамата слязоха на улица „Гансън“.

Остър вятър възпали страните и очите на Бетингър. Макар да беше обяд, температурата сякаш беше паднала с петнайсетина градуса, откакто за последно се бе показвал навън.

Полицаите огледаха стотиците черни прозорци, които зееха от двете страни на улицата. Зад всеки от тях можеше да се крие престъпник. Отвъд тези отвори не се виждаше нищо освен сенки и развалини.

Детективът и едрият му партньор се насочиха бързо към магазина местопрестъпление. Притиснаха рамене във фасадата и се заеха да оглеждат входа.

Вратата беше открехната.

Бетингър се наведе и погледна през отвора.

В тъмната вътрешност не помръдваше нищо.

Двамата си кимнаха и закачиха тактическите фенерчета под дулата на оръжията.

— Полиция! — извика Доминик достатъчно високо, за да писнат ушите на партньора му. — Ако има някой, веднага да се обади!

Думите изкънтяха в пространството и заглъхнаха.

Никой не отговори.

Бетингър показа четири пръста на едрия и той кимна в знак на съгласие.

— Ще броим до десет — каза детективът. — Едно. — Той остави числото да отекне вътре в магазина. — Две. — Отново направи пауза. — Три — обяви, докато вдигаше пистолета си. — Четири.

Доминик стовари лакътя си върху вратата.

— Полиция!

— Стой, не мърдай! — извика на свой ред Бетингър, насочвайки оръжието си към вътрешността на магазина. Вътре в мрака нищо не помръдна, като се изключи прахта, която като привидение се виеше в светлината от тактическите фенерчета. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на потните мишници на бездомник.

— Влизаме — обяви детективът. — Ако се криеш, покажи се, за да не съжаляваш. Ако си плъх или куче — научи английски.

Бетингър влезе в халите, внимавайки да диша през устата, и започна да оглежда пътеките между щандовете. Зад него Доминик се разкрачи пред изхода и зае поза за стрелба. Макар детективът да нямаше високо мнение за своя партньор, беше ясно, че може да стреля.

Бетингър закрачи по изгнилото дюшеме към първия щанд, върху който имаше шест бели буци, украсени с поредици сиви линии и квадрати. Той скоро разбра, че тези буци са гниещи купчини вестници.

— Има един тип, който ни наблюдава от кръстовището — докладва Доминик. Бетингър погледна към партньора си, чийто силует се очертаваше в рамката на вратата.

— Прави ли нещо?

— Само гледа.

Детективът заобиколи и влезе в пътеката между щандовете в далечния край, където лъчът от тактическото му фенерче освети нещо, което накара стомаха му да се свие. На около метър и половина от него на пода лежеше отрязана човешка глава. Сплъстена кестенява коса скриваше по-голямата част от лицето.

Бетингър се обърна към Доминик и извика:

— Къде е цивилният?

— Стои си на мястото.

— Кажи ми, ако положението се промени.

— Например, ако извади гранатомет?

— Точно така.

Детективът насочи фенерчето си и тръгна по пътеката. Дюшемето стенеше под краката му и когато наближи, забеляза, че нещо не е наред с кръвта, която заобикаляше безтелесния екземпляр.

Имаше цвета на кетчуп.

Детективът се спря и погледна през рамото си.

Нямаше никого.

Обърна се напред и с тактическото си фенерче сканира пода между обувките си и отрязаната глава. В това пространство видя отворен вестник, но за разлика от тези на щанда, този беше още бял.

Бетингър коленичи до вестника и го махна, разкривайки плитка дупка, запълнена от заострените стоманени челюсти на капан за мечки.

— Май тук не обичат ченгета, нали? — попита детективът.

— Някой да не е оставил съобщение или нещо подобно?

— Нещо подобно.

Детективът се съмняваше, че некрофилът би се върнал на местопрестъплението, за да подготви един по същество много мръснишки номер. Най-вероятно този капан бе заложен от някой цивилен, който просто мрази ченгетата.

Бетингър взе една неотворена консерва от рафта и я хвърли в дупката. Стоманените челюсти проблеснаха, срязаха кутията на две и разпиляха мляното кафе в нея.

— Мамка му, какво беше това? — попита Доминик.

— Капан за мечки.

— Боже… отдавна не бях виждал това. — Забележката на едрото ченге прозвуча носталгично.

Докато гледаше уреда, който вече можеше да му е откъснал крака, Бетингър разбра колко много хората във Виктъри мразят системата и нейните служители.

Доминик се показа навън.

— Видяхме шибания ти капан, негро!

— Защо крещиш? — попита детективът.

— Побягна.

— Това стратегия ли е? — попита Бетингър невярващо. — Това нещо можеше да ми откъсне крака, а ти…

— Не го е поставил този. Негрото, което наблюдава, никога не е извършителят. Обаче ти пропусна най-важното. Той духна. Вече го няма.

Детективът изведнъж разбра.

— Значи няма повече капани?

— Големият и образован май току-що улучи едно „да“.