Гадна работа на улица „Гансън“

47 Тъмносиво

Природата нападна град Виктъри. Сняг покриваше всички открити повърхности и през по-голямата част от пътуването си през района на центъра, Бетингър не видя нищо друго освен стоповете на сребристата кола, които следваше. И двете превозни средства бяха способни да цепят през близо тринайсетте сантиметра паднал сняг. Седанът имаше вериги, бусът беше висок, с гуми с дълбоки грайфери, което беше от полза. Виелицата вече беше тук и щеше да продължи да бушува, докато пътищата станат непроходими.

Знаеха, че трябва да изпреварят виелицата, затова се движеха с осемдесет километра в час по замръзналата снежна покривка. Всяка кола, която се озоваваше на пътя на конвоя им, беше обсипвана от дълги светлини и рев на клаксони.

Докато пътуваха в източна посока по Петдесет и шеста улица, Бетингър видя закусвалнята „При Клод“, баптисткото бинго и Кутията за лекарства, които сякаш се бяха озовали в Сибир. Чистачките избутваха снега от предното стъкло, а над главата му виолетовото небе се мръщеше и бълваше още.

Стоповете на сребристата кола светнаха по-ярко и сякаш се сляха в един — това се случваше, когато Доминик намаляваше и завиваше. Бетингър също натисна леко спирачките, завъртя кормилото по посока на часовниковата стрелка и последва своя партньор на север.

Докато конвоят се носеше по булеварда, виолетовото небе притъмня. Още нямаше десет сутринта, но навън вече приличаше на привечер.

Детективът измина осем километра по този път и когато започна деветия, забеляза паркинга на отдавна изоставен търговски център. До тротоара стояха три покрити със сняг автомобила с еднакви размери и форми. На покривите на неподвижните буци просветваха сигнални полицейски лампи, оцветявайки околността в червено и синьо.

За Бетингър не беше трудно да отгатне съдбата на полицаите, които бяха карали тези патрулки.

Опита се да отклони мислите си от онова, което лежеше в хладилната чанта.

Петнайсет минути по-късно навлязоха в Кенефа. Улиците бяха пусти.

Нещо изпука под левите гуми на буса и детективът разбра, че току-що е превърнал един гълъб в червено снежна кайма.

Стоповете на сребристата кола блеснаха по-ярко, уголемиха се и се сляха в едно. Бетингър намали, завъртя волана наляво и последва Доминик в пряката. Няколко преки по-нататък отново завиха и пак поеха на север.

Продължаваше да вали сняг.

Малко след десет и половина детективът мина покрай котката, чиято глава бе закована за телефонния стълб. Беше останала без тяло.

— Боже мили!

Микробусът заигра по улицата, задницата му занесе и Бетингър вдигна крака от газта. Постепенно бусът спря.

Детективът завъртя волана наляво, надявайки се този нов ъгъл да хвърли малко сух сняг под гумите. Натисна газта. Двигателят изръмжа и бусът се измъкна от коловоза.

Сняг покриваше предното стъкло и чистачките го изблъскваха настрана, докато Бетингър настигаше сребристата кола.

Конвоят продължаваше да се носи бързо на север. В продължение на двайсет минути Бетингър размишляваше за операцията на жена си, за смъртта на Гордън и за Себастиан Рамирес.

Настилката вече беше покрита с двайсет сантиметра сняг, когато сребристата кола поднесе. Плъзна се напречно на платното, разпръсквайки снега, и се блъсна в бордюра. Там буксуващите гуми започнаха да хвърлят лапавица.

Бетингър намали и свали прозореца, когато наближи закъсалата кола.

Стоповете отново блеснаха и веднага след това Доминик изскочи от седана, стиснал два черни квадрата в дясната си ръка.

— Постелките — обясни той, когато погледите им се срещнаха.

Бетингър паркира буса, вдигна постелките и слезе. Снегът започна да пробожда скалпа му със студени иглички, докато крачеше към своя партньор.

— Сякаш нещата не са достатъчно зле. — Доминик избърса виолетови капки пот от челото си. — Шибано време!

Сложи постелките под гумите на колата и започна да тупа снега от дрехите си. В колата Такли се премести зад волана, включи на скорост и даде газ. Сребристата кола изскочи от лапавицата, хвърляйки назад постелките и струи киша.

Бетингър се върна в буса, сложи си колана и последва Доминик в западна посока, докато не стигнаха улица „Гансън“. Тук конвоят зави надясно и пое на север.

От двете страни на улицата в Кенефа зееха черни правоъгълници, в които някога бе имало прозорци и врати. Този мрачен район не изглеждаше по-гостоприемен заради снежната покривка — напротив. Отчаянието, насилието и неуспехът се бяха просмукали в Северен Виктъри като радиоактивно замърсяване.

Сребристата кола стигна до пресечка, заобиколи един преобърнат бус и изчезна зад него.

Когато видя препятствието, Бетингър натисна спирачките и завъртя волана. Колелата блокираха, микробусът започна да се плъзга и се понесе направо към обърнатия бус, който беше само на петнайсетина метра от него.

Детективът изправи волана, надявайки се да получи малко сцепление. Гумите стъпиха на пресен сняг и бусът потрепери.

Разстоянието между двете коли вече беше само пет метра.

Ударът беше неизбежен. Бетингър стисна по-здраво волана и го завъртя рязко.

Бусът се блъсна в обърнатия автомобил, а детективът беше изстрелян напред. Коланът блокира и го улови, докато бусът се пързаляше. Виолетовият свят се отдалечи.

Изстрелвайки струи киша с гумите, бусът се плъзна през кръстовището. Предната броня се блъсна в телефонен стълб и Бетингър пак полетя към стъклото. Тялото му рязко спря и нещо изпука. Болка прониза като нож лявата му страна и той разбра, че коланът му беше пукнал ребрата.

Бусът не помръдваше.

Сняг се посипа от телефонните кабели и раздели улицата на две. Бетингър издиша несъзнателно задържания дъх и болка прониза спуканите му ребра.

С болезнена физиономия включи на задна и натисна газта. Колелата изстреляха две струи киша и бусът затъна в снега.

— Мамка му!

Гумите изсвириха, когато стигнаха до паважа, и колата се стрелна назад. С облекчение в душата Бетингър намали, смени скоростите и потегли в северна посока по улица „Гансън“. Сребристата кола вече не се виждаше.

Сняг покриваше предното стъкло и чистачките се поколебаха, безсилни срещу дебелия пухкав слой.

Изведнъж детективът се оказа в самоходно иглу.

— По дяволите!

Бетингър спря и пусна чистачките. Техните колебаещи се ръце се събудиха, прокарвайки чисти ивици през снега. Улицата пред него беше празна, като се изключи падащият гълъб, който се стовари сред облаци сняг на улицата като пернат метеор.

Детективът натисна газта, профуча през кръстовището и нагоре по следващата улица. Малките червени рубини на стоповете просветнаха между падащите снежинки и скоро той откри сребристия седан, който го чакаше в края на следващата пряка.

Когато разстоянието между двете коли намаля на двайсетина метра, Доминик подкара напред.

Заваля суграшица, потропвайки по предното стъкло, докато Бетингър следваше партньора си в северна посока. Стрелката на спидометъра се върна на 80 и не намаляваше — ниската скорост не беше решение.

Автомобилите минаваха край жилищни сгради, които нямаха фасади — кошер от оголени кутийки, в които се виждаха тоалетни чинии, дивани, матраци, столове, тръби и врати. Всяка от постройките представляваше осем или десететажна картина на неуспеха.

Конвоят пресече множество кръстовища, продължавайки на север из този изоставен квартал.

Чу се гръмотевица и стоповете на сребристата кола проблеснаха.

Изведнъж се оказа, че Бетингър се носи към задницата на сребристия седан, който беше спрял на място. Той вдигна крака си от газта и завъртя волана, надявайки се да избегне невидимата бариера или трап, които бяха принудили другата кола да спре.

Снегът се лепеше по предния прозорец и бусът профуча край сребристия седан с 67 километра в час.

Пътят беше открит.

Детективът внимателно натисна спирачките и постепенно бусът намали и спря.

Бетингър изключи от скорост, отвори вратата и слезе. Прикрил с ръка очите си, погледна надолу по улицата.

Предницата на сребристия автомобил беше под равнището на улицата. Огромна дупка (може би дори нещо по-дълбоко) беше прекратила неговото пътуване. Предното стъкло беше счупено. В този момент вратите се отвориха и от тях слязоха Доминик и Такли.

— Шибаният Кенеф все такива номера върти — изруга едрият мъжага.

Бетингър направи фуния от ръцете си:

— Имате ли нужда от помощ?

— Стой там — отговори шареният мъж.

— Добре.

Доминик извади голяма зелена мешка от багажника, докато Такли прибираше кашона и бронежилетките от задната седалка. Двамата тръгнаха към него.

Бетингър се качи в буса, за да разчисти място в кабината за своите пътници, после седна на седалката си, за да ги изчака да дойдат.

Отвън виелицата виеше и виолетовият сняг стана отново бял. С писък духаше страничен вятър и едри снежинки се виеха из въздуха като ярки насекоми.

Зад буса се чу скърцане на сняг под стъпките на двамата полицаи. Мешката изтрополи върху дъното на товарния отсек и разтърси буса. Доминик се появи пред страничния прозорец. Когато отвори вратата, облаците се изместиха и околността стана сива.

Той се плъзна до средата на цялата седалка. Повечето от бинтовете му бяха паднали при катастрофата и от виелицата и сега за пръв път Бетингър видя сбирката от дебели шевове, тъмни корички и бледи белези, които красяха смръщеното му лице.

Когато картоненият кашон се приземи отзад в коша, издрънча на метал. Веднага след това Такли се качи в буса, отърсвайки снега от сребристата си коса. Над лявата му вежда се беше появила тъмночервена драскотина.

Бетингър включи на скорост. Бусът с тримата полицаи и множество неприятни инструменти потегли.

— Далече ли са Куповете?

— Остават още няколко километра. — Доминик откъсна един конец от шева си.

— Престани — нареди Такли.

— Дразнеше ме.

— Не ги пипай.

Бусът продължаваше на север със скорост 80 километра в час. Бетингър се надяваше да стигнат до Куповете, преди да изгубят битката с природата.

Мятащите се чистачки избутваха снега от предното стъкло, откривайки погледа към поредица от мъртви апартаменти.

— Спомняш ли си, когато ги строяха? — попита Доминик Тъкли.

— Да.

— Сякаш тогава светът беше различен.

— Да, светът тогава беше друг.

Един въпрос без отговор се появи в главата на Бетингър и той погледна спътниците си.

— Как накарахте Себастиан да оттегли оплакването?

Доминик се смръщи.

— Мамка му, какво значение има това сега?

— Има, защото искам да знам. — Лицето на детектива потъмня, а юмруците му се стегнаха около волана. — А ако ми кажеш, че не е моя работа, ще ти избия зъбите.

В кабината настъпи тежко мълчание.

Бетингър заобиколи една дупка в платното, сам изненадан от заплахата, която бе отправил, но и сигурен, че е способен и би извършил такова насилие. Важна част от живота му си бе отишла, а празнината бе запълнена от гняв и скръб, които лесно можеха да узурпират разумното мислене.

Чистачките изскърцаха.

Доминик се размърда на мястото си и погледна Такли, който не отместваше очи от пътя.

— Съгласен ли си? — попита едрият мъжага.

Снегът превръщаше предното стъкло в илюстрация на това какво представлява глаукомата, докато чистачките с колебливи движения не го разчистят.

Шареният мъж сви рамене.

— Добре тогава. — Доминик стрелна поглед към Бетингър, после отново се вторачи в пътя пред тях и виелицата. — Когато Себастиан се събуди от комата, повдигна обвинения срещу нас. Казахме му, че ще затворим целия му бизнес, наистина целия, ако не оттегли обвиненията, но него не го беше грижа. Затворихме го, но Себастиан продължаваше да говори с адвокатите си. Седмица след това му казахме, че ще се заемем с бизнеса на съдружника му, но пак не го беше грижа. Негрото просто искаше да ни закопае. — Едрият мъж изпука със ставите на пръстите и поклати глава. — Този боклук беше убил ченге — нашия приятел, измъчван до смърт, затова не можеше да ни вземе значките и да спечели.

Бетингър не можеше да вижда на повече от осемнайсет метра пред микробуса. Всичко, което можеше да се появи по средата на улицата, щеше да бъде трудно заобиколено или прегазено.

Доминик стрелна Такли с поглед, после отново загледа бурята пред автомобила.

— Затова отвлякохме сестрата и приятелката на Себастиан, закарахме ги на едно място в предградията. След това му отидохме на посещение и му разказахме какви неща ще се случат, ако ни даде под съд.

Бетингър стисна юмруци.

— Заплашихте ли го, че ще бъдат изнасилени?

— Да. Освен това имахме и някои инструменти за аборт. Това беше, преди Мелиса да пометне. Но нищо нямаше да им направим — беше просто за сплашване.

Детективът разпозна стратегията.

— Както постъпи с Кими?

— С кого?

— Съквартирантката на Мелиса.

— Да, както с нея.

— Мелиса кога изгуби детето? Предполагам, че е било от Себастиан. Докато я държахте като заложник?

— Стана случайно.

— Мамка му! — възкликна Бетингър. Беше време, и то не много отдавна, когато би застрелял или арестувал подобни хора. А сега те, изглежда, му бяха съюзници.

— Нищо не сме й направили. Само я вързахме и й говорихме, за да я изплашим. Само думи.

— Думите може да се окажат достатъчни. — Бетингър се опита да не мисли за своите лошо подбрани думи, които му струваха работата в Аризона и напълно промениха живота на семейството му. — Не очаквахте ли някакво отмъщение, след като той оттегли обвиненията си?

— Себастиан беше уплашен. Знаеше какво ще се случи, ако се опита да отговори на удара.

Детективът забеляза подозрителна купчина на платното и завъртя волана надясно. Потрепервайки, измъченият бус си проби път през виелицата.

— А това, което се случи — продължи едрият мъж, — не е отмъщение, а чиста лудост.

— Не и за Себастиан.

Бусът залитна, а задницата му поднесе. Доминик и Такли си сложиха коланите, а Бетингър натисна газта. Въртящият се бясно каучук напипа сух сняг и автомобилът се стрелна напред, отново под контрола на детектива.

— Въпреки това е пълна лудост — настоя Доминик. — Онова, което направи.

— Вие сте го превърнали в инвалид и докато е бил в болницата, свиквайки да живее с пелени, инвалидна количка и само един дроб, сте убили нероденото му дете и сте заплашили с изнасилване любимите му хора. — Бетингър погледна ядно спътниците си. — Може ли да има разумна реакция на подобно нещо? Когато всичко, което обичаш, е под заплаха или унищожено от група хора, които са овластени от щата?

— Трябваше да ни нападне пряко.

— За да го погне цялото управление?

Доминик сви рамене и започна да опипва сбирката белези, които сачмите от пушката помпа бяха изрисували по лявата му буза.

— Искаш да ни критикуваш? — попита Такли. — Кажи ни тогава ти, като умно момче, какво би направил на наше място? — Гласът му беше равен, но очите — зли.

Бетингър избегна някаква сянка на платното, която можеше да е скрито препятствие.

— Няма смисъл. Всички искаме едно и също. Да намерим Себастиан, да научим имената на наемните убийци, да убием Себастиан.

— Точно така.

— Преди да го убием, искам потвърждение, че той е виновен.

— Ще получиш самопризнание.

— А жените?

— Те улесниха масови убийства. — Отговорът на Такли беше хладен и безапелационен.

— Съучастници — добави Доминик.

Бетингър не оспори тези заключения, но се усъмни, че би могъл да застреля жена при каквито и да е обстоятелства, ако не става дума за самоотбрана.

Беше ясно, че неговите партньори нямат подобни скрупули.

Сняг се сипеше от небето, докато бусът се носеше в северна посока сред този изоставен бетонен свят.

Доминик измъкна още един конец от лицето си. От раната потече кръв по останалите конци и коричките, докато не стигна до брадичката му, където спря и набъбна като съсирена сълза.

Гумите избумтяха. Полицаите се стрелнаха напред, но коланите блокираха и ги задържаха. Капка кръв опръска предното стъкло.

Тътнещият свят се завъртя в източна посока.

Метал застърга по бетон, докато автомобилът се плъзгаше, хвърляйки зад себе си струи киша. Детективът и другарите му се стегнаха и зачакаха удара.

Тухлена стена се стовари в предния капак. Пукнатите ребра на Бетингър се счупиха, а главата му отскочи назад от волана. Нечия кръв изпръска предното стъкло.

Изведнъж бусът замря на място.

Виелицата нахлу през счупеното предно стъкло. Изпод предния капак се кълбеше пара.

Детективът се облегна и погледна към спътниците си, които в момента се освобождаваха от коланите.

— Близо сме до Куповете — обясни Доминик, докато се плъзгаше по цялата седалка и последва Такли навън.

Бетингър изгаси двигателя, сложи си бронираното оборудване, прибра в кобура снабдения със заглушител пистолет, сложи в джоба свирката за кучета, дръпна ципа на канадката и отвори вратата, озовавайки се във виелицата. Суграшицата почукваше по маската на дявол, която скриваше лицето му.