Гадна работа на улица „Гансън“

21 Всички слушат Зволински

Детективът влезе в големия бял хладилник, в който се беше превърнало общото работно помещение, седна на бюрото си и закачи на значката си черното парче креп, което беше получил от жената на рецепцията. Огледът, който направи, разкри, че повечето полицаи и полицайки във Виктъри бяха налице, включително Хуан и Пери, който пиеше кафе до едно растение без листа. Отсъствието на Доминик и Такли не беше изненадващо. Беше тихо като на дъното на морето и всеки път, щом звънеше телефон, шумът им се струваше пронизителен. Бетингър започна да пресява данни за Себастиан Рамирес, като същевременно се чудеше дали Алиса и децата ще научат за екзекуцията от някой телевизионен репортаж, вестник или интернет.

В девет пристигна инспектор Зволински. Беше облечен в черно, а кокалчетата на ръцете му бяха червени от боя, който беше хвърлил на една боксова круша. Не можеше да се каже дали е била или не живо същество. Титанът стигна до подиума и се обърна, заставайки с лице към полицаите, чиновниците и детективите, които населяваха обречения интериор.

— Не говорете с пресата. — Думите на инспектора отекнаха в голямото помещение, усилени от огромния обем на неговите гърди.

Всички слушаха.

— Ако тези чакали ви тормозят — продължи Зволински, — насочвайте ги към моята секретарка. Тя ще им стъпи на шиите. Днес ще говоря с два вестника: „Виктъри Кроникъл“ и „Нешънъл“ — останалите могат да вдишват пари от техните страници. Да подпомагам вестникарските продажби не е моя грижа. В момента сме изправени пред гадна работа.

Един телефон започна да звъни.

Айрин Бел протегна ръка и измъкна кабела от апарата.

— Всеки случай, който досега е бил от особена важност, сега минава на втори план. Антъни Джането обичаше да…

Гласът на Зволински се прекърши.

Очите му заблестяха.

Започна да звъни друг телефон, но Лангфърд го хвърли в кошчето за боклук.

Инспекторът стовари един пурпурен юмрук в отворената си длан и прочисти гърлото си.

— Антъни Джането обичаше да оценява нещата. Все едно беше кинокритик или нещо подобно. Да намерим типа, който стори това на него и на Дейв Стенли, заслужава десетка от всеки от нас. Всеки, който дава девет запетайка девет или по-малко, ще може да прекара известно време на боксовия ринг с мен.

Бетингър знаеше, че неговият началник не блъфира.

— Всяко ченге тук в работното помещение трябва да е на улицата още преди да съм свършил със сутрешното си сране. Точно това ще правя, докато разговарям с вестникарите.

Един от писарите постави голям термос с кафе в дясната ръка на Зволински.

— Разговарях със семейството на Дейв Стенли. Те искат службата да се проведе в Небраска, затова утре ще го изпратим там. Всеки от вас да изпрати цветя и картичка със съболезнования на родителите му. В тази картичка опишете с поне седемдесет и пет думи колко голяма работа е бил Дейв Стенли. Никакви шибани имейли. Ако напишете по-малко от седемдесет и пет думи или забравите да изпратите картичка — ще прекарате известно време на боксовия ринг с мен… Още нещо, бях в дома на Джането. Разговарях с жена му. — Отчаяние размести буците, от които се състоеше лицето на инспектора. — Тя иска пълната церемония с почетна стража и това да стане в петък. Закъснеете ли, ще се озовете на ринга, докато не изгубите няколко зъба.

Зволински замълча, за да могат служителите му да схванат заплахата.

— И когато се видя с госпожа Джането по време на службата, не искам да я утешавам с баналности. Никакви приказки от рода „правим всичко възможно“. Искам да й покажа снимка на убийците — застреляни на улицата или зад решетките на затвора с навити ръкави, очакващи смъртоносната инжекция. Не ме злепоставяйте. Не злепоставяйте всички нас.

Зволински отпи от кафето, все едно беше вода. Издишвайки пара и масажирайки твърдия си корем, той огледа присъстващите.

— Имате около три минути на разположение.

Краката на столовете застъргаха по балатума и хората наскачаха. Бетингър измъкна лист хартия от древен принтер и закрачи към задръстения портал, през който той и другите ченгета се изляха във фоайето на приемната, кимвайки с уважение на Шарън, която седеше зад бюрото на рецепцията и бършеше мокрите си очи с топка домакинска хартия. (По-рано сутринта детективът беше научил, че тя и Дейв били гаджета.) До големия бял телефон на жената лежеше купчина блокчета шоколад, стоварени там от инспектор Зволински.

Бетингър закопча канадката, излезе от кутията за хапчета и се насочи към своята жълта кола. Мобилният му телефон започна да звъни и той долепи слушалката до ухото си.

— Да?

— Работя върху нещо — каза Доминик. — По-късно ще те настигна.

— Не си давай зор.

Детективът се качи на колата, а на седалката до себе си сложи разпечатаните домашни адреси на Себастиан Рамирес, на по-голямата сестра на дилъра Маргарита и една бяла жена на име Мелиса Спринг, която редовно го беше посещавала в болницата и вероятно беше неговото гадже.

Бетингър разгледа картата, определи най-прекия маршрут до първото място и вкара колата си в редицата ръмжащи автомобили. Патрулки и цивилни коли се изсипваха от паркинга на улицата като флотилия кораби, която търси война.