Гадна работа на улица „Гансън“

49 Доминик знае нещо

С помощта на своя бивш и на новия си партньор Доминик се изправи на крака. Снегът падаше по изкривеното му от гримаса лице и той побърза да скрие страданията си под балаклавата.

— Да вървим — обяви и залитна напред.

— Не искаш ли…

— Мамка му, хайде да вървим.

Маскираните полицаи отново закрачиха в северна посока.

Бетингър свали латексовите ръкавици и ги смени с вълнените, но безчувствените късове месо в края на ръцете му не реагираха на промяната.

Той залитна. Напредваше бавно и всеки път, когато кракът му се изнасяше напред, за да стъпи, очакваше друг мечи капан или зинал отвор на канализацията.

— Трябва да се махнем от пътя и да вървим в индийска нишка.

— Защо? — попита Доминик.

— За да се спасим от дупките и да намалим риска от стъпване в друг мечи капан.

— Негрото има идеи.

Полицаите се преместиха на заровения под отломките тротоар и се подредиха във фаланга от трима. Такли пое водачеството, следван от Бетингър. Доминик вървеше след тях.

Вятърът свиреше. След петнайсет минути залитане и студ шареният авангард посочи на запад.

Повлякоха се по тясна пресечка, където необикновено широка купчина отломки ги защитаваше от вятъра. Там спряха и надуха свирките.

Нямаше отговор от Куповете.

Прибраха инструментите си и се заклатушкаха през бялата пелена. Вятърът стана по-умерен и миг по-късно снегопадът се увеличи двойно.

Доминик се строполи в снега.

— Добре ли… — Бетингър се наведе над него.

— Добре съм. — Едрият мъж се изправи на крака, изплю снега, който му беше влязъл в устата, изтупа се и обяви:

— Да вървим.

Триото пресече едно неравно кръстовище, продължи по следващата улица и заобиколи покрит със сняг микробус, през чийто покрив растяха три дървета. Когато видя пронизания бус, детективът си спомни няколкото изложби, на които беше ходил с жена си. Неканени изображения на пребитото й тяло и съсипаното око изпълниха главата му.

Щеше да е по-добре да се съсредоточи върху болките си, студа и Себастиан.

Тромавите снежинки намаляха и Бетингър погледна към западния хоризонт, който сега беше много по-чист, отколкото само преди няколко секунди.

Над купчините се извисяваха покривите на две несъборени сгради.

— Мамка му!

Нещо тупна.

Детективът погледна назад. Доминик лежеше настрани в снега. Раменете му потреперваха, а от маската се вдигаха неравномерни струи пара, подобни на поредица димни сигнали.

Бетингър не знаеше колко още ще могат да продължат. Когато Доминик се изправи на крака, детективът извади свирката.

— Хайде да опитаме.

— Както кажеш.

Поеха си дълбоко дъх, сложиха свирките в уста и ги надуха.

Едно куче залая.

Тръпки пролазиха по гърба на Бетингър. Полицаите извадиха свирките от устите си и се загледаха по посока на далечния звук.

Второ куче излая няколко пъти и миг по-късно животните млъкнаха. Очевидно някой ги беше накарал да престанат да лаят.

Сърцата на детективите заблъскаха в гърдите.

Доминик вдигна свирката към устата си, но Такли го хвана за ръката.

— Изчакай да се доближим повече.

— Те са — отговори едрият мъж. — Доберманите.

На Бетингър му се искаше да повярва в увереността на своя партньор.

— Дано.

— Те са. Израснал съм с добермани и познавам техния лай.

Такли извади автомата от мешката. В долния край на скиорската му маска играеше грозна усмивка.

— Те са го отгледали.

— Това обяснява защо е убил котката на Кими.

— Първият прозвуча точно като едно от кучетата, което имах. Джулия. — Доминик извади един полуавтоматичен пистолет от кобура си за пълнители. — Вероятно някой ги разхожда, защото виелицата поотслабна.

— Добро предположение — съгласи се Бетингър.

— Похвала от царя на предположенията.

— Ти си нашият експерт по кучетата.

— Разбирам ги.

Детективът посочи двете разрушени сгради, които се издигаха на хоризонта.

— Сякаш звукът дойде оттам.

— Мисля, че е малко по на север… ето там. — Шареният мъж вдигна автомата и погледна през оптиката. — Стигнем ли на половината път дотам, пак ще надуем свирките.

— Освен ако виелицата не започне отново.

— Освен ако не започне виелицата, да.

С ободрен дух се заклатиха по посока на сградите. Сега вятърът беше далечен шепот и снежинките падаха право надолу. Триото мина колкото може по-бързо по улицата и по нейната западна съседка.

Бетингър избърса снега от лицето си и погледна през рамо. Пет метра зад него залиташе Доминик, походката му беше затруднена и нестабилна. Червени точки оцветяваха следите, оставяни от левия му крак.

— Продължавай — сопна му се едрият мъж.

— Когато влезем на закрито, ще го погледна отново.

— Както кажеш.

Детективът насочи вниманието си към гърба на Такли, който леко се полюшваше при всяка от малките си бързи крачки. Засега той беше в най-добро състояние от тримата.

— Дивидито на Пери още е у мен — обади се Доминик. — Онова с японците в подводницата.

Снегът поскърцваше под ботушите им.

— „Смазващи дълбини“ — намеси се Такли. — Гледа ли го?

— Има субтитри. — Това, изглежда, беше достатъчно като отговор.

Шареният мъж огледа околността през оптиката на автомата.

— Хубав филм.

— Така е — потвърди Бетингър, който го беше гледал по кабелната телевизия.

— Ще го гледам.

Наближиха обект, покрит със сняг, който приличаше на огромно легло. Отгоре му имаше купол, от който стърчеше много дълъг прът.

— Това танк ли е? — попита Бетингър.

Такли кимна.

— Вероятността, че сънувам, се увеличи значително.

— Не, не се е увеличила. — Шареният мъж спря, измъкна кутийка бира от десния си ботуш и продължи да върви. — Някога тук имаше военен музей.

— Мамка му.

Когато мина край танка, детективът погледна над главата на авангарда в северозападна посока. Разрушените сгради вече изглеждаха по-големи.

Такли продължи по тротоара на една странична улица и Бетингър го последва, стъпвайки тежко в снега. Десният му крак се подхлъзна и гръдният му кош изпука. От болка се свлече в снега.

— Добре ли си? — попита Доминик.

Детективът изръмжа. Сякаш нож бе пронизал междуребрените му мускули.

Внезапно силни ръце го подхванаха и му помогнаха да си стъпи на краката.

— Можеш ли да ходиш?

Острата болка премина в болезнено пулсиране и Бетингър кимна, докато почистваше снега от очите на дявола.

Доминик стисна рамото му.

— Когато те заболи, мисли си за това как ще убием Себастиан.

Индийската нишка продължи на север.

Бетингър притисна страната си и стисна пистолета, докато тъпчеше белия враг. Всяка част от тялото го болеше, беше безчувствена или представляваше пулсиращо съчетание от тези две състояния.

— Снощи Хуан е бил много напред в играта — подхвърли Доминик. — Май си е тръгнал с пет хилки.

— Голям покерджия беше — потвърди Такли.

— Питам се дали е имал възможност да…

— Запази го за погребението — излая шареният мъж. — Сега нямаме нужда от това.

— Съжалявам.

Прекосиха кръстовището и се озоваха на срещуположния тротоар.

Такли спря.

— Хайде да опитаме тук.

Сложиха свирките в уста и ги надуха. Струи пара се стрелнаха във въздуха.

Залаяха кучета. Сега бяха много по-близо от преди.

Мъжете престанаха да свирят.

Бетингър определи местоположението на лаещите животни — малко на юг от двете разрушени сгради и право на запад.

— Преместили са се.

— Разхождат ги — отговори Доминик. — Както вече казах.

Изведнъж животните млъкнаха.

— Този път бяха три — добави едрият мъж. — Джулия, другият и един по-малък мъжкар.

Прибраха свирките в джобовете си и поеха към своята четирикрака плячка. Вместо да залита през снега, Такли започна да влачи крака, което значително намали шума, който вдигаше. Бетингър и Доминик имитираха неговия начин на придвижване и скоро фалангата им вдигаше шум колкото три мелнички за пипер.

Когато стигна края на улицата, Такли посочи широката купчина между тях и животните.

Затътриха крака към купчината. Мелничките продължиха да мелят пипер, а количеството на падащия сняг се увеличи.

Доминик попита тихо:

— Дали да не свирнем отново? Преди да ги приберат вътре?

Такли поклати глава.

— Гадинките вече ни казаха достатъчно.

— Доберманите.

Докато се тътреше напред, Бетингър огледа купчината, която представляваше покрита със сняг грамада от бетонни блокове, колони и тръби. На върха й стоеше статуя на огромен безглав мъж, пробол със счупения си меч два велосипеда.

Стигнаха до подножието на купчината отломки и тръгнаха да я заобиколят в югозападна посока. Задуха вятър и заглуши шума от мелничките за черен пипер, който вдигаха.

Такли продължаваше да играе ролята на авангард и оглеждаше района през оптиката на автомата. Палтото му се закачи на нещо в снега и той с рязко движение го освободи.

Бетингър също мина покрай това нещо, което се оказа пукната надгробна плоча.

Индийската нишка продължи около обърнат училищен автобус и навлезе в района отвъд купчината — безлюдна поляна, покрита със сняг. В далечния й край се издигаше сиво-зелена четириетажна сграда. Половината от нея беше разрушена. Няколко колони стърчаха от мястото на рухналата фасада.

— Старата съдебна палата — прошепна Доминик и избърса снега от устата си. — Там беше осъдена майка ми.

— Стреляйте по всичко, което се движи.

Едрият мъж извади бинокъла от мешката.

— Ами ако се окаже Себастиан?

— Това време не предразполага към разходка с инвалидна количка.

Такли пое към полуразрушената съдебна палата, крачейки начело на фалангата.

Бетингър изпита усещането, че той и другарите му са мишени, но знаеше, че няма друг начин. Усамотената сграда се издигаше на три преки от най-близката купчина и за да стигнат до нея, трябваше да пресекат бялата равнина.

И той се помъкна през нея.

Лявата му страна пулсираше, мускулите му пареха, но мисълта за предстоящата смърт на мъжа, който беше убил сина му, осакатил жена му, ужасил дъщеря му и унищожил по-голямата част от полицията във Виктъри, му действаше като обезболяващо.

Напредвайки през празното пространство, видя в снега вдлъбнатина, която му заприлича на Гордън.

Такли свали оптическия мерник от окото си и посочи надясно. Бетингър не видя нищо там.

Шареният мъж поведе другарите си в указаната посока и десет мъчителни крачки по-нататък детективът забеляза три малки точки върху снега. Когато се приближи още, те пораснаха и се разкриха като продукти от задния край на кучето.

Доминик кимна доволен.

— Добермани.

Тройката стигна до кучешките изпражнения и започна да оглежда наоколо. Следите стигаха до мястото, където кучето си беше изпразнило червата, и се връщаха обратно към срутената съдебната палата.

Полицаите тръгнаха по следите. Втори комплект дири се присъедини към първите все в същата посока.

Детективите се взряха в сградата, която вече беше на около сто и двайсет метра от тях. Предният вход представляваше купчина покрити със сняг отломки, а прозорците откъм северната фасада бяха запушени с капаци.

Такли привлече вниманието на Бетингър към земята. Към кучешките следи се бяха присъединили по-дълбоки отпечатъци от женски маратонки. Детективът се запита дали са от приятелката на Себастиан Мелиса, или от сестра му Маргарита.

Борейки се с вятъра, потътриха крака към съдебната палата. Виеща се диря от лапи пресече останалите и на мястото на срещата видяха жълта дупка в снега. След петнайсетина стъпки четвърти комплект от кучешки следи се присъедини към глутницата и на това място женските стъпки се отделиха от тези на кучетата.

Тръгнаха подир следите от маратонки. Десетина метра по-нататък кучешките следи се съединиха с човешките и събитието беше отбелязано с няколко жълти удивителни в снега.

Полицаите продължиха да се тътрят на запад, вървейки по следите, които водеха покрай северната фасада на сградата.

Кракът на Бетингър потъна в нещо меко, което можеше да е и чувалче за отпадъци. Болка го промуши в ребрата. С гримаса измъкна крака си, пое си дълбоко дъх и продължи напред.

Такли наближи ъгъла на сградата и вдигна ръка.

Фалангата спря.

Шареният мъж безмълвно се просна на земята и надникна зад ъгъла. Вятърът свиреше, а снегът не спираше да вали. Снежинка влезе в маската на дявола и кацна върху миглите на дясното око на Бетингър, докато той и Доминик наблюдаваха Такли.

Такли кимна, изправи се и продължи в южна посока.

Бетингър зави край ъгъла. Пред него следите вървяха на юг и стигаха до входа на триетажен паркинг, който се издигаше на стотина метра от тях.

Полицаите със залитане се подредиха така, че всеки да има чиста огнева линия. После продължиха безшумно към входа.

Залая куче и тройката залегна.

Проснат в снега, детективът оглеждаше входа на паркинга, но той беше тъмен и не разкриваше нищо. Бетингър насочи тактическото фенерче към земята, включи го и зачака, проснат между двамата си другари в студеното бяло одеяло. Малтретираната му петдесетгодишна плът беше напълно безчувствена с изключение на болката, която му причиняваха счупените ребра, когато бронежилетката ги притискаше в кожата и мускулите.

Снеговалежът пак се засили. Мина една мудна минута, но от черния вход на паркинга не се показаха нито звуци, нито живи същества.

Такли се надигна от снежното одеяло. Палецът му докосна оптическия мерник на автомата и една червена точка прелетя над земята като някакво извънземно насекомо.

Бетингър и Доминик също се изправиха.

Безшумно поеха на юг.

Падащият сняг ги скриваше на фона на белия пейзаж и скоро разстоянието между тях и покрития паркинг намаля наполовина.

На трийсет метра пред тях входът зееше насреща им като бездна.

Такли плъзна автомата надясно и червената точка се утрои, когато попадна върху автомобилно стъкло, мина през него, през следващото и кацна на отсрещната стена.

Бетингър се затътри напред с пистолет в ръка, знаейки много добре, че всеки момент може да бъде убит. Мисълта как ще се отрази смъртта му на Алиса и Карън беше особено неприятна. И двете вече бяха травматизирани.

Размишлявайки, детективът определи целите си. Трябваше да убие Себастиан и да остане жив.

Всичко останало беше без значение.

Двайсет метра лежаха между него и входа на паркинга.

Тътрейки крака, той плъзна лъча на тактическото си фенерче из мрака. Кръгът от светлина освети автомобилен тас, напукан бетон и един кашон. Нищо не помръдваше.

Детективът продължи напред и скоро до входа оставаха по-малко от петнайсет метра.

Той насочи лъча на фенерчето към десния край на гаража, където кръгът светлина извади на показ ръждясали тръби, врата и чифт вторачени очи.

Червена точка се появи върху човешкото лице и от дулото на автомата в ръцете на Такли изригна пламък.

Главата се пръсна, избухвайки в късове от кафяв, бял и червен лед.

Бетингър наклони тактическия лъч и кръгът светлина освети чувалите за боклук, широките лепенки и парчетата килим, които представляваха дрехите на умрелия от премръзване жител на Куповете. В ръката си скитникът стискаше кутийка бира, от която бяха прокапали пет ледени висулки.

Макар да изпита облекчение, че Такли не е убил никого, Бетингър беше леко раздразнен от почти мигновения смъртоносен огън, който колегата му откри. Той също реагираше бързо, но реакциите на Такли бяха като на кобра.

Влязоха в паркинга. От тях по пода се посипаха слоеве сняг, все едно си сменяха кожата.

Бетингър очерта арка с фенерчето, осветявайки отпадъци, изгорели автомобили, бодлива тел, кашон, тръби и рампа, която водеше нагоре към втория етаж. С изключение на умрелия скитник, чиято глава сега напомняше на неаполитански сладолед, районът изглеждаше необитаем.

Доминик насочи тактическото си фенерче към няколкото валма сняг, които кучетата и жената бяха оставили след себе си.