Гадна работа на улица „Гансън“

50 Стълбовете на правосъдието

Следата от бели валма преведе Бетингър и неговите другари покрай един матрак, обърната кола, контейнер, дупка в пода, изкривен асансьор, преди да се зарее надясно и да изчезне в един тъмен зейнал вход.

След като загасиха тактическите поддулни фенерчета, долепиха рамене в стената и се заслушаха.

От входа не се чуваха никакви звуци.

Бетингър изтупа снега от маската си, погледна във входа и запали тактическото фенерче. Снежни стъпки личаха по сивата площадка пред стълбище, което се спускаше надолу. На близката стена беше закачена ръждясала табелка с надпис: „Към подземното равнище“.

Детективът се завъртя на пети и освети стълбището, което водеше към втория етаж. По него нямаше и следа от сняг. Ясно беше, че кучетата и тяхната придружителка са се спуснали под земята.

Бетингър се плъзна в стълбищната шахта, прекоси площадката и започна да се спуска по стълбите. Макар да стъпваше внимателно, и най-малкият шум, който вдигаше, се усилваше много от акустиката.

Когато наближи междинната площадка, той угаси фенерчето.

Нещо избумтя.

В гърба му се блъсна глава, която го изстреля в другия край на стълбищната площадка. Бронираната му маска се удари в бетона и се притисна странично към лицето му. Нещо изпука.

Той бързо възстанови равновесието си и се облегна на стената.

— Добре ли си? — попита едрия мъж, който беше паднал по стълбите.

— Аха.

Нещо топло с вкус на бронз, мръсотия и мед се разля в устата на Бетингър. Течността и новата пареща болка в средата на лицето му подсказаха, че току-що си е счупил носа.

— Мамка му!

Той притисна рамото си в ъгъла и освети стълбището надолу. Беше пусто и свършваше пред затворена сива врата. Валма сняг и наполовина по-малко локви мръсна вода по стъпалата. Наличието на вода и боцканията, които усещаше по цялото си тяло, му подсказаха, че температурата под земята е малко по-висока.

Такли помогна на Доминик да стане. Чу се сумтене, когато едрият мъж се хвана за перилата и се разтресе.

— Можеш ли да ходиш? — попита шепнешком Бетингър.

Доминик прехвърли част от тежестта си върху ранения крак и в долния отвор на маската му се видя гримаса.

— Зарежи това.

Такли и Бетингър размениха погледи. И на двамата беше ясно, че в сегашното си състояние Доминик е по-скоро пасив, отколкото актив.

— Ти ще останеш тук — прошепна шареният.

— Няма начин. — Думите на Доминик резонираха в стълбищната шахта.

— По-тихо.

— Ще дойда с вас. — Този път протестът беше по-тих.

— Оставаш тук.

— Не можеш — добави Бетингър.

— Майната ти.

Едрият мъж направи крачка, потрепери и рухна на колене. В отвора на балаклавата му се видяха стиснатите челюсти.

— Глупак — казаха другарите му.

Облаци пара излизаха на кълбета от устата на Доминик, докато се изправяше, подпирайки се на стената. Очите му бляскаха от болка и разочарование.

Такли извади аптечката от мешката и я остави до него.

— Пази ни гърба.

— Както кажеш.

Но Бетингър не беше сигурен дали партньорът му ще остане там.

— Ако тръгнеш след нас, може да те застреляме.

— Майната ти.

— Вземи да научиш някой синоним.

— Майната ти.

— Прав е — намеси се Такли и подаде четири хапчета на ранения. — Вземи още две и недей да идваш подире ни.

— Както кажеш. — Доминик сложи хапчетата в джоба си и изстена, щом премести ранения си крак. — Широката лепенка.

Шареният мъж извади от мешката ролка широка сива лепенка и му я подаде.

— Загаси поддулното фенерче, докато не свършим.

— Ако му видите сметката, нека да е мъчително.

— Ще го направим — обеща Такли.

Бетингър продължи да слиза по стълбището. На долната площадка точно пред сивата врата имаше още няколко валма сняг и две локвички. Такли слезе при него и той изгаси тактическото си фенерче.

Стълбищната шахта потъна в мрак.

Двамата затаиха дъх, докато се ослушваха за шумове иззад сивата врата.

Обгърна ги тишина.

Бетингър натисна бравата и вратата изскърца. Отново се заслуша за някакво движение, но не чу нищо.

Натисна с тежестта на тялото си, но вратата не помръдна. Той внимателно пусна ръкохватката на бравата.

— Заключена е.

Чу се шум от отварянето на цип. Нещо щракна и челникът на Такли блесна, осветявайки металните инструменти от комплекта за разбиване на ключалки, който държеше в червено-белите си ръце. Той коленичи, избра инструмент, който свършваше с прав ъгъл, и го плъзна между вратата и касата на равнището на антипаник бравата. Описвайки елипса с китката си, шареният мъж закачи палеца на пружината.

Чу се металическо щракване.

Бетингър бутна вратата, открехвайки я само на сантиметър.

Такли се изправи и загаси челника.

Мракът отново ги погълна.

Детективът бутна леко вратата и я отвори на пет сантиметра от касата. През извитите ноздри на дяволската маска подуши богата история от урина и гниене.

Всичко беше спокойно.

Изправи се на крака и се промъкна напред. Подземният гараж, в който се озова, беше много тъмен, но не непрогледен: слаба дневна светлина влизаше през две малки дупки в тавана, в едната от които разпозна тази, която малко по-рано беше заобиколил.

Когато очите му се приспособиха към сумрака, той започна да се оглежда. Рампата, която водеше до горния етаж, беше рухнала и бе пръснала късове бетон по площадката и около изоставените коли и кашони. Изглеждаше невероятно престъпник инвалид, който разполага с възможности да избие почти всички полицаи в града, да скрие себе си, любимите си хора и цяла глутница добермани на подобно място.

Бетингър клекна до едно обърнато комби. До него застана малка грозна сянка — Такли с вдигнат автомат. Ярката червена точка се втурна към другия край на паркинга и се спря на стената.

Скрит зад колата, детективът зачака реакция.

Нямаше такава.

Бетингър насочи пистолета към пода и светна поддулното фенерче. В кръгчето светлина видя два бледи отпечатъка от кучешки лапи.

Тръгна по следата, но скоро я изгуби.

Спря и започна да претърсва наоколо за още следи. Лъчът от тактическото фенерче се плъзгаше наляво, надясно и обратно, докато не попадна на мокро петно — място, където животните и човекът с тях бяха спирали. Точно зад това петно се намираше плъзгащата се врата на стар товарен микробус, паркиран със задницата към стената на гаража.

Детективът изгаси поддулното фенерче и насочи пистолета към прозореца на пътническата врата. На сантиметри под стъклото се появи пророческата червена точка на Такли.

Бетингър се приближи до товарния микробус. Подземният паркинг беше тих, като се изключи шумът от стъпките им по мръсотията, покриваща бетона.

Детективът клекна под прозореца от страната на пътника, намести бронираната си маска и се изправи.

Отразеният в прозореца дявол се вторачи в него. Зад неясното му отражение зееше мрак.

Бетингър се наведе под стъклото, поклати глава и потупа оръжието си.

На три метра от него Такли кимна, потвърждавайки, че е разбрал. Бетингър се изправи, включи тактическото фенерче. Светлинният лъч мина през стъклото, осветявайки изгорялата вътрешност на товарния микробус.

Нищо не помръдна.

С блъскащо сърце детективът заобиколи към предницата на буса и насочи светлинния лъч през стъклото. Зад стопените седалки се видя празният товарен отсек, чиято задна част беше скрита от морскосин брезент.

Двамата с Такли опитаха вратите.

Всички бяха заключени.

Челникът светна. Шареният мъж приклекна от страната на шофьора и пъхна два стоманени инструмента в потъмнялата ключалка. Чу се металическо скърцане, когато прокара шперцовете по щифтовете. Един плъх изскочи от обърнатото комби.

Ключалката изщрака.

Такли прибра инструментите, метна мешката на гърба си и насочи автомата.

Бетингър отвори вратата и се качи на буса, в който миришеше на изгоряло. Сажди се вдигнаха, осветени от светлинния лъч, когато влезе в товарния отсек и сграбчи синия брезент.

Такли се качи в предната част на автомобила.

Кимнаха си и едновременно изгасиха фенерчетата.

В товарния микробус се спусна мрак, с изключение на самотната червена точка, която грееше върху морскосинята тъкан.

Бетингър дръпна брезента.

Тъканта се набра. Червената точка изчезна, примигна и оживя отново върху някаква далечна повърхност, която не можеше да бъде част от вътрешността на микробуса.

Детективът задържа дъх и се ослуша в мрака. Единственото, което чу, беше туптенето на собствения му пулс.

— Чисто е — прошепна той.

Нещо щракна, челникът блесна и освети буса и един грубо изсечен тунел, който водеше от паркинга през дворове от камък и метал към частично разрушената съдебна палата. Единственото, което се виждаше в съседната сграда, беше бежова стена — по случайност в същия цвят като къщата на Бетингър в Аризона.

Пренебрегвайки болките, той влезе в тунела и запълзя между слоевете бетон, тухли, вентилационни шахти, кабели, изолация и метал, докато не стигна другия край на прохода, където спря. Пред него се простираше коридор с бежови тапети и кафяв мокет.

Бетингър протегна врат и огледа. Вляво беше пълен мрак, а вдясно блясъкът на електрическа светлина проникваше изпод вратата в края на коридора.

Детективът предпазливо изпълзя от тунела. Прониза го болка, но той стисна зъби, за да я потисне.

Върху далечната врата се появи червена точка и Такли се озова зад гърба му.

Бетингър провери бронираната си маска, бронежилетката и оборудвания със заглушител пистолет. Готов съм, кимна той.

Поеха един до друг към вратата. Шумът от бързите им, но тихи стъпки се поглъщаше от мокета. Светлината, която се промъкваше под вратата в края на коридора, беше ярка като от морски фар.

Отнякъде се носеше соул и прозвуча на Бетингър като спомен от някакъв друг живот. Под бронежилетката сърцето му блъскаше в счупените ребра.

Разстоянието между партньорите и бялата светлина намаля до двайсет и седем метра.

Залая куче.

Бетингър спря, същото направи и Такли.

Животинката не се обади втори път.

Двамата предпазливо продължиха към вратата. Между нея и тях оставаха двайсет и четири метра.

Животното отново залая.

Полицаите спряха.

Друго куче избафка басово, а трето протестира с остър лай.

Времето за прокрадване беше минало.

Бетингър и Такли спринтираха към вратата.

Кучетата вече лаеха заплашително.

Детективът насочи пистолета, а шареният мъж залепи червената точка точно до медната дръжка.

Сянка накара линията светлина под вратата да помръкне.

Автоматът избълва бял огън. Куршумите сдъвкаха дървото и една женя изпищя.

Кръвта на Бетингър изстина.

Бронзовата топка беше изтръгната от мястото си, през дупката блесна светлина. Кучетата лаеха и ръмжаха.

Болка прониза детектива, щом се затича, затова Такли излезе начело.

— Себастиан — изкрещя жената, — помогни ми!

Такли се блъсна с рамо във вратата и тя зейна широко.

Нокти задраскаха по дюшемето в помещението, чиито стени бяха в борово зелено, когато доберманите нападнаха натрапника. Блесна бял огън и пръсна носове, откъсна челюсти и прекърши лапи.

Кучетата заскимтяха.

— Момчетата ми! — изпищя жената.

Бетингър стигна до вратата на борово зеленото помещение, което изглеждаше като някогашна чакалня. Малката сестра на Себастиан Маргарита беше просната по гръб и стискаше кървава ръка, на която бяха останали само два пръста.

Такли стъпи на дясното й ухо, блъсна главата й в пода и стреля покрай лицето й. Барутните газове изгориха очите й.

Маргарита зави, докато Бетингър тичаше към дъбовата врата, която беше единственият друг път за влизане в чакалнята. Бутна голям чувал с кучешка храна и блъсна рамото си в стената.

Нещо изщрака.

Автоматичен огън запука в съседното помещение. Куршумите разкъсаха дъбовата врата, запращайки трески във всички посоки. Бетингър остана с притиснати в стената рамене, а Такли изпълзя на четири крака зад рецепцията, като влачеше Маргарита след себе си за дългата черна коса.

Миг по-късно жената изпищя.

Стрелбата престана. В средата на вратата имаше дупка с големината на стара дългосвиреща плоча, заобиколена от цяло съзвездие по-малки отвори.

— Излез с вдигнати ръце или ще сменя лицето на сестра ти!

— Такли? — В гласа на Себастиан се долавяше неверие.

Такли нави голяма част от косата на жената около дланта си, сви я в юмрук и дръпна силно.

Жената изрева и писъкът й изпълни помещението.

— Ето ти отговора — каза шареният мъж и запрати откъснатия кичур през дупката във вратата.

Бетингър съсредоточи мислите си върху своята мисия и семейството си. Наблизо доберман с два крака стъпи в собствените си вътрешности, докато се опитваше да се изправи.

— Имаше доста разстройващи новини по телевизията — подхвърли Себастиан от стаята на съдията. — Доминик добре ли е? А Пери и Хуан? Много се тревожа за вас, момчета.

— Излизай! — нареди Бетингър. — Веднага!

— Познавам ли те?

— Един от твоите хора намушка жена ми и уби сина ми.

— Леле.

Червената пелена на гнева тласкаше детектива да се втурне през вратата и да удуши сакатия, но той потисна този импулс.

Такли откъсна друг кичур коса от окървавения скалп на Маргарита и го хвърли през отвора на вратата.

— Помогни ми! — изкрещя измъчваната жена. — Моля те!

— Хвърли оръжието през дупката или ще я прострелям в пикочния мехур!

През отвора във вратата прелетя автомат и изтрака върху очакващия го дъсчен под.

— Имаш десет секунди да излезеш.

— Мелиса трябва да отключи количката…

— Девет секунди.

Такли търкулна нещо по пода, което се блъсна в крака на Бетингър.

Беше незадействана шумова граната.

— Осем.

Детективът вдигна несмъртоносната граната, извади иглата и задържа ръчката притисната към цилиндъра.

— Седем.

Червената точка кацна точно до дупката, където допреди малко беше топката на вратата, и колелата на невидима количка заскърцаха.

— Идваме, малко мъжле — обяви Себастиан.

— Шест.

— Мамка му, нали идваме.

Бетингър остави ръчката да падне на земята, протегна ръка и хвърли шумовата граната през отвора на вратата.

— Какво, по дяволите, е…

Изригна светлина, която изпълни съдийската стая, а автоматът на Такли започна да бълва огън.

— Спри! — извика Себастиан.

Куршумите поглъщаха дъба, а от бравата се вдигаха искри, докато не падна на пода.

Такли махна пръста си от спусъка. В тишината, която последва, Бетингър залегна зад касата на вратата, протегна ръка и бутна вратата. Простреляният панел се завъртя на пантите.

Пушек започна да се кълби в чакалнята.

Детективът оправи бронираната си маска и надникна зад ъгъла. На три метра от вратата Себастиан Рамирес лежеше върху количка. Мършавото му лице, пилешките гърди и краката, подобни на клечки, бяха обгорени от взрива на шумовата граната. Синият му копринен халат беше станал на парчета. В брадичката му бе притиснато дуло на револвер, който той стискаше с дясната си ръка.

Върху лакътя му се появи червена точка.

— Знам какво искате да разберете — обяви Себастиан. Очите му бяха влажни, фоторецепторите им бяха свръхстимулирани от блясъка на шумовата граната, обаче гласът му беше студен и забележително равен.

— Пуснете момичетата да си вървят или ще се…

Автоматът избълва огън.

Лакътят на Себастиан изпращя. Револверът му се наклони настрана и той стреля, изригвайки бял огън, в собствената си челюст и нос.

Такли изкрещя нещо, което не беше дума.

Револверът на Себастиан тупна на пода, а от вътрешността на съдийската стая се чуха бързи стъпки.

Бетингър се втурна в помещението и блъсна количката настрана. В далечния край на луксозното помещение имаше стълба, която стигаше до дупка в тавана. Голите крака на жена в розов пеньоар вече бяха стигнали почти до последното стъпало.

Детективът вдигна пистолета и стреля.

Оловото издрънча върху алуминия и блъсна стълбата настрана, запращайки Мелиса Спринг от тавана на пода. Гърбът й се блъсна в дюшемето.

Бетингър стъпи на ръката й, която стискаше късоцев револвер, и насочи полуавтоматичния пистолет в лицето й. Бледата брюнетка беше на двайсет и три, но не изглеждаше достатъчно голяма, за да шофира.

— Пусни оръжието — нареди детективът.

Револверът падна от пръстите на младата жена.

— Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът с маската на дявол вдигна пуснатия револвер, но не отговори на въпроса.

— ФБР? — предположи Мелиса. — Не е възможно местните идиоти да са ни намерили сами!

— Пипна ли я? — попита Такли от чакалнята.

— Да.

Чифт стоманени белезници се стрелнаха във въздуха, стовариха се върху килима и издрънчаха.

— И краката — напомни шареният мъж, когато втори чифт се приземи близо до първия.

Мелиса погледна към вратата. Лицето й се вкорави и сълзи напълниха очите й.

— Себастиан?

Бетингър щракна белезниците върху китките и глезените на зашеметената жена. Масажирайки наранения си хълбок, той се изправи на крака и погледна към вратата.

Червеникавочерна дупка бе заменила долната половина на лицето на Себастиан. Три кътника стърчаха от разкрития свод на устата му точно над една бяла треска — това беше всичко останало от долната му челюст. Смъртта му беше сигурна.

Такли довлече вързаната си и изгубила съзнание пленничка до вратата, теглейки я за онова, което беше останало от окървавената й коса.

Бетингър претърси съдийската стая за нещо, което му беше нужно, откри го в пластмасова кутия и го понесе към количката. От стереото, свързано с малък слънчев генератор, се лееше парче, което бе звучало на сватбата му.

Шареният мъж сложи балаклавата в джоба си и огледа простреляния инвалид.

— Значи вместо теб ще разпитам жените.

В очите на Себастиан заблестяха сълзи.

Между млечнобелите устни на Такли се показаха жълти зъби, когато видя какво държи Бетингър.

— Не! — завика Мелиса и се замята в белезниците си. — Не!

Такли заключи ръцете на Себастиан за количката, хвана го за врата и задържа главата му неподвижна.

Бетингър свали дяволската си маска и заби тръбичката на колостомна торбичка в устата на осакатения мъж.

— Това е за сина ми и за жена ми — каза детективът и я натисна като мях на гайда.

Лайната шурнаха в гърлото на Себастиан.

— Спри! — извика Мелиса.

Сакатият получи конвулсия, потрепери и повърна. Лайна и жлъчка напълниха отново колостомната торбичка. Бетингър я стисна отново, запращайки топлите екскрети надолу по гърлото на своята жертва.

Себастиан повърна отново. Кафява течност се изля в торбата и потече от ноздрите му.

Детективът извади тръбата, като напръска очите на жертвата с повърнато и лайна, отдръпна се от кочината и захвърли торбичката. Сърцето му блъскаше.

Ослепен от лайната, Себастиан Рамирес изгуби съзнание. Беше ясно, че повече никога няма да се свести.

— Ах, вие, шибани животни! Осакатихте го, убихте бебето ни, а сега…

Такли стъпи на устата й, погледна партньора си и кимна към вратата.

— Върви да помогнеш на Доминик.

Студени тръпки полазиха Бетингър.

— Какво ще правиш с нея?

— Върви да помогнеш на Доминик. — Шареният мъж посочи връзка ключове. — И намери джипа.

Мелиса се измъкна изпод тока на Такли и зяпна за въздух.

— Не ме оставяй с него! Моля те, не…

Шареният мъж я ритна в корема, за да й изкара въздуха.

Пулсът на Бетингър се ускори. Гласът му беше твърд, когато попита:

— Какво ще правиш с нея?

— Разни неща. — Такли отпусна ръката си върху ръкохватката на автомата. — Потърси утеха във факта, че не можеш да ме спреш.

Червената точка легна върху бедрото на детектива.

— Върви да помогнеш на Доминик.

По-рано през деня Бетингър беше определил своите цели: да убие Себастиан и да остане жив. Не можеше да рискува живота си и доброто на съпругата и дъщеря си за жена, която бе улеснила масовото убийство.

Време беше да си върви.

Със стиснати челюсти грабна автомобилните ключове и закрачи към вратата. Миризмата на кръв и лайна изпълни ноздрите му.

— Ще се срещнем на приземния етаж на паркинга — добави Такли. — Това няма да отнеме повече от час.

Детективът скри лицето си зад дяволската маска.

Мелиса заплака.

Отвратен, Бетингър заобиколи трупа на Себастиан и тялото на Маргарита, която още беше в несвяст. Прекрачвайки мешката, видя какво беше взел шареният мъж от комплекта кухненски прибори.

Рендета за сирене.

Забърза по дюшемето на борово зелената чакалня. Зад гърба му се чу скимтене, но не можа да определи дали беше някоя от жените или някое от животните.