Гадна работа на улица „Гансън“

52 Завръщането на опасните

Всяка крачка пронизваше от болка изваденото рамо и счупените ребра на Бетингър, но от наркотика болките бяха станали поносими. Куцукайки нагоре по рампата, той се почувства някак откъснат от действителността — все едно, че е в някакъв стар филм, и се попита как Такли успява да остане бърз и енергичен под въздействието на толкова силно лекарство.

— Нали не ме нападна заради онова, което направих с колата ти? — попита Доминик. — Много отдавна?

— Ще се престоря, че въпросът е реторичен.

Скоро стигнаха второто равнище. Част от тавана беше рухнала и точно пред тях се издигаше купчина отломки.

Бетингър насочи лъча на фенерчето си към лявата страна на препятствието и освети следи от гуми за офроуд. Влачейки се, бавно тръгнаха по тях, като заобикаляха купчината и няколко коли, които бяха изгорели, преобърнати, или и двете.

Лъчът светлина на Доминик попадна на изкорубена пазарна количка и партньорите спряха. Върху изгнилото одеяло, с което беше покрито дъното й, лежеше голо черно бебе. Замръзналото дете бе умряло с широко отворени уста и очи.

— Дали да не направим нещо? — попита едрият мъжага.

Бетингър се отдалечи от сцената и не спря, докато не намери синия джип.

От вентилационните отвори на арматурното табло духаше топлина, сгрявайки очуканите полицаи, докато чакаха третия си партньор на приземния етаж на паркинга.

Доминик вдигна ръка от волана, заби показалец в радиото и завъртя скалата. От всички станции се чуваше само съскането на статичното електричество и Бетингър се зачуди дали цивилизованият свят не е престанал да съществува по време на тяхното отсъствие. Бяха минали само единайсет часа, откакто се бе събудил в хотел „Сънфлауър“, но те му се струваха като цяло столетие.

Едрият мъж се наклони и отвори жабката, погледна вътре и извади две кутийки за компактдискове.

— Себастиан имаше доста добър музикален вкус — обясни той и пъхна сидито в конзолата. Барабани избумтяха басово във високоговорителите и раздрусаха ушите на детектива, ребрата, изваденото му рамо, докато черни мъже, които със сигурност бяха музикални инвалиди, започнаха да пълнят въздуха с неприлични рими.

Бетингър погледна през изхода към Куповете. Виелицата бе спряла и ъглестите купчини чисто бял сняг, които виждаше, му напомниха слоесто-купести облаци.

— Това е най-скапаното небе, което съм виждал.

Малко след три часа Такли излезе от стълбищната шахта, преметнал мешката през лявото си рамо и с балаклава на главата. Поредица бързи крачки го доведе до джипа и той отвори вратата зад шофьора.

— Получи ли имената на убийците? — попита Доминик.

— Да. — Шареният мъж се качи отзад, затвори вратата и натисна лостчето за заключване.

В колата замириса лошо.

— А на посредниците? — попита едрият мъж.

— Били са чиста измислица. Мелиса и Маргарита са свършили тази работа, докато Себастиан е бил в болницата. Дори са ходили до Флорида и Илинойс, за да изпратят писмата.

Тази информация не накара Бетингър да се почувства по-добре заради случилото се с жените.

Такли удари стената на джипа, сякаш искаше да убие комар.

— Това нещо би трябвало да може да се справи със снега.

— Би трябвало.

Доминик включи на скорост и даде газ. Когато джипът тръгна към изхода, дневната светлина заля подутите, натъртени и разкървавени лица на мъжете, седнали на предните седалки.

— Какво, по дяволите, се е случило с вас двамата?

Нито Бетингър, нито Доминик си направиха труда да отговорят.

— Вие сте си го причинили?

Едрият тип сви рамене.

Една от гумите раздроби ръката на замръзналия скитник, докато джипът излизаше от паркинга. Слънчевата светлина заля автомобила и трите мобилни телефона забръмчаха едновременно.

Бетингър протегна здравата си ръка, хвана жалващото се устройство и наведе замаяната си глава. Дисплеят му показа, че има трийсет и седем пропуснати обаждания и четиринайсет съобщения.

— Задръжте — каза Такли. — Има нещо, което трябва веднага да обсъдим.

Бетингър и Доминик го погледнаха в огледалото за обратно виждане.

— Убийците са от цялата страна — обяви Такли — и трябва да измислим правдоподобен източник, преди да се свържем с федералните.

Снегът скърцаше под гумите, докато Бетингър размишляваше.

— Ще кажа, че съм намерил списъка в хладилната чанта. Няма много логика в това да е у него, но той е виновен и мъртъв, така че никой не може да го подложи на кръстосан разпит.

Такли обмисли предложението и кимна.

— Това ще свърши работа.

— Ти по-добре се отърви от този джип.

— Познаваме нужните хора.

— И оставете Хлъзгавия Сам пред някоя болница.

— Ще го оставим.

Искреността на Такли беше съмнителна, но Бетингър не искаше да бъде застрелян заради разбойник, който може би вече бе мъртъв и замръзнал в мазето.

Никой не спомена жените.

След кратък миг на мълчание тримата вдигнаха мобилните си телефони.

Бетингър маркира името на жена си и натисна бутона за връзка. Дясното му ухо още звънтеше от двата тежки удара, които Доминик му беше нанесъл, затова долепи телефона до лявото. По радиото рапърът се фукаше как са чукали бяла кучка групово. Детективът стовари десния си ток в конзолата и накара женомразеца да млъкне.

Доминик и Такли се спогледаха в огледалото за обратно виждане.

— Негрото е мръднало.

Бетингър слушаше как телефонът звъни и си мислеше за неуспешни хирургически намеси и стафилококова инфекция на мозъка. Измъчваше го собственото му въображение.

Някой отговори на обаждането.

— Джулс?

Беше гласът на Алиса.

Облекчение се разля по тялото на детектива и миг по-късно той отпусна мускули и си припомни как се диша.

— Как мина операцията?

— Ти добре ли си?

— Да. Как мина операцията?

— Добре. Бях под упойка допреди час. Току-що доведоха Карън.

— Доктор Едуардс доволен ли е от резултата?

— Да.

— Как е Карън?

— Добре. Много е тиха.

Бетингър знаеше, че точно сега не може да говори за дъщеря си.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, но съм като изтръпнала. А ти ранен ли си? Звучиш различно.

— Добре съм.

— Ти… направи ли това, което трябваше?

— Направих го. — Имаше удовлетворение, но не и гордост в този отговор.

— Значи си свободен?

— Напълно. Веднага щом доктор Едуардс каже, че си добре, събираме багажа и се връщаме в Аризона.

Настъпи мълчание. Бетингър знаеше, че Алиса се бори със сълзите. Двамата вече не бяха изложени на непосредствена опасност, но сега трябваше да продължат живота си без своя син.

Снегът скърцаше под гумите на джипа. Детективът прочисти гърлото си.

— Ще се обадя, щом наближа.

— Добре.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Бетингър прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Облегнат на седалката, започна да оглежда снежните планини, от които сякаш бяха направени Куповете.

Доминик погледна партньора си.

— Значи напускаш Виктъри?

— Незабавно.

— Не си ли любопитен за случая с Илейн Джеймс, с който започна всичко?

— Не чак толкова.

Едрият мъж сви рамене.

Оставяйки дълбоки бразди в снега, джипът се носеше напред към танка.

— Зволински е жив — обяви Такли.

— Мамка му, разбира се, че ще е жив! — Доминик заблъска по волана с ръка. — Казах го, когато се боксирахме. Този тип е неунищожим!

Бетингър се зарадва на новината, че инспекторът още е жив.

— Къде е бил?

— Ще пусна съобщенията. Натъпкан е с лекарства и в началото говори несвързано. — Шареният мъж глътна няколко хапчета и сложи мобилния си телефон в стойката за чашите, която разделяше предните седалки.

„Пето съобщение — каза гласът на робота жена. — Дванайсет и трийсет“.

— Такли! — изрева Зволински. — Получих съобщенията ти. Аз съм в болницата. Не помня как съм стигнал дотук, нещата са малко объркани, затова искам да ти разкажа какво се случи — всичко, преди да ме вкарат в операционната.

Чу се пиукането на болнична апаратура и някой каза нещо.

— Ще ти звънна отново.

Линията щракна и роботът с женски глас обяви: „Шесто съобщение. Дванайсет и трийсет“.

— Зволински се обажда. Ето какво се случи. Бях в апартамента си и чаках да дойде Ванеса. Бях приготвил виното и всичко останало. Обаче щом звънна, разбрах, че нещо не е наред, че някой я е взел за заложник. Качват се заедно по стълбището, аз съм готов да ги посрещна, но отзад ме нападат двама черни. Един насочва пушка помпа в главата ми, а другият — пистолет. Нареждат ми да пусна моя и аз го правя. Двамата се успокояват.

Грешка.

Аз се навеждам наляво и влизам с ъперкът. Като в седмия рунд на мача Тайлър срещу Билингс. С тази разлика, че нямам подплатена ръкавица и чупя челюстта на този с пушката.

Красота.

Той пуска оръжието, аз посягам да го взема, но другият стреля. Куршумът улучва рамото ми и ме поваля. Боли, но и друг път съм бил прострелван.

— И то много пъти — каза Такли.

— Грабвам пушката помпа и го гръмвам с пистолета право в шията. Другият тип е на колене и си държи челюстта, а тя изглежда твърда като цицата на деветдесетгодишна баба.

Вече съм се изправил на крака и стоварвам един кос удар в ухото на оня, когото току-що съм прострелял. Сачмите вече са му перфорирали врата и ударът ми му откъсва главата.

Нещата изглеждат добре.

Обръщам се, за да довърша другия, но чувам Ванеса да пищи точно пред вратата. Типът, който е с нея, казва: „Отвори веднага или тя ще умре“.

Оказвам се в кофти положение.

Казвам му: „Задръж малко“, и поглеждам да видя колко души са, но нищо не се вижда, защото са залепили дъвка на шпионката.

Значи са малко по-умни от типовете, които ме изненадаха изотзад.

Казвам им: „Ще убия и двете момчета тук вътре, ако не пуснете жена ми веднага“. Казвам го просто така — това, че наричам Ванеса моя жена, но решавам там на място, че отново сме женени. Ако умрем и двамата или само един от нас — искам да е по този начин.

„Пуснете жена ми да си върви“, казвам отново, но този път по-високо.

Типът ми вика: „Имаш десет секунди, за да излезеш“.

На мен никой не ми отброява — нито на ринга, нито в живота. Това просто не може да се случи.

Обаче оня започва да брои и светът потъва в червена ярост.

Вадя очите на типа със счупената челюст, но не го убивам — може да ми потрябва заложник. И докато той вие, си слагам бронежилетката, която виси на закачалката.

Кой ли не ми се е подигравал, че я държа там, но ето защо го правех.

Взимам главата на другия черен и я понасям към вратата, но не помня какво точно съм искал да правя с нея.

Може би да ги подиграя с нея?

Или да я хвърля по тях?

Не съм сигурен.

Започвам да свалям веригата, а вратата избухва. Трески и сачми навсякъде, забиват се в дясната ми ръка, но по-голямата част улавя бронежилетката.

Падам по задник.

През дупката на вратата чувам Ванеса да пищи и как някакви типове бягат. Те се измъкват и знам, че тя е все още в ръцете им.

Изправям се и трябва да съм изглеждал по-зле от Виктор след десет рунда срещу Ъпуел. Дланта на дясната ми ръка е покрита с кръв и прилича на сдъвкана, затова я напръсквам с минутно лепило и я свивам в юмрук.

Стискам го здраво.

Кървенето спира, но сега е като бухалка или нещо подобно.

Разполагам само с една здрава ръка и слагам автомобилните ключове в устата си. Така няма да дрънкат. Слагам лепилото в една от цепките на бронежилетката, грабвам пушката и се втурвам след тях…

Щракване прекъсна последното изречение на инспектора. Джипът продължаваше да се движи в южна посока и да прокарва бразди в снега.

— Има ли още? — попита Бетингър.

Такли кимна.

Доминик заобиколи един кратер, който щеше да е по на място върху лунната повърхност. Телефонът изпиука.

„Седмо съобщение — обяви роботът с женски глас. Дванайсет и трийсет и шест.“

— Каза, че съобщението ми надхвърляло разрешената дължина — обясни Зволински. — Надявам се, че всичко е записано.

И така, хуквам аз по коридора с ключовете в устата и пушката в лявата ръка. С бронежилетка и в боксьорски шорти като някакъв стриптийзьор беглец.

Стигам до паркинга и виждам кафяв товарен микробус да лети през него — имали са шофьор, който да ги чака. Знам, че това е групата, убила Джането и Стенли и стреляла по Нанси.

Качвам се на патрулката, паля мотора и тръгвам след тях.

Тръгвам след Ванеса.

Тъмно е, но не светвам фаровете.

Стигам до Съмър Драйв и виждам, че минават през едно кръстовище. Те също не са пуснали фаровете. Щом виждам това, чувствам как ме обзема странно спокойствие.

Виктъри е моят враг, моят архисъперник. Прекарал съм десетилетия да го изучавам как се бие, как се движи, къде може да получи удар и къде — не. Победи ме, когато ми отне дъщерята, победи ме, когато разруши брака ми, но и аз съм го побеждавал — стотици пъти. И никога не съм бягал от ринга.

Нито веднъж.

Така че който и да беше в този кафяв товарен микробус, беше в много неизгодно положение. Нямаше начин да познава Виктъри така добре като мен.

Това е невъзможно.

И така аз ги следвам от две-три преки разстояние — оставям им достатъчно въздух, скрит в сенките. Не пускам фаровете и не минавам под уличните лампи.

Направо като Макданиълс Светкавицата — Ирландския призрак.

Виктъри им нанася няколко удара с дупки, заобиколки и задънени улици. И след като едва не пукат гума, светват фаровете, включително — неизвестно защо — и аварийните.

Сега може и кадет да ги проследи.

Аз изоставам още — оставям четири преки, а понякога пет помежду ни. Все едно излизаш на ринга срещу бебе.

Те намаляват и аз правя същото. Завиват в странична улица и знам, че се готвят да направят нещо.

Стигам до ъгъла и виждам, че се насочват към един триетажен паркинг. Аз минавам край него, заобикалям по следващата пряка и се връщам.

Когато стигам на мястото, тях ги няма, но не съм разтревожен. Знам, че са в този паркинг — вероятно сменят превозното средство.

Приклещил съм ги в ъгъла — въжетата са се впили в гърбовете им.

Спирам пред гаража, лапвам отново ключовете, грабвам пушката и влизам.

Приземното ниво е празно и тръгвам по стъпалата на следващото. Там също ги няма, но чувам гласове над себе си, затова се качвам на третия етаж.

Оставам скрит в сенките. Виждам кафявия бус и трима души да се отдалечават от него към едно бяло комби.

Не виждам Ванеса. Не са я оставили някъде по пътя, затова знам, че е в буса.

Искам да пребия тези задници до смърт, но тя е моят приоритет, затова ги оставям да се качат в бялото комби и да потеглят.

Хуквам към буса и опитвам да отворя вратата, но тя е заключена. Разбивам стъклото с приклада на пушката, отключвам и се качвам. Ванеса е там, лежи по корем под цялата седалка. Не мърда, около нея всичко в кръв. Всеки мускул в тялото ми се сковава, стискам със зъби ключовете в устата си и все едно, че се повтаря онзи ден в спешното с дъщеря ми. Просто съм замръзнал на мястото си.

Парализиран.

И тогава тя си поема дъх.

Изплювам ключовете, оставям пушката настрана и я вдигам на седалката. Блузата й е в кръв и щом я разкопчавам, за да видя раната, забелязвам нещо на земята между предните седалки. И изведнъж разбирам, че нещата са на път да се усложнят.

Там лежи револвер трийсет и осми калибър.

Някой от тези идиоти, вероятно умникът, който светна ненужно аварийните светлини, е забравил шибаното оръжие в буса и знам, че ще се върнат, за да го вземат.

Ще ти се обадя пак, преди тъпата машинка да ме пре…

Линията отново изщрака, връзката прекъсна и миг по-късно роботът с женски глас обяви: „Осмо съобщение. Дванайсет и четирийсет“.

„Телефонът ти е задник“ — изруга Зволински. — И така, ние сме в буса и знам, че бандитите ще се върнат скоро. Връщам Ванеса под седалката, затварям пътническата врата, свивам се на пода, но не мога нищо да направя за счупения прозорец.

Чувам кола.

Фарове се плъзгат по паркинга, все едно си в концлагер. Поглеждам в страничното огледало и виждам бялото комби да влиза.

Колата спира.

Задната врата се отваря и един черен, който прилича на Уилям Уоткинс-младши — шампиона в категория перо през осемдесет и втора — слиза и шофьорът, къдрокос бял мъж, му казва: „Мисля, че го сложих в жабката“.

Очевидно това е идиотът, който включи аварийните.

И така, онзи тип, дето прилича на Уилям Уоткинс-младши, пъха цигара в устата си, запалва я и засмуква рак, докато крачи към буса. Изглежда ядосан и така трябва да бъде, след като трябва да почиства подир господин Аварийни светлини и е на път да бъде екзекутиран.

Клекнал долу, аз съм готов да стрелям. Наблюдавам го в огледалото и колкото повече се приближава, толкова повече прилича на Уилям Уоткинс-младши. Дори в един миг си казвам: „Нима ще застрелям шампиона от осемдесет и втора в категория перо?“.

Очевидно малко съм преувеличил, защото този тип изглежда така, както Уилям Уоткинс-младши изглеждаше преди трийсет години. А ако случайно е негов син — избрал си е неподходяща работа.

Той приближава, димът се разсейва от лицето му, открива му счупения прозорец и аз го прострелвам в главата. Два пъти.

— Зволински е добър стрелец — съобщава Доминик на Бетингър. — Има висок процент резултатност.

— После стрелям два пъти в предния прозорец и господин Аварийни светлини си заминава. Пътническата врата се отваря и последното момче побягва. Стрелям в краката му няколко пъти, докато пада на земята. То започва да пълзи, аз взимам револвера трийсет и осми калибър и стрелям по него, докато престава да мърда.

За тези типове толкова.

След това вдигам Ванеса на цялата седалка, разкопчавам ризата й, намирам раните — намушкана е два пъти в корема. Залепвам раните с лепилото. Жизнените й показатели са много ниски — очевидно е изгубила много кръв.

Спирам, за да помисля.

Болницата е на трийсет минути оттук — ние сме в покрайнините — а не съм сигурен колко й остава и дали ще има кръв в банката.

Грабвам ключовете и телефона на Уилям Уоткинс-младши и излизам от паркинга с Ванеса. Минавам две преки, стигам до онова, което някога беше районът на парка „Фаунтин“, и намирам една наркокъща.

Там има голям избор.

Разбивам вратата. Тръгвам по един коридор, намирам бърлогата. Наркоманите са се проснали по диваните като плесен и ме зяпат с недоумение. Аз съм по боксьорски шорти и бронежилетка, ръката ми залепена с лепило в юмрук и целият съм в кръв. Сигурно си мислят, че съм халюцинация, и силно се надяват да е така.

Плясвам един тип, за да докажа, че съм истински, и му нареждам да ми донесе спринцовки. Нови, още в опаковките, цяла кутия.

Дава ми кутията и аз я занасям в буса.

Сядам до Ванеса, която още е жива, но по-слаба от преди.

На път е да си отиде.

Аз не съм красавец. Задникът ми не е ослепителен. Ръцете ми не са толкова дълги, колкото би трябвало, обаче притежавам една физическа особеност, с която много се гордея.

Моята кръвна група е нулева — с една дума, съм универсален донор.

Напълвам една спринцовка — използвам здравата си ръка, за да държа иглата, а устата за дърпане на буталото. Намирам вена на нейната ръка и й давам кръвта си. Не твърде бързо, но не и много бавно.

Когато кръвта запушва иглата със съсиреци, взимам нова спринцовка.

На петата или шестата спринцовка започвам да се чувствам истински замаян. Тогава се обаждам в болницата и им казвам къде сме.

Напълвам още една спринцовка и продължавам да давам кръв на Ванеса, докато настъпва мрак.

После се събудих тук.

Ванеса е все още в безсъзнание в спешното. Знам, че ще се оправи. Лекарят също смята така.

В нея има моя кръв… а тя знае как да се бори.

Доминик завъртя волана, за да избегне буца сняг, и костите на гълъб изпукаха под гумите.

Зволински си прочисти гърлото:

— Ще се видим утре заран на погребението на Джането. Веднага след това се връщаме на работа, така че си вземи дрехи за смяна.

Линията прекъсна.

Бетингър затвори очи. Снегът скърцаше, докато той изоставяше болката, съзнанието си и целия град Виктъри.