Гадна работа на улица „Гансън“

23 Какво харесва Кими и какво — не

Бетингър влезе в помещение с дивани, покрити с кожи, и неподхождащи им килими. Миришеше едновременно на освежител на въздуха с ягодов аромат, тамян и марихуана. До кресло с падаща облегалка стоеше Кими, кльощаво двайсет и няколко годишно момиче със спукани устни, големи черни очи (едно от които беше насинено) и червен пеньоар. Огромен револвер се полюшваше от дясната й ръка и сочеше в средата на десния й крак. Макар пръстът на момичето да беше свит около спусъка, детективът не знаеше дали има достатъчно сили, за да го дръпне наистина.

— Пази си стъпалата.

Кими видя, че оръжието сочи към собствения й заголен десен крак. Тя внимателно го издърпа назад в безопасност.

— Да я затворя ли? — попита Бетингър.

— Добре.

Детективът внимателно затвори вратата.

— Затвори долното резе.

Бетингър бутна резето, което се намираше точно под топката на вратата.

— Тук ли да стоя, докато говорим?

— Можеш да седнеш.

— На леопарда или зебрата?

— Зебрата.

Бетингър посочи спуканата устна и насиненото око на Кими и попита:

— Това дело на предходния посетител ли е?

— Аха.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

Младата жена кимна.

— Добре. Ще извадя бележник и молив. Моля те, не ме застрелвай в сърцето.

— Няма.

Детективът седна на дивана, извади бележника и после автоматичния молив.

— Помня този модел — отбеляза Кими. — Използвахме ги в един от часовете. — Замисли се за миг, но накрая поклати глава. — Не мога да се сетя по какво.

Бетингър се направи, че не е видял бонга7 за трева, който стоеше под креслото с падащата облегалка.

— Ако искаш, можеш и ти да седнеш.

— Не, прекалено съм на нокти. — Кими се облегна на подлакътника на дивана с кожата от леопард, докато дулото на револвера безгрижно заплашваше живота на опърпано плюшено създание, което беше или лос, или мечка.

— И така — започна момичето — тази сутрин към пет и нещо някой позвъни на вратата. Обикновено аз и Мелиса просто не обръщаме внимание, когато се звъни — най-често са деца или бездомници, но този тип продължи да звъни ли, звъни, а нея я нямаше, за да отвори.

— Мелиса кога замина?

— В понеделник.

— Знаеш ли къде?

— Не.

— Имаш ли някакви предположения?

— Нищо не каза, просто замина. Често го правеше.

— Има ли кола?

— Не, обикновено я взима нейният приятел.

— Себастиан Рамирес?

— Аха, но сега е в болницата. Или поне смятах, че е, докато не чух казаното от онзи тип.

— Какъв тип?

— Онзи от сутринта. Остави ме да разкажа. — Кими посочи с ръката, в която не държеше револвера, към домофона до вратата. — Отидох там, натиснах бутона, за да кажа на този тъпак да спре да звъни, но той нищо не отговори. Единственото, което чувах, беше пукот, защото домофонът е скапан и е на хиляда години. Пишках и си легнах отново, а този тип започна отново да звъни. Звучи като шума, който правят апаратите, щом сърцето на пациента спре — пиу-пиу-пиу! Ужасно дразнещо!

— Би ли свалила това оръжие? — попита Бетингър, който се беше понавел, за да е извън обсега на вдигнатото дуло.

— Извинявай. — Кими остави револвера на дивана точно между плюшеното създание и подлакътника, на който се беше облегнала. — И така той звъни, просто не пуска бутона. Отидох при вратата, за да му кажа да престане да натиска шибания звънец и че за нищо на света няма да го пусна да влезе. Бях ужасно ядосана.

— Вярвам ти.

— И така, започвам да треперя, както когато си препил с кафе или си препушил с… — Кими реши да спести наименованието на веществото. — Затова вдишвам няколко пъти, за да се успокоя. Това помага, знаеш ли?

— Разбира се.

— Връщам се отново в леглото и се опитвам да заспя, пускам малко музика — регето е най-подходящо да изгубиш съзнание. И вече съм на ръба да се унеса, да започна да сънувам онзи тип, с когото излизах в Оукфийлд, който беше някак си тъп, но иначе много мил и увиваше всичко в коледна хартия. Дори през лятото, когато беше около хиляда градуса. Точно в този момент звънецът на вратата започва да звъни и ми изкарва акъла. Ето на онази врата — сочи Кими през помещението. — Вече не от домофона до входа… Вече не съм сигурна дали това е истина, или е част от съня ми за Стиви и коледната опаковъчна хартия. И тогава звънва отново и аз за малко да падна от леглото.

— Разбирам напълно.

— Вече е тук. Идвам в хола и поглеждам вратата, която е здраво заключена, веригата е сложена, изобщо всичко. Звънецът звъни отново и аз му казвам „Махай се“, а той: „Навън намерих коте, блъснато от кола, което се опитваше да влезе в блока. Този, на когото звъннах да отвори, ми каза, че ти се грижиш за тях“. Това е истина. Ние с Мелиса храним много бездомни животинки и когато стане студено като сега, спят във фоайето или мазето, за да не замръзнат. И така, този тип казва „Ще я оставя пред вратата“ и аз чувам едно мяу.

Кими поклати глава.

— И започвам да се чувствам кофти, че съм му крещяла, докато той само се е опитвал да помогне. Това си мисля и отивам до вратата, надниквам през шпионката и виждам един едър мъж по тъмносин анцуг, който се отдалечава. И аз викам: „Чакай“ — главно защото не мога да платя на ветеринар, обаче той си тръгва.

И така отварям вратата, за да погледна котката — една голяма оранжева, която се навърта тук, кръстих я Джейн. Тя плаче така, както го правят котетата, но не помръдва, само си лежи и потреперва. Виждам нещо бяло да стърчи от гърба й и осъзнавам, че е гръбнакът й. В този миг едрият тип ме стисна за врата и ме хвърли в апартамента. Затвори вратата и изсъска право в лицето ми: „Ако се разпищиш, ще умреш“.

Сълзи напълниха очите на младата жена.

— Толкова се уплаших. Той изглеждаше така, сякаш беше готов да го направи. Беше толкова огромен. Освен това беше с ръкавици и маска, каквито носят убийците.

В детектива се зароди подозрение.

— Може ли да ми кажеш дали беше бял или чернокож?

— Афроамериканец.

— Спомняш ли си още нещо за него? — попита Бетингър, докато прелистваше страницата на бележника си и се питаше дали нападателят не е бил Доминик.

— Имаше златни зъби. — Кими почука по горните си предни зъби. — Ето тези.

Партньорът на детектива нямаше такъв хардуер, макар да беше напълно възможно да си е сложил метални пластини за заблуда.

Бетингър подхвърли:

— И така, вече е вътре…

— Извади пистолет, на който имаше от онези неща… заглушител, и заключи вратата. Тогава попита: „Къде е Мелиса“, а аз му отговорих, че я няма тук, но той не ми повярва. Така че обиколихме, за да провери във всички помещения, и когато накрая се увери, че я няма, се умълча. И аз: „Нали ти казах“, а той ме удари толкова силно с пистолета, че се стоварих на задника си. Ето там. — Момичето посочи мекото килимче пред кухненската врата. — Цялата съм в синини.

— Щом свършим, ще те заведа в болницата.

— Не, благодаря.

Бетингър не искаше да тормози жената и докато потискаше поредната си прозявка, се запита доколко изобщо е безопасно да е на пътя и дори да шофира. През последните трийсет и един часа беше спал осемдесет минути и тъй като вече беше на средна възраст, неминуемо скоро щеше да рухне.

— След това попита къде е — продължи Кими — и аз му казах същото, което казах на теб: няма я от понеделник, нищо не знам и не съм се чувала с нея. Той пак се умълча, очевидно обмисляше нещо. Чувах как отвън Джейн плаче точно като бебе — беше направо ужасно — и някой попита: „Пипна ли я?“, а той му вика: „Слез долу и чакай. Вземи и котката“. Така разбрах, че има партньор, който му помага… Тогава му хрумна нещо, влезе в банята и запали лампата. Сложи тапата на ваната и започна да я пълни. С гореща вода. Погледна към мен и попита къде ми е телефонът. Посочих към спалнята и той каза да идем да го вземем. Влязохме в стаята ми — мобилният ми лежеше там на нощното ми шкафче. Той каза, че трябва да пусна есемес на Мелиса. Тогава се сетих, че снощи забравих да го сложа да се зарежда. Отворих го, но в него нямаше и грам ток. Казах му, че трябва да го заредя, и той рече „Давай“, а щом пъхнах зарядното в контакта, ми заби една плесница.

Детективът се намръщи и огледа подутата кожа около дясното око на жената.

— Този тип съвсем не ми харесва.

— И на мен! Мислех си, че ми е счупил главата — толкова силно болеше. Стоварих се на килима замаяна, виждах размазани светлини и единственото, което чувах, бе водата, която тече в банята. Той ме сграбчи за косата, изправи ме на крака и ми каза да се съблека. Направо онемях — този тип е голям като хипопотам, ще ме изнасили и ще ми разпори вътрешностите. Затова просто стоях там и треперех — предполагам, бях изпаднала в шок — а той ме зашлеви отново и каза веднага да се събличам. Свалих чорапите и нощницата и си мислех за котето и магазина за бижута, в който работя, както и за коледната хартия за увиване. Бях без сутиен и си покрих циците — те и без това не са кой знае колко големи, а той посочи с пистолета си прашките и каза: „И това“. Свалих ги и останах напълно гола, но притисках крака — напълно сигурна бях, че ще ме изнасили. — Кими поклати глава. — Обаче той каза: „Седни на леглото“. Така и направих. Просто си седя там чисто гола и гледам как се зарежда телефонът, все едно съм на рок концерт или нещо подобно… Стори ми се цяла вечност. Появи се една от онези малки черни пръчици и му казах, че вече има малко ток. Той кимна и ми каза: „Да го занесем в банята“. Водата там продължаваше да тече, той я спря, свали капака на тоалетната чиния и ми каза да седна на нея. И така седнах на капака на тоалетната чиния гола и треперех цялата.

— Прати съобщение на Мелиса — каза ми той. — Накарай я веднага да се прибере.

А аз го попитах какво да й кажа, за да се прибере веднага вкъщи. Той се наведе над ваната, извади бръснач и ми каза:

— Измисли нещо хубаво.

Не е лесно човек да измисли нещо хубаво в такова положение — гола с чужд човек в собствената ти баня, който ти нарежда. И аз започнах да плача. Ама истинската, а той ми казва: „Имаш четирийсет и пет минути да я накараш да се върне, така че на твое място не бих си прахосвал времето в рев“. Спокоен като моя инструктор по кормуване. Или като момчетата, които свирят на бас китара.

Трябваха ми около пет минути, за да измисля нещо, и му казах:

— Измислих нещо.

Той попита:

— Какво?

— Ще й кажа, че майка й е тук и иска да я види за нещо си.

А той ме попита дали Мелиса много обича майка си. Отговорих му, че като повечето хора — всъщност не много, но тъй като си й задължен, се опитваш да правиш всичко възможно. А той попита: „Ами ако тя се обади на майка си?“. А аз: „Защо да го прави, след като тя е тук?“.

Кими погледна Бетингър.

— Не съм ли права?

Детективът кимна.

Обаче той не ми повярва и попита: „Има ли вероятност нейната майка да й звънне в течение на следващите четирийсетина минути?“. „Едва ли.“ А той ми вика да се моля да не го прави и показа отново бръснача, за да не забравям за него. Все едно бих могла да го забравя!

— Капут!

— И така написах съобщение на Мелиса, че майка й е дошла и иска да я види по някакъв личен въпрос. Типът ми взе телефона и ми каза да седна във ваната. Едва не изпищях, когато котето ми докосна водата — беше ужасно гореща. Кожата ми още е зачервена…

Телефонът бръмна и той ми го показа. Мелиса ми беше отговорила, че скоро ще се прибере, а той попита: „Да й отговоря ли „доскоро“?“ — И аз кимнах. А той попита: „С две букви ли го правиш: ДС, а аз: „Че как иначе?“.

И така, той й изпрати текста, а аз знаех, че Мелиса пътува насам, където огромен негър с маска и ръкавици ме държи гола във ваната и кой знае какво ще ми направи… Тогава започнах да изпитвам вина. Казах си, че всичко, което се случва, цялата тази шантава лайнарщина е заради нейното гадже Себастиан, а аз нямам нищо общо, освен че от време на време гледаме заедно кабелната, когато е тук на гости… обаче въпреки това се чувствах кофти. Защото кой знае какво ще й стори, ако тя не знае онова, което той иска от нея. А и аз съм тук — свидетел — и може би ще ни убие и двете.

Известно време си мислех подобни неща — стори ми се цяла седмица, но вероятно е било не повече от двайсет минути, когато телефонът избуча. Той прочете съобщението и не изглеждаше доволен. Питах го дали е Мелиса, а той отвърна, че не е, а когато попитах от кого е, той каза: анонимно. Тогава ми каза да изляза от ваната и да отида в хола и аз го направих. Треперя и нямам представа какво става. Питах го, а той ми каза да отида до вратата.

И така, отидох до вратата, а той застана там. — Кими посочи шкафа до входната врата. — Насочи пистолета към мен и каза да сложа веригата. А аз: „Като сложа веригата, Мелиса как ще влезе?“. Той ми отговори: „Ако още веднъж зададеш въпрос, ще се върнем в банята“. Знаех какво има предвид.

Сложих веригата на вратата. А той ми нареди да погледна през шпионката и попита: „Има ли някой отвън?“. Казах, че няма, и нямаше. А той: „Добре, остави веригата на място, отключи и отвори. Виж дали няма нещо на пода“. Предполагам, че анонимното съобщение е било за това.

Аз бях вир-вода и треперех, а местата, където ме удари, пареха, все едно горят, но отключих, отворих вратата и надникнах — там лежеше купчина дрехи. Горнище и долнище на анцуг, суичър, ски маска като неговата, чорапи. Казах му какво виждам и той ми каза да ги вкарам вътре. Ръката ми е тънка, така че не се наложи да свалям веригата и успях да ги вмъкна през процепа на вратата. След като ги вмъкнах, ме накара да заключа отново вратата.

Взе суичъра и го разгърна. По него имаше кръв. После ски маската — вътре напипа нещо. Пъхна пръстите в отворите за очите и извади някакви черни неща като акита на котка… Оказаха се върховете на пръстите на друг афроамериканец.

Бетингър предположи, че младата жена използва този обременителен (и често неточен) политически коректен термин в негова чест. И вероятно винаги, когато е в компания на хора, чиито пръсти приличат на котешки акита.

— Телефонът ми започна да звъни, той го извади и погледна екрана, но аз вече не питах кой е. Типът ме погледна и каза да взема торба за боклук и пликче с лед. Отидох в кухнята и ги взех. Той пъхна пръстите сред бучките лед, а дрехите на своя партньор сложи в торбата за боклук. Погледна ме и каза: „Имаш минута, за да се облечеш“.

Отидохме в моята стая, където си сложих джинси, пуловер и ботуши. Той ми подаде торбата с дрехите и пъхна пистолета в джоба, но все още го стискаше здраво. Хвана ме с другата ръка и каза, че ще слезем във фоайето.

Накара ме да погледна и да се уверя, че няма никого отвън, и се отправихме към асансьора. Той дойде, но вътре имаше възрастна жена на път за долу. Той застана встрани, за да не може да бъде видян. Нали все още беше с маска.

Качихме се, когато следващия път асансьорът дойде празен, и той натисна бутона за партера, а аз му казах, че си искам телефона. За секунда ми мина през главата, че ще ме удари като в доброто старо време, но той просто ми го даде и каза: „Нямаше да те убия. Просто трябваше да те сплаша“.

— Сигурен съм, че е казал истината.

— Асансьорът спря и той ми казва „Извинявай“, а аз — „Да ти го начукам“, защото… още бях ядосана, а той уби котката наистина, а това беше много тролско… Вратата се отвори и фоайето беше пред нас, но бе тъмно и не можех да видя много — някой беше изключил осветлението. Там имаше четирима мъже, очакваха ни.

— Разпозна ли някого от тях? — попита Бетингър, докато разтриваше дясната си ръка, за да прогони спазъма.

— Не, защото носеха качулки и шалове на лицата като старомодни бандити. Приличаха на бели или латиноси. — Кими сбръчка лице. — А може би и двете… Единият показа дълъг нож на афроамериканеца и му каза: „Ключът е в запалването, а другарчето ти е в багажника. Закарай го в болницата“. Тогава афроамериканецът взе торбата за боклук от мене и излезе от сградата. Трима тръгнаха след него с ръце в джобовете, а мъжът с ножа остана с мен. Попитах го дали е със Себастиан, и той възкликна: „Кой?“, а аз му казах: „Себастиан Рамирес“, а той отново: „Кой е той?“. Правеше се на тъп, защото всички във Виктъри знаят това име. Обаче разбрах, че няма да каже нищо инкриминиращо, или как беше там. Тогава той каза да тръгвам с него, но аз казах: „Не“. Взе да ми обяснява: „Не трябва да оставаш тук“ — обаче аз му казах: „Ще остана“. Вече не се страхувах от афроамериканеца, а и ми беше писнало всякакви мъже да ми казват какво да правя. Нали така?… Тогава отвори пощенската ни кутия (сигурно Мелиса му беше дала ключа) и сложи вътре оръжието и малко патрони.

Кими кимна към големия пистолет, който лежеше на дивана.

— Попита ме знам ли как да го използвам, а аз му отговорих: „Теоретично“. Той пак попита дали някога съм стреляла и аз му казах, че мога да се науча, а той попита отново: „Как?“. „Ще гледам някое видео в ютюб.“ Тогава ми кимна. „Добре, виж в интернет.“ И си тръгна.

И така донесох оръжието тук, заключих, пийнах малко уиски и гледах няколко записа за боравене с оръжие.

— Радвам се, че си добре. Мнозина нямаше да оцелеят в подобно преживяване.

— Беше гадно. Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

— Аз ще пийна една.