Гадна работа на улица „Гансън“

46 Кучешки маршрут

Ледът скърцаше под подметките на полицаите, докато всеки отиваше при колата си. В дясната си ръка Бетингър стискаше със свален предпазител един от пистолетите със заглушител на убиеца.

— Съжалявам за съпругата и сина ти — каза Доминик, докато отупваше снега от раменете си. — Дори не мога да си представя какво изпитваш. — Докато крачеше, издуха пара от ноздрите си. — Преди да се разделим, бившата ми жена пометна. Беше ужасно. Може би тогава връзката ни започна да се разпада.

— Съжалявам за Пери и Хуан — каза детективът. — Изглежда бяха добри момчета.

— Наистина бяха добри момчета.

— По-добри от нас — добави Такли, чиито сини очи бяха сурови.

Бетингър стигна до сиво-черния микробус, извади писмото от джоба си и го подаде на Такли.

— Искаш ли да го прегледаш?

Шареният мъж остави кашона на покрива на сребристата лимузина и взе листа. Очите му започнаха да се стрелкат от ляво надясно, докато стигнаха до последното изречение.

— Значи убийците не са местни — отбеляза той, докато подаваше писмото на Доминик.

— Аз си помислих същото.

— Трябва да измъкнем имената им от Себастиан, преди да го убием.

— Не съм сигурен, че знае кои са — каза Бетингър. — Изглежда е използвал неколцина посредници, за да не се забърква пряко.

— Това е заблуда. Прекалено много неща могат да се объркат при подобна подготовка. А ако наистина не знае, ще го накараме да разбере.

Детективът си спомни кашона с кухненските принадлежности.

— Добре.

Доминик вдигна очи от писмото.

— Джането и Стенли бяха убити един ден преди посочената дата.

— Станало е след полунощ — обясни Бетингър, — така че технически датата вече е била настъпила.

— Така е. — Доминик извади стъргалка за лед от колата си. — Трябва да намерим тази свиня Себастиан.

Бетингър обмисли положението.

— Колко големи са тези Купове?

— Много.

— Разполагаме ли с водачи на кучета?

Доминик започна да сваля парчета лед от предния прозорец на своята кола. — Един пич на име Уендъл, на свободна практика, сътрудничи на отдела.

— Кучетата няма да могат да ни помогнат в този случай — намеси се Такли, слагайки кашона в колата. — За подобен случай вдигат твърде много шум, а и виелицата скоро ще е тук.

Бетингър поклати глава.

— Не искам кучета, а свирка за кучета.

— Защо? — попита Доминик.

— Заради доберманите.

Такли се ухили, откривайки два реда жълти зъби.

— Четири на брой.

Едрият мъжага вдигна буца лед, все едно беше великан.

— Свирката не ги ли кара да сядат? Или да изпълняват номера?

— Само ако са обучени за това — обясни детективът, докато почистваше натрупалия се сняг по предното стъкло на буса с дясната си ръка. — Когато чуят такава свирка, повечето кучета започват да лаят.

Доминик разбра и радостна усмивка се разля по лицето му.

— Негрото има идеи.

Такли отвори вратата на колата.

— Ще се отбием в магазина на Уендъл, за да вземем свирки, а после право нагоре.

— Добре.

Доминик заобиколи сребристата кола и отвори вратата на шофьора.

— Ако искаш, може да пътуваш с нас.

— Трябва да разполагаме с повече от едно превозно средство — обясни Бетингър, докато се качваше на буса и почистваше косата си от снега. — Ще ви следвам.

— Добре че не караш онази жълта бракма.

Доминик стовари ръка като таран върху задната врата на къщата от червеникави тухли. Дървото изпука, започнаха да лаят кучета.

— Там вътре май има цяла глутница.

Бетингър застана до партньора си с плик в ръката, който беше един от дузината, които беше взел от супермаркета надолу по улицата. Уендъл не си беше вкъщи, нито вдигаше мобилния телефон, а най-близкият зоомагазин беше на трийсет и пет минути път в обратната посока и много вероятно отдавна фалирал. Да влязат с взлом в къщата на търговеца на кучета беше най-бързият и сигурен начин да се сдобият с ултразвукова свирка.

Едрият мъжага отново вдигна ръка.

— Не я разбивай — посъветва го детективът. — Не искаме да излязат, нали?

— Внимавам.

Доминик замахна, дървото се разцепи, а кучешката врява стигна до кресчендо. Той свали обсадния си инструмент, откъсна с него топката на вратата и я запрати в храсталаците.

— Готов ли си?

Застанал на колене, Бетингър кимна.

Доминик подраска с показалеца по вратата. През отвора се показа лаеща глава, зъбите оголени, а детективът я покри с найлоновия плик. След това качулката бе закрепена за каишката на обърканото животно с парче лепенка.

Ослепено от евтиния найлон, обърканото животно нападна въздуха.

— Това е смешно — отбеляза едрият мъж.

— Определено.

— Нали няма да се задуши?

— Няма. — Бетингър поведе кучето в двора. — Има достатъчно въздух.

В отвора се провря лаещата глава на немска овчарка и получи две пазарски торби. Когато детективът поведе закачулената овчарка настрана от къщата, Доминик надникна вътре.

— Останалите са в клетките.

Полицаите минаха през вратата и се озоваха в тюркоазна кухня, която миришеше на мокро сено. В далечния край на помещението имаше големи мрежести клетки, от които лаеха три помияра.

Доминик поклати глава.

— Все едно са в затвора.

— Къде са основните клетки?

— Приспособил е гаража.

— Да вървим.

Едрият мъж поведе партньора си през кухнята, след това надолу по коридора до една усилена метална врата. От другата страна на преградата лапи задраскаха по метала, все едно бяха шлосерски инструменти.

Бетингър дръпна резето, завъртя топката и бутна вратата да се отвори. В коридора нахлуха топъл въздух и кучешки миризми.

Детективът надникна през пролуката. В гаража имаше голям кучкарник от неръждаема стомана с четири отделения. В две от клетките седяха сънливи германски овчарки, докато чифт гончета и нещо космато, което приличаше на четирикрака маймуна, патрулираха из района.

Бетингър влезе в топлото помещение и започна да се поти. Излизаше, че най-комфортната стая в Мисури се обитава от кучета.

— Бившата ми има такъв — обади се Доминик и показа един от тевтонските затворници.

Бетингър се запъти към металния шкаф, който беше достатъчно голям, за да послужи като ковчег на някой дебелак, и отвори вратата. Вътре имаше бутилки, буркани, редица закачалки, от които висяха най-различни машинки за подстригване, ножици, нашийници, каишки и кучешки свирки.

Бетингър взе всички.

Излязоха от помещението и се върнаха по същия път нагоре по коридора. Когато наближиха кухнята, той даде половината свирки на партньора си.

— Трябват ни само тези, които произвеждат ултразвук.

— Не го ли правят всички?

— Някои произвеждат звуци, които хората могат да чуват.

— О, със сигурност не бих искал да надувам тях в Куповете. — Доминик помаха на затворените животни. — Късмет с помилването!

Полицаите се върнаха под снега и докато заобикаляха сградата, надуха свирките. Кучетата на Уендъл и други много по-далеч отговориха с лай и вой. Седем проверки откриха три изцяло ултразвукови свирки.

Бетингър и Доминик наближиха Такли, който седеше в сребристата кола и слушаше местно токшоу. В лявата си ръка държеше пистолет, а прозорецът му беше открехнат.

— Вземи. — Бетингър му подаде през отвора една от избраните свирки. — Казаха ли нещо по новините?

— След около час пътищата ще са непроходими. — Шареният мъж посочи към задната седалка. — Там има резервна бронежилетка. Вземи я.

— Имам си, както и маска.

Доминик повдигна вежди.

— Бронирана маска?

Бетингър кимна, като същевременно си помисли: Ако беше обикновена маска, Гордън щеше да е още жив. Очите му започнаха да парят.

— Спомняш ли си бакалията, където намерихме трупа на Илейн Джеймс? — попита Доминик, докато заобикаляше предницата на колата си. — В Кенефа?

— На улица „Гансън“?

— Точно така. — Този път води право в Куповете.

— Ясно.

Бетингър отиде при сиво-черния микробус и се качи. Бронираната маска на дявол, бронежилетката и допълнителният полуавтоматичен пистолет със заглушител, които беше взел от убиеца, лежаха на пътническата седалка, покрити със синя хавлиена кърпа. Върху тези вещи детективът сложи своята свирка, изработена от неръждаема стомана и увенчана с навъсен английски булдог.

Сребристата кола се заклати, избълва пара и потегли. Бетингър запали двигателя, включи на скорост и последва Доминик и Такли във виелицата.