Гадна работа на улица „Гансън“

17 Нейните възможности

— Поздравления! — Щастлив за първи път през този ден, Бетингър прегърна Алиса и я целуна по устата. — Изложба в Чикаго — каза той в разрешените й къдрици. — Страхотно!

— Наистина не очаквах да го чуя отново. — Алиса се откъсна от него и извади чаша сок от грейпфрут от хладилника. — Изстисках два, преди да се прибереш.

Гледката на напитката предизвика слюноотделяне в устата му.

— Как се казва галерията?

— Галерията на Дейвид Рубинщайн в Чикаго.

— Звучи богаташки.

— Наистина е богат. Клиентите му също.

— Ще си изтупам кипата6.

— Добре че се носи на темето.

Алиса стрелна поглед към оредяващата коса на съпруга си на това място.

— Ей. — Бетингър плъзна ръка по главата си, докато не стигна до сребристочерната растителност, която започваше далеч, далеч от лъсналия северен полюс. — Чувствителен съм на тая тема.

— Нищо ти няма.

Алиса отпи малко от сока, смръщи лице и подаде чашата на съпруга си. Той я взе с удоволствие. Очите го засмъдяха, а адамовата му ябълка заподскача, докато поглъщаше нагарчащата напитка.

— Това със сигурност е най-горчивото нещо.

— Абсолютно.

Бетингър върна чашата на Алис.

— Направо невъзможно за пиене.

— Знам. Добре ли беше?

И двамата обичаха предизвикателствата на сока от грейпфрут.

— Кои работи ще покажеш?

— „Дишащият товар“.

По лицето на детектива се изписа удивление.

— Наистина ли?

— Аха.

Серията изобразяваше бели аристократи, които вечерят, играят крокет или се излежават върху купища черни тела в трюмовете на роботърговските кораби. За разлика от повечето творби на Алиса — фини импресионистични акрилни картини, далеч от темата за расовата дискриминация, тези от „Дишащият товар“ бяха много подробни и политически агресивни.

— Знаеш колко много обичам тази поредица. — В забележката на Бетингър имаше съпричастност.

— Рубинщайн смята, че наистина ще привлекат вниманието.

— Не се съмнявам.

Алиса изпи остатъка от сока, оставяйки множество парченца от плода, които бяха залепнали по вътрешната страна на чашата.

— Смяташ, че няма да се продават?

— Не искам да кажа това — Бетингър разтвори ръце. — Не познавам света на изкуството в Чикаго, но серията е страхотна.

— Но…

— Провокативни са. Карат хората да се чувстват виновни или гневни, а може би и двете заедно. Повече подхождат на музей, отколкото на банкерски апартамент, където ще висят до някоя седемдесет и два инчова плазма и снимките на русокоса красавица, която се усмихва по един и същи начин на всяка от тях.

Алиса се усмихна.

— Чакам с нетърпение да се запозная с музейния уредник, който е на твоето мнение.

— И това ще стане. — В гласа на Бетингър нямаше и капка съмнение. Вярата му в изкуството на неговата жена беше безпределна. — Рубинщайн не смята ли, че са прекалено мрачни?

Алиса си наля още сок.

— Не е сигурен, но дори и да не се продадат, ще ми създадат име сред неговите клиенти.

— На които после ще предложи по-смилаеми произведения от същия творец?

— Такъв е планът. — Жена му направи гримаса, докато поглъщаше стипчивата напитка.

— Ще раздразни подходящите хора, но без да стига до крайности.

— Точно така. — Алиса подаде чашата на мъжа си. — Можеш да изпиеш останалото.

— Не знам дали ще оцелея.

— Има и по-гадни начини да умреш.

Бетингър гаврътна остатъка от горчивия сок.

— Направо като киселина.

— Наистина ли?

В съседното помещение се затвори врата и детективът погледна към коридора.

— Гордън.

— Да?

— Вечерята ще е в седем и половина.

— Добре.

— Ако закъснееш, цяла седмица ще миеш чиниите.

— Спокойно, полицай.

— Ела тук.

Стройният петнайсетгодишен юноша със сънливи очи изпълни рамката на вратата и извади бяла слушалка от дясното си ухо.

— Да?

Гласът му беше сърдит.

— Готвил ли си някога вечеря за нашето семейство?

— Не.

— Смяташ ли, че е лесно?

Гордън се замисли за някой дързък отговор, преценявайки в ход дали може да си позволи да подразни баща си.

— Знам, че не е лесно.

— Не ме карай да те наказвам, все едно си десетгодишен. Уважавай и оценявай това, че майка ти работи толкова много, за да можем да се храним добре и здравословно.

— Оценявам го. Тя готви страхотно. — Изглежда желанието на Гордън за бунт се беше изпарило.

— Трябва да я поздравиш.

По лицето на момчето се изписа объркване.

— Бременна ли е?

Алиса се изкиска. Макар да беше много запазена и с младежки вид четирийсет и шест годишна жена, смехът й прозвуча така, сякаш излизаше от гърдите на бял старец, страдащ от плеврит.

— Картините на майка ти ще бъдат изложени в престижна чикагска галерия.

— Наистина? — лицето на Гордън се проясни. — Това е яко. — Той извади втората слушалка от другото си ухо и закрачи по балатума, за да прегърне майка си. — Изглежда имат по-добър вкус от онези в Аризона. По-интелектуален.

Алиса стисна ръката на сина си.

— Благодаря.

— Яко.

Бетингър остави празната чаша в мивката.

— Когато с майка ти отидем на откриването, ще трябва да гледаш сестра си.

— Няма проблем. — Гордън отново пъхна слушалките в ушите си. — Ще заведеш ли мама на готина вечеря, докато сте там?

— Разбира се.

— С лимузина ли ще отидете? После шампанско и гореща вана?

Още няколко ревматични кискания се разнесоха от гърдите на Алиса, където живееше белият старец, болен от плеврит.

— Ще направя каквото трябва. Няма защо да се тревожиш — каза Бетингър.

— Направи го така, все едно е Нова година за 3000 година! — Момчето пусна МПЗ плеъра си и се оттегли.

Предъвквайки случилото се, Бетингър изплакна чашата и я сложи в сушилнята.

— Той определено има ясна представа за жените.

— И то нелоша.

— Тате — каза Карън, която влезе в кухнята с магнитен шах под мишницата, — сега ще ти видя сметката.

— Видя ли къде е моят офицер?

Момичето погледна към редицата бели фигури.

— О… не видях.

— Значи те бива само по приказките.

— Може ли да я преиграем?

— След като поздравиш майка си.

— Бебе ли ще има?

— Нещо по-хубаво.

Вкусната и ароматна храна премина от чиниите в устите и сдъвкана се спусна по хранопроводите в стомасите. Карън и Гордън станаха от масата и благодариха на майка си, а Бетингър се зае с чиниите. През това време Алиса разпускаше на един стол с чаша бяло вино в ръка.

Звуци от телевизора достигнаха до кухнята и скоро двойката се спогледа многозначително.

Алиса отведе съпруга си в главната спалня и заключи вратата след себе си. Безмълвно съблякоха дрехите си, които миришеха на кориандър, и се напъхаха под завивката. Нежни връхчета на пръсти се заеха да проучват мека плът, пенисът на Бетингър започна да се вкоравява, докато върхът му не затрептя в топла болка. Алиса яхна съпруга си и двамата заедно намериха бавен, дълбок ритъм.

Покритото с изпражнения лице на момченцето и аутопсираният труп на Илейн Джеймс не попречиха на детектива да еякулира топла сперма миг след като жена му беше свършила. Отдавна се беше научил да разпределя нещата в различни кутийки.

Скоро в потръпващите животни се върна скромността и те покриха телата си със завивките, усмихвайки се идиотски един на друг. Сърцебиенето започна да утихва и минаха десет приятни минути, преди някой от двамата да заговори.

— Винаги съм искал да чукам някоя знаменитост — заяви Бетингър.

— Знаменитост? — Алиса завъртя главата си върху възглавницата така, че да го вижда. — Това е само една изложба.

Той плъзна ръка по гърба на жена си и я остави да лежи в основата на задника й.

— Много повече е.

— Да, просто не исках да се вълнувам прекалено.

— По-добре се развълнувай, защото това е нещо голямо.

— Ще видим.

— Не се дърпай — скара й се Бетингър. — В момента ти се случва нещо хубаво за кариерата ти като художник. Наслаждавай му се.

— Но ако не мине добре…

— Ще мине добре.

— Но ако не мине добре? Разбираемо е, ако не се получи.

— Ако не мине добре, ще имаш и други възможности. А и ще можеш да се насладиш на пътя нагоре, а не само да се тревожиш.

Художничката обмисли съвета на съпруга си.

— Май си прав.

— Разбира се, че съм прав.

— Ти си твърде оптимистичен песимист.

— Това не е единственото, което съм — погледна Бетингър закачливо към скута си.

— Вече?

— Нали ти казах, че си падам по знаменитостите. — Той взе ръката на Алис и я сложи върху корема си. — Е, той не лъже.

Скоро след като жена му заспа, детективът обу джинси, сложи си тениска, доизми чиниите и влезе в бледоморавия кабинет. Постави чаша кафе до купчината досиета, които по-рано през деня госпожица Бел бе оставила на бюрото му в управлението. Прозя се, облегна се на тапицираната облегалка и започна да разглежда заглавната страница. През последните осемнайсет месеца седемдесет и девет жени от Виктъри се бяха превърнали в прах и за половината от тях се подозираше или се знаеше, че са били убити.

— Мили боже!

Детективът огледа останалата част от документа. Между вероятните четирийсет и три жертви на убийства имаше шестнайсет осъждани проститутки, чиито досиета вече лежаха най-отгоре на купчината.

Бетингър отпи от кафето си и отвори досието, което лежеше най-отгоре. Вътре имаше снимки от аутопсията на жена, която нямаше глава.