Гадна работа на улица „Гансън“

13 Рачешка глава

Колата летеше на запад и постепенно заобикалящите ги паркове, магазини и редиците къщи от кафяв пясъчник бяха сменени от високи жилищни сгради. Тук по мрачните тротоари видяха неколцина влачещи се старци и бели скинари, които носеха свръхголеми якета върху татуираните по телата им пречупени кръстове. На ъгъла на Десета и „Чарлз“ бял младеж, който имаше толкова пиърсинги по лицето, че приличаше на музей за шрапнели, зърна черните полицаи, доближи се до бордюра, започна да се чеше под мишниците и да имитира крясъците на маймуна. Връстниците му в другия край на улицата изръкопляскаха на това остроумие.

Доминик мина край идиота, зави в тясна улица и спря успоредно на бордюра. Двамата с Бетингър слязоха едновременно от колата и тръгнаха в западна посока.

Петима младежи се стрелкаха на скейтбордове в градинката пред високия общински блок, на който беше изписан номер 543. Двата последни етажа на сградата бяха огрени от слънце, но по-голямата част от нея беше в сянка.

— Ченгета — обяви едно светлокожо негърче, което носеше златист анцуг, а косата му беше сплетена на сложни плитки.

Двама от младежите изчезнаха като дим.

Бетингър и Доминик влязоха в градинката, а останалите младежи останаха на почетно разстояние от тях. Заглъхващи в далечината викове обявяваха пристигането на полицаите.

Детективът огледа сградата, докато крачеше по бетонната алея на градинката. Входната й врата беше съчетание между бронирано стъкло и желязна решетка, а таблото на домофона имаше вид на ударено от метеор.

Бетингър се спря и заоглежда момчето с по-светла кожа.

— Ти ми изглеждаш добре осведомен.

— Не съм.

— Ела тук.

— Никъде няма да идвам.

— Чувал ли си за място, наречено училище? — намеси се Доминик.

— Никога.

— Предполага се, че точно сега би трябвало да си там и да се учиш, за да станеш по-добър от сега.

— И тук уча достатъчно. — Детето се завъртя около полицаите. — Дворът е като училище.

— Как се казваш? — попита Бетингър, докато наблюдаваше въртящото се като сателит около тях момче.

— Ще ида да питам мама. — Скейтърът със светла кожа се отдалечи от своите мъчители.

— Ако ми се правиш на много отворен, ще те хвана — предупреди го Доминик.

Момчето спря.

— За какво ти е името ми? Нищо не съм направил.

На Бетингър му хрумна, че сложно сплетените къдри придават на главата му изглед на ракообразно.

— Докато не ни кажеш името си, ще ти викаме Рачешка глава.

— Дръжки ще викате, ченгета.

Доминик се хвърли към момчето, хвана го за лявата китка и я изви, докато то не се отпусна на колене.

— Не се говори така на полицаи!

— Добре, няма вече. Няма…

— Никога повече!

— Чувам те, негро, чувам те! — напереността на момчето се беше изпарила. Изведнъж се беше превърнало отново в кльощаво дете, оставено на милостта на едър възрастен, който можеше с лекота да му строши кокалите и да го захвърли някъде в полето.

— Пусни ме. Моля, пусни ме вече.

Доминик го пусна и тегли един шут на скейтборда.

— Ставай.

Младежът се изправи и започна да тръска ръката си, сякаш беше горещ макарон.

— Казвам се Дуейн.

— Рачешка глава.

Бетингър се присъедини към двамата.

— Трябва да отидем в апартамент шестнайсет десет.

— Добре — закима с глава младежът. — Ще ви заведа там.

Тримата закрачиха към входа.

Рачешката глава търкаше ръката си и погледна към изритания скейтборд, който се беше обърнал на една страна до една далечна пейка.

— Мога ли да изтичам да го прибера, за да не го вземе някой?

— Никой няма да го вземе. — Доминик посочи с пръст един бял младеж, който стоеше до пейката. — Пази скейта на Рачешката глава. Ако някой го вземе, ще си имаш работа с мен.

— Не бери грижа — успокои ги кльощавият младеж, чиито опадали зъби подсказваха, че е пристрастен към кристал мет, — ще го пазя.

Рачешката глава пъхна ключ в ключалка, барикадирана отстрани с метални листове, завъртя го и натисна вратата, но тя не помръдна. Стисна зъби и стовари едно рамо в подсилената преграда. Пантите изстенаха и вратата неохотно се завъртя навътре.

— През зимата заяжда.

Водени от младия си гид, полицаите влязоха в сградата. В сивосинкавото фоайе, в което видяха празна будка за пазач и останките на дузина пластмасови стола, чиито крака още бяха завинтени за пода, почти не влизаше слънчева светлина. Три флуоресцентни тръби премигваха, сякаш изпращаха морзови сигнали, докато Рачешката глава ги водеше към асансьорната ниша.

Доминик повдигна вежди.

— Работят ли?

— Стигат до дванайсетия етаж. — Младежът стовари юмрук върху стоманеното копче. — Оттам можем да се качим пеша.

В асансьорната шахта заскърцаха колела и кабели, а Доминик извади мобилния си телефон.

— Това айфон шест ли е? — попита Рачешката глава.

— Аха. — Палците на Доминик заработиха като краката на насекомо.

— Задната камера е с осем мегапиксела?

— Да.

Кльощавият младеж кимна.

— Трябва и аз да си взема такъв.

Бетингър се запита дали Рачешка глава знае например името на щатската столица.

Нещо издрънча в шахтата и вратите на асансьора се отвориха, показвайки двама бели, чиито нервни и зачервени очи бяха засенчени от козирките на бейзболните им кепета. Когато излязоха във фоайето, от двамата лъхна на марихуана.

Рачешката глава влезе преди двамата полицаи в светлозеления асансьор и натисна изтрития бутон, който се намираше над този за единайсетия етаж.

Нещо издрънча и вратите на асансьора се затвориха. Машината се разтресе и полетя нагоре като ракета.

— Знаеш ли кой живее в апартамент шестнайсет десет?

— Не — размърда се ракообразното, — рядко съм се качвал там.

В асансьорната шахта се чу металическо скърцане и кабинката се заклати и спря. Вратите изстенаха и се прибраха в корпуса.

Рачешката глава излезе, следван от Доминик, който още набираше нещо с клавиатурата на мобилния си телефон. Процесията завършваше Бетингър. Пурпурният коридор, в който се озоваха, приличаше на инфекция и миришеше на съчетание от плесен и стар секс.

Младежът се прозя, заведе полицаите до аварийната врата и я натисна да се отвори, откривайки пред тях сумрачно осветена стълбищна шахта. Тежки стъпки кънтяха от друг етаж.

Бетингър и Рачешката глава излязоха на площадката, следвани от Доминик, който прибираше мобилния си телефон. Докато триото се изкачваше на горния етаж, детективът забеляза безброй графити и ярко изображение на черен кон, яхнал бяла жена, чиито изхвръкнали очи и присвити пръсти на краката подсказваха, че преживява оргазъм.

— Негрото е талантливо — отбеляза младежът.

Бетингър не беше сигурен дали Рачешката глава има предвид жребеца или художника. Групата мина покрай вратите, които носеха номерация 14 и 15, и продължиха нагоре по стълбището. Нещо падна тежко и стените потрепериха.

Бетингър прекоси площадката, отвори вратата и огледа коридора, който беше празен. После насочи вниманието си към младежа:

— Връщай се обратно.

— Искам да гледам.

— Тръгвай.

Чу се женски крясък.

Доминик сграбчи лявото рамо на младежа и го тласна към стълбището.

— Изчезвай.