Гадна работа на улица „Гансън“

22 Тъмни входове

Прозявка изопна лицето на детектива. Докато шофираше на юг, се отдаде на предположения. Градът се беше отказал от обвиненията срещу Себастиан Рамирес, докато бил в кома, а когато пребитият се свестил, повикал своя адвокат и завел дело за бруталност срещу Доминик Уилямс, Едуард Такли и цялото полицейско управление на Виктъри. Срещу полицаите имаше достатъчно доказателства — четиринайсет свидетели и дори няколко видеозаписа, и един процес щеше със сигурност да доведе до две осъдителни присъди и също толкова на брой уволнения. За всички е било изненада, когато две седмици по-късно обвиненията били оттеглени.

Себастиан Рамирес беше казал в интервюто си за „Виктъри Кроникъл“, че просто иска да остави произшествието зад гърба си и да продължи напред с живота си.

Възмутеният стажант в болницата на Виктъри „Йоан Кръстител“ не вярваше, че малтретираният човек е стигнал по естествен път до това „озарение“. Бетингър също изпитваше съмнение. Лесно можеше да си представи как Доминик и Такли заплашват своя осакатен враг.

Докато пътуваше на юг по Съмър Драйв, черните неподдържани жилищни сгради се смениха с по-годни за обитаване, а горещият въздух, който излизаше от вентилационните отвори на колата, превръщаше кокалчетата на ръцете му в змийска кожа. Затова записа в бележника си: „Купи овлажнител“.

Червен светофар спря жълтата кола на ъгъл, където бяла двойка се възхищаваше на съдържанието на своята бебешка количка. Доволните им усмивки казаха на Бетингър, че явно детето им още не беше замръзнало.

Светна зелено и детективът завъртя волана по посока на часовниковата стрелка, насочи колата по Пета улица, по която от двете страни се издигаха дву- и триетажни къщи от кафяви тухли. Потърси с очи номера на една от къщите и установи, че домът на Себастиан Рамирес трябва да е няколко сгради по-надолу откъм дясната страна.

Не знаеше със сигурност дали малтретираният дилър има нещо общо с екзекуциите, обаче този тип със сигурност не изпитваше добри чувства към полицията на Виктъри. А изчезването му от болницата в деня на произшествието беше обстоятелство, което трябваше да бъде разследвано.

Устата на детектива едва не се разчекна от поредната прозявка. Влагата замъгли зрението му и пътят се превърна в неясна експресионистка картина.

— Мили боже!

Бетингър пресече кръстовището и видя четириетажна къща от кафяви тухли, обрасла с бръшлян, на която беше закачен номер 261. Миг по-късно паркира лимузината до бордюра близо до двама много едри бели мъжаги, които си подхвърляха насам-натам футболна топка.

Детективът пъхна пистолета в кобура и слезе от колата. Когато стигна до тротоара двамата крайни защитници се спогледаха и се раздалечиха.

— Главите горе!

Футболната топка профуча край тила на Бетингър и изплющя в дланите на по-едрия от двамата, който носеше очила и рижа брада.

Без да обръща внимание на предизвикателството, детективът се изкачи по стълбите към входната врата на къщата и натисна звънеца на апартамента на петия етаж в задната част на сградата.

От панела на домофона не чу отговор.

Изчака малко, после отново натисна бутона на звънеца, този път го задържа по-дълго, но отново без никакъв отговор. Зад него футболната топка прелиташе със съскане и спираше с плясък в ръцете на някой от получателите.

Бетингър се обърна към най-близкия от крайните защитници.

— Извинявай?

— Да? — Брадатият тип запрати силен пас към своя другар в далечината, който хвана топката и я вдигна високо като отрязаната глава на военен противник.

— Познаваш ли Себастиан Рамирес?

— Разбира се.

— Виждал ли си го наскоро?

Топката изплющя между розовите длани на мъжа и той помаха на своя приятел:

— Отстъпи още. — Докато другият краен защитник крачеше в източна посока, брадатият насочи вниманието си към детектива. — В болницата е. От доста време. — Погледна към другаря си, който беше спрял да отстъпва, и извика:

— Още!

— Благодаря. — Бетингър слезе по стъпалата.

— Изглеждаш доста очукан.

Детективът се спря.

— Да не те боли нещо? — Крайният защитник, превърнал се в нападател, скочи и хвана топката във въздуха. — Затова ли търсиш Себастиан? — Топката профуча в студа и с плясък се спря в ръцете на далечния му другар.

— Знаеш ли къде е той?

— Както вече казах — в болницата.

— Ти ли раздаваш радостта, докато него го няма?

— Не аз, но може би познавам някого, който познава този човек.

Бетингър имаше по-важна работа от това да преследва търговията с наркотици, затова каза:

— Може би по-късно.

— Аз ще продължа да подобрявам формата си.

— Докато Себастиан се върне? — попита детективът, приближавайки се към жълтата си кола.

— Не мисля, че с инвалидна количка може да се качва и слиза по тези стълби. — Футболната топка изплющя между ръцете на крайния защитник. — Макар… предполагам, че надолу би могло.

— Това е доста коравосърдечно.

— Доскоро.

Детективът затвори вратата, запали двигателя, включи на скорост и се отлепи от бордюра.

Пътуване от двайсет минути доведе Бетингър в бебешко синия жилищен комплекс, където живееше сестрата на Себастиан — Маргарита. Той паркира колата, отиде до външната врата и натисна звънеца на нейното жилище.

Единственият отговор, който получи, беше от вятъра, свирещ в счупеното прозорче над щурца.

Когато потегляше, видя червения джип на Маргарита на паркинга. Под чистачките имаше няколко реклами, което подсказваше, че стои тук от доста време. Тези подробности бяха вписани в бележника на Бетингър, макар рядко да му се случваше да забравя.

Детективът шофираше, като същевременно се бореше с кладенеца, който го притегляше в чернотата си, чието име беше сън.

Скоро наближи третия адрес — на младата жена, за която се смяташе, че е приятелката на Себастиан. В досието на Мелиса Спринг нямаше повече информация от това, че е брюнетка, завършила двугодишни курсове след средното училище. И че е била арестувана за кражби от магазини и шофиране в пияно състояние.

Бетингър спря на паркинга на розовия жилищен комплекс, в който живееше жената, заключи колата си и закрачи по напуканата бетонна пътека, която разделяше два квадрата от пожълтяла трева. Стомахът му изкъркори, настоявайки за нещо по-съществено от блокче шоколад и чаша кафе.

— Прояви малко търпение.

Когато стигна до входа, вратата се отвори и той хвана дръжката.

Показа се ниска бяла жена с щръкнала черна коса, пиърсинг на носа и дебело лаймово зелено яке, която се вторачи кръвнишки в Бетингър.

— Полиция — каза той и показа значката си.

— Имаш ли заповед?

— Разбира се, че имам.

Детективът мина край жената и влезе във фоайето, украсено със „заскрежени“ огледала, които може да са били на мода през 80-те, и то за не повече от седмица. Три въздебели котки спяха в ъгъла близо до радиатора и детективът им завидя за несложното съществуване.

— Тази сграда е частна собственост — обяви жената от входната врата. — Не можеш да влизаш тук само защото ти се е прищяло.

— Направо не е за вярване какво мога да направя. — Детективът натисна бутона за повикване на асансьора.

— Тази значка не те прави всесилен.

— Чакай да взема някой тълковен речник.

Вратата на асансьора се отвори и Бетингър влезе в саркофаг от заскрежени огледала.

— Нямаш ли си друга работа? — попита я той.

— Нямаш разрешение да идваш тук. Искам да се уверя, че няма да повредиш нещо или някого и няма да подхвърлиш доказателства.

— Да очаква ли полицейското управление дарение за Коледа от теб?

— Бащата на моя партньор работи за градската управа, затова знам какви каши забърквате.

Бетингър се запита до каква степен полицията във Виктъри заслужава лошото си име. Докато враждебно настроената жена бъркаше в джоба на лаймово зеленото си яке за мобилния телефон, той натисна бутона за четвъртия етаж.

— Съпругата ми твърди, че левият ми профил е по-хубав, но аз оставям на теб да прецениш, нали ти си режисьорът.

Вратата се затвори и асансьорът потрепери.

На екрана на мобилния телефон на жената се появи цифровото изображение на собствените й ботуши, както и иконата за видеозапис.

— Няма да ти преча. — Очевидно беше, че тя е завършена драка.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Бетингър излезе в светлосин коридор, а жената с щръкналата коса го последва от разстояние.

Десетина крачки доведоха детектива до вратата, на която пишеше 705. Тук се спря и погледна режисьорката, която стоеше на пет-шест метра от него.

— Каква ми беше репликата?

Тя не отговори.

Бетингър отново насочи вниманието си към вратата на апартамента и натисна звънеца. Вътре в жилището нещо тежко бухна на земята.

— Полиция — обяви детективът. — Бих искал…

— Не съм викала полицията. — Гласът беше на млада жена и звучеше объркано.

— Ти ли си Мелиса Спринг?

— Нейната съквартирантка.

— Кога видя за последен път Мелиса?

— Върви си.

— Аз съм детектив и искам да говоря с теб.

Жената в апартамента не каза дума повече. След трийсет секунди мълчание драката с щръкналите коси прекрати операторските си усилия.

— Как мога да съм сигурна, че наистина си ченге? — попита жената.

Снимането се поднови.

— Имам значка и много хубава визитка. — В този момент на Бетингър му хрумна нещо. — Кой друг бих могъл да бъда?

От другата страна на вратата нямаше отговор.

— Бих искал да говоря насаме с теб.

— Не знам къде е. — В гласа на жената имаше нещо мокро и изпълнено със страх. — Върви си.

— Някой вече е идвал? Да я търси?

Отвътре се чу подсмърчане.

— Ще извадя значката си и ще пъхна визитката под вратата, за да докажа самоличността си.

— Не мога да говоря с полицията.

— Госпожице… каже ли някой, че не може да говори с полицията, трябва непременно да го направи. Начаса. Мога да взема заповед за обиск, но тогава нещата ще станат официални. — Бетингър извади значката. — Погледни навън.

Шпионката потъмня.

— Виждаш ли я?

— Аха.

Детективът написа съобщение на визитката и я пъхна под вратата.

— А сега погледни надолу.

Шпионката изсветля.

След трийсет секунди Бетингър попита:

— Прочете ли я?

— Да.

— Кажи го високо.

— Няма да отворя вратата, докато тази любопитна идиотка с камерата не се разкара.

Детективът се обърна към жената с щръкналата коса и вдигна рамене.

— Не съм сигурен, но май се отнася за теб.

Жената се вторачи гневно в него.

— От този момент — обяви Бетингър, — ако не спреш това, вече е възпрепятстване на разследването. — Той посочи с показалец мобилния телефон.

— Знам какво значи. — Драката изключи телефона и го прибра. — Ти си доста умен за ченге от Виктъри.

— Вносен съм.

— Това обяснява нещата.

Самодоволна усмивка се появи на лицето й и тя излезе на стълбищната площадка. Стълбищната шахта заехтя под тежките й стъпки, но със затварянето на вратата шумът започна да заглъхва.

Детективът се обърна към вратата.

— Отиде си.

— Добре. — Изщрака резе. — Предупреждавам те, че имам пистолет.

— Възнамеряваш да ме застреляш?

— Ако не си този, за когото се представяш. — Жената от другата страна на вратата подсмръкна. — Имах кофти сутрин.

— Как се казваш?

— Кими.

— Добре, Кими, аз съм детектив Джулс Бетингър. Можеш да се обадиш в управлението, за да се увериш, че съм този, за когото се представям.

— Вярвам ти.

Изтрака верига.

Бетингър показа празните си ръце.

— Ако стреляш по мен, къде ще се целиш?

— В сърцето.

— Това ще е трудно.

— Защо?

— Защото моето е с размера на гроздово зърно.

Изтрака още едно резе и се чу как жената се отдалечава от вратата.

— Отворено е — каза тя. — Може да влезеш.