Гадна работа на улица „Гансън“

45 Разговор с педал

Бетингър караше сиво-черния микробус към Виктъри. Това превозно средство беше по-добър избор от неговата жълта кола, защото предлагаше по-висока позиция, имаше зимни гуми и беше възможно най-незабележимо.

Макар да имаше много малък опит от каране в снега, той знаеше, че бусове като този предлагат по-добро сцепление, когато са натоварени, затова уви трупа на убиеца в одеяло и го хвърли отзад в товарния отсек. Този принос от допълнителни килограми товар може би беше единственото добро дело, сторено някога от гадния социопат, който бе убил Гордън.

Въпреки че имаше товар отзад, по пътя си на север микробусът три пъти занесе задница. Тези дразнещи проблеми възникваха, когато Бетингър сменяше лентите за движение и най-вече защото не успяваше да налучка безопасната скорост. Щом се сетеше за своя син, жена си и Карън или за Себастиан, убиеца отзад и онова, което беше намерил в хладилната чанта, неволно даваше газ.

Чистачките избутваха снега от предното стъкло и през разчистеното място Бетингър съзря Виктъри. Покрит със сняг и гледан отдалече, градът приличаше на плесенясал труп, отворен за аутопсия.

Мобилният телефон на детектива избръмча и той прие обаждането.

— Да?

— Къде си? — попита Доминик.

— При изхода от магистралата.

— Пипнахме Хлъзгавия Сам.

Новината изненада Бетингър.

— Каза ли нещо полезно?

— Още е в безсъзнание.

— Какво се е случило с него?

— Краката му са счупени. Ти тръгни към „Орчид Терас“ двайсет и осем, пряка на Трийсета улица. Обади се, щом наближиш.

— Добре.

Линията прекъсна.

Бетингър паркира сиво-черния бус на „Орчид Терас“ точно зад сребристата кола на Доминик, която сега беше оборудвана с вериги. До двата автомобила се издигаше къща от червеникави тухли с капаци на прозорците, огради от бодлива тел и три стари съобщения за изчезнали лица на стената. Изглеждаха отвратителни на снимките си.

Детективът извади пистолета си и слезе от буса, оглеждайки района. Нещо издрънча.

Той се обърна. Капак, който представляваше врата на мазе, разхвърля снега, докато се отваряше. Доминик се появи отдолу, облечен в черно палто и ръкавици със същия цвят. На дясната му ръка се полюшваше автомат.

Бетингър заключи буса и закрачи към него.

— Затвори след себе си — нареди партньорът му, докато слизаше по бетонните стъпала.

Бетингър стъпи на площадката, затвори вратата на мазето над главата си и сложи желязното резе. Подушвайки миризмата на прах, той последва Доминик под земята. Под тях светеше крушка, която хвърляше мътна жълта светлина.

— Дръж… — Доминик му подаде парче черен плат.

Бетингър го пое. Беше балаклава.

Влязоха във влажен склад, където мръсна гола електрическа крушка осветяваше гнили кашони и двоен матрак, покрит с петна и котешки скелети. Плесен покриваше малките кости подобно на котешка козина.

— Сложи я — каза едрият мъж и си сложи маската. Между устните му се виждаха фалшиви златни зъби.

Бетингър разбра, че със сигурност Доминик е мъжът, тероризирал Кими, пушачката на трева, която живееше с гаджето на Себастиан. Но не се изненада нито от престъплението на партньора си, нито от собственото си безразличие към тактиката му на сплашване и убийството на котката. Оттогава се бяха случили много по-страшни неща.

Той нахлузи балаклавата и последва Доминик към една затворена врата. Там едрият тип почука три пъти на групи по две.

Издрънча старо резе и вратата се отвори навътре, откривайки неосветено помещение. Ясен, тих глас ги посрещна:

— Влизайте.

Бетингър последва партньора си в мрака, който миришеше на пикня и лайна. Повърхността под краката му приличаше на нагънат балатум.

Пантите изскърцаха и резето издрънча повторно. Над главите им светна гола крушка и силната й светлина заля третия маскиран полицай, купчина сгурбетонни блокчета, четири каменни стени, ръждясал котел, три затворени вентилационни отвора и бледата плът на гол бял мъж в безсъзнание. Лежеше с белезници на ръцете върху прозрачната мушама, която покриваше пода. Целофан бе увит около кървавите му и подути крака. Част от десния му пищял бе пробил прозрачната материя. Издълженото лице на пленника, гелосаната коса и тънкият му мустак отговаряха точно на скицата, която Бетингър бе видял в Кутията за лекарства.

— Току-що дадох на педала малко морфин — обясни Такли.

— Как са жизнените му показатели?

— Достатъчни. — Шареният мъж махна към пленника. — Аз ще проведа разпита, но ако забележиш нещо, можеш да вземеш нещата в свои ръце.

— Добре.

Доминик издиша пара.

— Да се захващаме.

Такли коленичи на мушамата, вдигна лявата си ръка и зашлеви Хлъзгавия Сам. Търговецът на коли потрепери, но не се свести.

— Аз ще го събудя. — Доминик вдигна тока на огромното си ходило над бръснатите тестиси на Хлъзгавия Сам.

— Недей — възпря го Такли. — Това трябва да се направи нежно. — И заби лакътя си в ларинкса на пленника.

Хлъзгавия Сам изпищя и струя урина описа дъга във въздуха.

— Внимавай. — Доминик посочи активирания му пенис. — Има още.

Пленникът отвори зачервените си и разширени очи.

— Къде, по дяволите… — Объркан от наркотика той огледа котелното, маскираните му обитатели и накрая себе си. Лицето му пребледня, когато си видя краката. — Закарайте ме в болницата. Трябва да…

— Млъквай. — Такли извади снимка на Мелиса Спринг, привлекателната млада приятелка на Себастиан. Със снимката в ръка шареният мъж каза:

— Продал си кола на…

— Веднага ме закарайте в болницата.

— Продал си кола на тази жена. Марка и…

— Няма да кажа и дума, докато не получа медицинска…

Шареният мъж удари лицето на пленника с разтворена ръка.

— Марка и…

— Докато не получа медицинска помощ, „Майната ви“ е универсалният ми отговор.

Такли стовари юмрук в носа на Хлъзгавия Сам и му счупи хрущяла.

— Мамка му!

Бетингър пристъпи напред.

— По-добре отговори на въпроса му, ако искаш медицински грижи.

Пленникът изплю кръв.

— Не и докато не ме види лекар.

— Редът е обратен — отговори детективът.

— Краката ми приличат на смегма.

— А не искаш ли да заприличат на лазаня?

Такли кимна на Доминик, който вдигна едно сгурбетонно блокче от купчината, сложи го върху дланта на дясната си ръка и я протегна напред. Парченца бетон паднаха върху целофана, с който бяха увити краката на Хлъзгавия Сам.

Пленникът се ужаси.

— Недей — промълви той. — Аз просто…

— Каква кола й продаде? — Шареният мъж вдигна отново снимката пред лицето на пленника.

— Ще ме… щом ви кажа, ще ме убиете.

— Защо според теб сме с маски? — попита Бетингър.

Хлъзгавия Сам не можа да отговори на този въпрос.

— За да може да те пуснем да си вървиш, след като ни помогнеш — обясни детективът. — Ти не си този, когото търсим, така че не се набутвай между шамарите.

— Повикайте лекар и ще…

Доминик вдигна блокчето до тавана. То остана за миг във въздуха, след това започна да пада към краката на Хлъзгавия Сам. Ужасен, той затвори очи.

Доминик улови блокчето с лявата си ръка и отронени парченца бетон се посипаха по целофана.

— Ти си повече от жалък жонгльор — подхвърли Такли.

— Надявам се да стана по-добър.

Хлъзгавия Сам отвори очи. Цялото му тяло се тресеше.

Шареният мъж вдигна снимката на Мелиса Спринг.

— Каква кола й продаде?

— Син джип.

Бетингър извади автоматичния си молив и се наведе към Сам.

— Производител?

— „Сталиън Стар“.

— Отсянка?

— Кобалт.

— Ти ли й даде регистрационните табели?

— Не.

— Носеше свои?

— Вероятно, но така и не ги видях.

— Ви 6?

— Не, осем.

Детективът записваше информацията с бързината, с която мъжът я изговаряше.

— Какви гуми?

— За кал.

— За офроуд?

— Да.

Такли и Доминик си размениха многозначителни погледи и Бетингър им махна да продължават. Шареният мъж се наведе.

— Спомена ли за Куповете?

— Не сме излизали на среща. — Хлъзгавия Сам изплю кървави лиги. — Само ми каза от какво има нужда. Плати в брой.

— Кога се случи това?

— Преди пет или шест седмици.

— Други специални изисквания?

— Накара ме да сложа каишки в задната част.

— За какво? Инвалидна количка?

— Кучета.

— Видя ли кучетата?

— Да, когато дойде.

— Каква порода?

— Добермани.

— Най-добрите — отбеляза Доминик. — Колко са?

— Четири.

— Нещо друго?

— Не, нищо.

Доминик запрати сгурбетонното блокче през помещението и Хлъзгавия Сам подскочи, когато то се блъсна в срещуположната стена.

— А сега ме закарайте в болницата.

Такли се изправи.

— Ще те закараме, когато всичко това свърши.

— А ако се случи нещо с вас?

— Моли се да не се случва.

— Не може просто да…

Шареният мъж срита пленника в ченето и го нокаутира в безсъзнание. След това го претърколи по корем, извади наполовина пълна спринцовка и я заби в голия му бут така, че да е в обсега на заключените му с белезници ръце.

— Колко е морфинът? — попита Бетингър, докато прибираше бележника си.

— Има ли значение? — смръщи се Доминик.

— Да, особено ако ни е дал невярна информация.

— Не е.

— За всеки случай.

— Не е толкова, че да го убие — намеси се Такли.

— Добре.

Полицаите напуснаха котелното, шареният мъж загаси лампата, затвори вратата и заключи.

— Куповете? Какво е това? — попита Бетингър, докато прибираше балаклавата в джоба си.

Доминик си свали маската и извади златния зъб от устата.

— Всичко, което е на север от Кенефа.

— Не знаех, че градът продължава толкова нататък.

— Това не е град. — Такли избърса с маската потта от розово-бялото си лице. — А десетилетия катастрофи, трупани една върху друга — пустош.

— Смятате, че Себастиан е там? — попита детективът.

— Това е единственото място във Виктъри, където са нужни гуми за офроуд. — Шареният мъж взе един кашон, на който пишеше „Кухня“, и го понесе към стълбището.

— Тези гуми стават и за сняг — постулира Доминик. — Може да е чул за виелицата?

— Не и преди пет-шест седмици — възрази Бетингър.

— Всичко звучи като предположение.

— С това разполагаме.

— Почакайте тук.

Доминик се качи по стълбите, дръпна резето и отвори вратата на мазето. Почти минута оглежда района отвън за убийци.

— Чисто е.

Бетингър тръгна към стълбището и падащия сняг. Такли го последва, носейки кашона в ръце, а съдържанието му подрънкваше при всяка крачка.