Гадна работа на улица „Гансън“

12 Вътрешностите разказват

— Бетингър! — Името закънтя из бялата кутия за хапчета и попадна в едно необикновено черно ухо.

Детективът от Аризона с канадка върху блейзъра се надигна иззад писалището си, издишвайки пара, прекоси дирекцията и пренесе стоманения стол през подиума до мястото пред писалището на инспектора.

Зволински посочи с дебелия си пръст Доминик, който седеше в далечния край на ограденото място.

— Разследващ полицай Уилямс май не е очарован.

— Не е. — Бетингър изстена, когато задникът му се залепи за студения метал.

— Продължавай в същия дух.

— Ще направя всичко възможно.

— Случаят с Илейн Джеймс заслужава ли голяма част от времето на полицията?

— Определено.

— Докъде стигнахте?

— В единайсет ще има аутопсия. Разговаряме и с проститутките, защото е била такава.

Дебелите ръце потъркаха розовото ожулване, с което инспекторът се беше сдобил тази сутрин по време на боксовия мач.

— В досието й пишеше, че е паразит.

— Получавала е помощ за безработни, но това са били само дребни пари. Жената притежава апартамент.

— Нещо за некрофила?

— Не. Обаче произвежда свои доказателства.

Веждите на Зволински се повдигнаха.

— Защо мислиш така?

— На местопрестъплението е имало камера.

— Харесва ми това, което чувам.

Шефът освободи детектива с махване на ръката, която по-рано сутринта беше избила два зъба от устата на един човек.

Светлината се отразяваше в стоманените остриета на ентеротома, който сряза хранопровода и дванайсетопръстника на трупа. Миг по-късно Мередит Уонг измъкна една лилаво-червена торба измежду срязаните ребра, пусна я в съд с формата на бъбрек и взе скалпела.

Бетингър наблюдаваше аутопсията, а до него стоеше Доминик и набираше есемеси на клавиатурата с палци, които изглеждаха твърде големи за тази дейност.

Мередит Уонг проби стомашната стена, вкара долното острие на ентеротома в отвора и сряза тъканите, които изскърцаха като гумени. От отвора се разля ужасна миризма на сирене и екскременти и детективът си сложи лекарската маска. Правейки физиономии, едрият му партньор се оттегли в далечния край на помещението.

Коронерът бавно разкри съдържанието на стомаха, който приличаше на мръсен памперс.

— Какво е това? — попита Бетингър и посочи нещо, което приличаше на малък ембрион.

Като използва назъбен форцепс, Мередит Уонг хвана обекта и го извади от калта. Огледът установи, че става дума за тъмнокафяво кашу.

— Има ли още? — попита детективът.

Уонг претърси съдържанието на стомаха.

— Ето това — каза тя, докато вадеше друг обект. Стиснато от назъбените челюсти на форцепса, се виждаше набръчкано люто чушле.

— Прилича на сечуанско.

Азиатката изгледа чернокожия.

— На жена ми любимите.

— Жена? — обади се Доминик, вдигайки глава от телефона. — Жена, която не ти се е изсмяла или не те е застреляла, когато си й предложил да се омъжи за теб?

Бетингър огледа кашуто и чушлето.

— Колко дълго биха останали в стомаха й, преди да се спуснат надолу? Два часа?

— Чушките и ядките са трудни за смилане — отговори Мередит Уонг, — особено ако не са сдъвкани както трябва, така че…

— Тя си е падала по гълтането — подхвърли Доминик.

— Дръж си устата затворена. — Детективът се обърна отново към патолога. — Колко време най-много би могло да мине… между последното й хранене и часа на смъртта? Три часа?

— Може и толкова, но вероятно по-малко.

Бетингър се обърна към партньора си.

— Направи списък на всички китайски ресторанти в радиус пет километра от апартамента на жертвата. Сечуанските да са начело.

Големият палец започна да натиска малките бутончета и миг по-късно Доминик вдигна очи.

— Има ли разлика между Сечуан с „е“ и Сичуан с „и“?

— Същото е като Ханука и Ханукка — детективът произнесе последната дума, подчертавайки двойната съгласна.

— Не се прави на евреин. — Едрият мъж видя нещо на екрана на телефона. — Има само един сечуански ресторант близо до апартамента й. „Сечуански дракон“.

— Там ще обядваме.

— Предпочитам суши.

Останалата част от аутопсията беше безплодна и малко след дванайсет двамата полицаи излязоха от болницата и се върнаха в сребристата кола. Десет минути по-късно вече бяха на Съмър Драйв и поеха към китайския ресторант.

Радиото на арматурното табло изписука, привличайки вниманието на Бетингър.

— Не отговаряй — махна пренебрежително с ръка Доминик.

— Това е полицейското радио.

— Тези обаждания не са за хора като нас.

Бетингър вдигна микрофона на радиостанцията от конзолата и натисна комутатора.

— Детектив Бетингър и младши разследващ Уилямс. Слушам.

— Къде сте? — попита един безполов глас. — Край.

— Заети сме — извика Доминик в отговор.

Бетингър натисна бутона.

— На „Съмър“ и Двайсета. Край.

— Отидете на улица „Пойнт“ четирийсет и три, апартамент шестнайсет десет. Нарушаване на обществения ред. Разбрано?

— Разбрано. От какъв характер е нарушението?

— Домашно насилие. Край.

— Кой живее там? Край.

— Не е ясно кой живее там. Край.

— На път сме. Край.

Бетингър закачи микрофона на конзолата.

Доминик сграбчи радиостанцията, откъсна я от арматурното табло и я захвърли на задната седалка.

— Улица „Пойнт“ четирийсет и три.

— Мамка му, чух много добре.

— Апартамент шестнайсет десет.

Без да може да погледне към своя пътник, бинтованият младши разследващ с нос като бича муцуна стисна по-здраво кормилото.

— Май се опитваш да ме накараш да те ударя, а? Да обърнеш понижението ми в уволнение?

— Кой знае защо правя каквото и да е?

— Аз с пръст няма да те пипна!

Бетингър не знаеше дали този тип няма да приложи някаква по-изтънчена форма на отмъщение, затова не отговори и остави думите му да увиснат в пространството.