Гадна работа на улица „Гансън“

48 Куповете

Такли извади няколко блестящи предмета от картонената кутия и ги пъхна в мешката, която Доминик бе преметнал през дясното си рамо.

— Маската ти е по мярка — подхвърли едрият тип, когато видя Бетингър.

— Аха.

Шареният мъж дръпна ширитите, за да затвори мешката, после той и Доминик си сложиха маските и бронежилетките.

Изоставиха повредения микробус и снегът започна да ги засипва.

Бетингър закрачи тежко на север под сивото небе, без да обръща внимание на болката в гръдния си кош. Ботушите му потъваха в белия килим и се появяваха отново, вдигайки бели облаци на всички страни, след това потъваха отново. Изглежда през последните два часа и половина бяха паднали близо трийсет и шест сантиметра сняг.

От двете страни на улицата се извисяваха сиви сгради, чиито стени бяха ерозирали от годините и атмосферните условия. Вятърът, който свиреше из тези заоблени обелиски, звучеше сърдито, ако не враждебно.

Кадифените панталони на Бетингър се намокриха и когато стигнаха следващата пряка, пищялите му вече бяха безчувствени.

— Още колко преки? — попита той колегите си.

— Четири или пет.

Маскираните полицаи вдигаха облаци сняг по улица „Гансън“. На покрива на една от сградите, където някога беше разположен мезонет, тюркоазни тоалетни чинии и вани в същия цвят се пълнеха със сняг.

Нещо изпращя и Бетингър погледна по посока на шума.

Доминик извади левия си крак от бялото одеяло. Бежови вътрешности, кафяв лед и сиво-зелени пера бяха полепнали по подметката на ботуша му.

— Мамка му, гади ми се от това!

Триото стигна до следващото кръстовище и заобиколи кофа за боклук, която беше преместена от някого в средата на улицата.

— Радвам се, че не налетя на това — подхвърли Доминик на Такли.

— Моите нерви са здрави.

Бетингър забеляза, че устната на шарения мъж е разцепена от удар и един от предните му зъби липсва.

Вятърът стана по-остър, защото смени посоката, а снегът започна да се носи хоризонтално. Ледените кристали влизаха направо в очите на детектива.

— Това откога е тук? — попита Доминик. — Досега не го бях виждал.

— Не знам — отговори Такли.

Половината от една висока сграда лежеше на улица „Гансън“. Арматура стърчеше от масивното, покрито със сняг препятствие и напомняше ребрата на някакво мъртво животно.

— Как се е озовала там? — попита едрият мъжага.

— Експлозиви. — Шареният мъж посочи една изправена сграда, която беше намаляла наполовина.

— Защо? За да не могат хората да минават?

— Кой знае защо жителите на Куповете правят това или онова?

Ботушите затъваха в пудрата и разхвърляха бели бучки. Скоро на полицаите стана ясно, че съборената сграда не позволява по-нататъшно придвижване по улица „Гансън“.

— Можем ли да заобиколим? — попита Бетингър. Краката му бяха безчувствени, а кожата неестествено опъната, все едно е облякъл неопрен.

С лявата си ръка Такли посочи на запад и тримата мъже закрачиха тежко в указаната посока. Ледът скърцаше, а вятърът пищеше. Лошото време не беше стихия, а знаещо и зложелателно създание, което мразеше хората.

Десният ботуш на Бетингър се хлъзна по покрито със сняг парче метал и счупените му ребра изпукаха. Болката го накара да изстене и го повали на колене.

Доминик погледна към него.

— Добре ли си?

— Да — отговори детективът, докато се изправяше на крака.

Отново запри стъпва тежко.

Крайниците му се вцепениха и той реши да не мисли за възможни измръзвания.

Полицаите продължиха по страничната улица, докато не стигнаха следващото кръстовище. Там завиха на север.

Бетингър погледна напред, но не можа да види края на пряката от замайващата вихрушка. Студът го хапеше по заголения врат, а безчувствените му крака един след друг затъваха в бялото одеяло и хвърляха буци на всички страни. Той вече бе уверен, че ако адът наистина съществува, там няма да бъде топло.

Ветровете виеха, запращайки бараж от твърди ледени късчета право срещу детектива. Ледът тропаше по бронираната му маска.

Когато стигнаха до края на пряката, Бетингър най-сетне съзря северния хоризонт. Първото му впечатление беше, че вижда пред себе си най-големия битак на света. Място, където всички сгради бяха заменени с огромни купчини отломки. Размерите им бяха различни (в зависимост от броя на разрушените постройки на тази улица), макар най-малките да бяха поне трийсет метра високи и поне петнайсет широки. Между тези планини от руини имаше неравни пътища, край които стърчаха голи дървета, автомобилни каросерии и неопределими вехтории.

Нямаше нужда да пита другарите си дали са стигнали до своята цел.

Полицаите заедно продължиха нагоре по улицата и навлязоха сред Куповете.

Такли посочи снежната покривка по земята.

— Внимавайте за дупки.

— И за мечешки капани — добави Доминик.

На Бетингър му дойдоха на ум две особено неприятни развръзки.

От дясната страна на улицата се извисяваше четирийсет и пет метрова купчина отломки, наподобяваща онази, просната през улицата. Мазета, останки от улеи за изхвърляне на боклука, котелни и перални помещения и разклонени коридори се виждаха под равнището на улицата, разголени към небесата след вандалско разрушение и въздействието на атмосферните условия.

— Колко големи са Куповете? — полюбопитства Бетингър.

— Не знам. — Доминик бръсна белите еполети от раменете си. — Никога не съм стигал до края.

Докато се доближаваха до края на пряката, под ботушите им проскърцваше снегът.

Детективът спря, повдигна маската си и извади кучешката свирка.

— Хайде да опитаме тук.

Двамата мъже се спряха и извадиха своите свирки.

Поеха си дъх, сложиха мундщуците в устите си и надуха. Отворите на свирките започнаха да бълват струи пара, които се зареяха из студения въздух като прозрачни езици.

Въздухът на Бетингър свърши и той извади свирката от устата си. Другарите му го последваха. Тримата мълчаливо зачакаха резултат.

От Куповете не долитаха други звуци освен свиренето на вятъра. Сняг се стелеше в подземното перално помещение, запълвайки нишите, където някога бяха стояли пералните и сушилните машини.

Тройката продължи на север. Вятърът хапеше болезнено и Бетингър отново скри лицето си зад дяволската маска.

Пресече една пряка и пое нагоре по улицата, която минаваше между още две огромни купчини отломки.

Снегът се виеше и пълнеше частично отворено котелно помещение и нещо хрумна на Бетингър.

— Тук има ли електричество? — попита той другарите си. — Или за целта ти е нужен генератор?

Такли избърса снега от очите си, докато малките му черни обувки мачкаха снега.

— Хората се бяха закачили за мрежата преди Кенефа. Вероятно част от тези връзки са оцелели, но Себастиан сигурно си е донесъл свое собствено захранване.

— Ако видимостта се подобри, трябва да гледаме за ауспуси — на джип или генератор.

— Добре.

Бетингър заобиколи едно дърво, което приличаше на прегърбена вещица.

— Може би трябва да се разделим? — предложи Доминик.

— Не. — Бетингър вече беше обмислил и отхвърлил тази идея.

— Така ще покрием по-голям район.

— И ще увеличим значително вероятността някой от нас да попадне сам в тежко положение.

— Всички сме възрастни хора. — Едрият мъжага изчопли парче розов лед изпод маската си и го хвърли настрани. — При това въоръжени.

— Ще останем заедно, докато не си изясним положението. — Тонът на Такли не предполагаше по-нататъшни спорове.

— Така да бъде.

Стъпките им отново заскърцаха по снега.

Бетингър спря, вдигна маската си и извади свирката за кучета.

— Да опитаме отново.

Тримата мъже напъхаха инструментите в устите си.

— Силно! — нареди детективът.

Коремните мускули се свиха и шест бели дроба изстреляха въглероден двуокис в наполовина по-малко свирки. Детективът и неговите другари духаха, докато не им свърши въздухът. Тогава прибраха инструментите в джобовете и се заслушаха.

От Куповете не се чу отговор.

Тогава полицаите отново закрачиха тежко в северна посока.

Дебелината на снега се увеличи. Всяка стъпка на Бетингър му причиняваше болка в ребрата и същевременно натоварваше кръста, слабините и четириглавите му мускули, но той не намаляваше ход.

— Някога Такли арестува тук няколко канибали — разказа Доминик, докато вадеше бинокъл от мешката. — И то жени.

— Дали да не се върнем на улица „Гансън“?

— Тук тя си сменя посоката — обясни Такли. — В момента може да сме на нея.

— Мисля, че подуших нещо. Ето там… — Доминик посочи с пистолета купчина отломки откъм западната страна на следващата улица. — Видяхте ли?

Бетингър погледна натам.

— Какво?

— Дим. Излиза от онази купчина.

Шареният мъж взе бинокъла от Доминик, огледа бързо и го подаде на детектива. Той си вдигна маската и долепи окулярите до очите си.

— Сякаш гори нещо токсично — отбеляза Бетингър. — Не ми прилича на нещо, което би направил Себастиан… Освен ако не се опитва да привлече внимание.

— Това са обитателите на Куповете — обясни Такли, докато заобикаляше някаква дупка.

— Бездомниците, които живеят тук?

— Аха. — Шареният мъж прибра пистолета си в кобура. — Човешки боклук.

— Дали да не ги разпитаме? — попита Доминик.

Бетингър свали бинокъла от очите си, после дръпна маската на мястото й и посочи нарастващата снежна покривка.

— Нямаме време за разговори с идиоти или луди хора.

— И какво? Само ще надуваме тези шибани свирки?

— Ще си държим очите отворени и ще надуваме свирките.

Доминик изпръхтя недоволно.

Бетингър знаеше, че стратегията с кучешките свирки е рисковано начинание (особено при това време), но това беше техният план и щеше да си остане такъв, докато някой от тях не предложи по-добра идея.

Бялата покривка растеше като прилив, докато той се влачеше по някакво възвишение, заобиколи буца сняг, под която може би се криеше хладилник, и продължи към следващата пряка, където се извисяваха още две гигантски купчини отломки. В този момент му хрумна една идея и той се обърна към своите другари.

— Целият район ли е такъв? От купчини?

— Има и част с малко сгради — отговори Такли.

— Да вървим там.

— Вече сме на мястото.

Шареният мъж не беше най-общителният човек, с когото детективът беше работил.

Крачейки тежко на север, Бетингър извади бинокъла и огледа обитаемата купчина. Лагерен огън осветяваше обърната баня и ръцете на скитници, чиито дрехи бяха направени от парчета килим, широко тиксо и торбички за боклук. Един от тях зина да се прозява и разкри беззъбата уста на зависим от метамфетамини.

Детективът върна бинокъла на едрия тип и намести маската си.

Снегът скърцаше под подметките на полицаите, докато пресичаха едно кръстовище, тръгнаха нагоре по улицата, след това по друга.

Бетингър не си усещаше краката, но безчувствените му крайници някак продължаваха да работят. Нещо изпука и той погледна надолу, за да се увери, че не е част от неговата анатомия. Крайниците му изглеждаха наред.

— Още един от живеещите тук — обясни Такли.

Бетингър вдигна очи. До улицата стоеше покрит със сняг куб, широк около метър и осемдесет. От източната му страна стърчеше ръждива тръба, която издишаше пушек.

Доминик извади полуавтоматичния си пистолет и закрачи към обиталището.

Детективът се съмняваше, че човекът, който живее в куба, ще им бъде полезен, но знаеше, че няма начин да възпре партньора си да го разпита.

Доминик нахлузи скиорската си маска върху ръждясалата тръба и се дръпна назад.

Струята пушек секна.

Бетингър извади оръжието си и се просна на осем метра от куба. Такли приклекна и насочи пистолета си натам, а Доминик се сви до едно дърво.

Зачакаха. От сивото небе падаше сняг и преспите ставаха все по-дълбоки. Бетингър се опита да не мисли за операцията на жена си и за пръснатата глава на своя син.

Някой се изкашля.

Полицаите гледаха куба и очакваха неговия обитател.

Нещо издрънча. Последва пристъп на кашлица и невидимият човек измърмори нещо, което звучеше като някакъв измислен език. Сняг се изсипа, когато в горния край на обиталището се отвори дървен капак.

Мръсна глава щръкна от покрива, Бетингър не можа да прецени дали е на млад чернокож или на стара бяла жена.

— Горе ръцете или ще стреляме — извикаха едновременно Доминик и Такли.

Уплашеният човек вдигна ръка и замаха с мръсно чуканче.

— Имам само една ръка.

Бетингър си свали маската.

— Виждал ли си наоколо син джип?

— Ще ми вземете ли контейнера?

— Ако ни кажеш истината, ще го задържиш.

— Винаги говоря истината. Може да питате всички с изключение на Уили. — Обитателят или обитателката на Куповете закима с глава. — Какъв беше въпросът ти?

— Виждал ли си син джип наоколо?

— Мога ли да си сваля ръцете?

— Разбира се.

Мръсният индивид свали ръце.

— Та какъв ти беше въпросът?

Съмненията в умствените способности на свидетеля се засилиха. Бетингър попита отново:

— Виждал ли си наоколо син джип?

— Не различавам добре цветовете.

— Виждал ли си някакви джипове изобщо?

— Не разбирам много от коли.

— През последните две седмици да си виждал някаква кола?

— Май чух една миналия месец. — Скитникът или скитничката се замисли. — Може и да е било сън.

Доминик си взе балаклавата.

— Връщай се в контейнера — нареди Бетингър.

Съществото изчезна в отвора като дяволче в кутийка и затвори капака след себе си. Маскираните полицаи продължиха отново на север.

Снегът вече беше два сантиметра над коленете на Бетингър и той залиташе на всяка крачка. Доминик беше по-висок и се оправяше по-добре. Както и Такли, макар бялата пудра да му стигаше малко под пояса.

Триото стигна края на улицата и веднага бе нападнато от духащи от всички страни ветрове.

— Май трябваше да вземем огъня на онзи тип — измърмори едрият мъжага. Изглеждаше напълно възможно да оцелее като пещерен човек.

Бетингър пъхна свирката в устата си и я наду. От инструмента изскочи струя пара, както и от двете му братчета, които се намираха в устите на другите двама.

От Куповете не долетя отговор.

След като прибра в джоба мрачния булдог, детективът продължи тежко на север. Единият му ботуш мина през натрупания сняг, проби парче картон и попадна в отворено пространство. Той падна напред и удари главата си в земята. Замаян продължи да се плъзга към откритата дупка.

— Дръж се! — извика Доминик и хукна на помощ.

Ръцете на Бетингър издълбаха бразди в снега, докато потъваше в дупката. Краката му заритаха във въздуха.

Нещо издрънча и едрият мъжага извика, сривайки се на земята.

Дупката погълна Бетингър.

Една ръка се впи в яката му и детективът се заклати над катраненочерна забрава.

— Намери стълбата — изскрибуца Доминик.

Бетингър сложи крака си на стъпалото и стисна най-горната пръчка с ръце.

— Намерих я.

Едрият мъжага го пусна, изстена и издърпа ръката си.

— Благодаря ти — каза детективът, чието сърце още блъскаше заради неочакваното пропадане. Внимателно се изкачи по металните стъпала и излезе от дупката.

Доминик седеше в снега и със стиснати зъби разтваряше ръждивите челюсти на капана за мечки, който го беше захапал за левия крак.

— Боже мили!

Проблесна огънят на тих изстрел и Бетингър погледна през рамо.

Такли бе насочил автомата със заглушител към купчината, която се издигаше в западния край на пътя.

— Неколцина идваха насам, за да видят какво са уловили — обясни той, докато продължаваше да гледа през оптическия мерник. — Аптечката е в страничния джоб.

Бетингър отиде при мешката, дръпна ципа на страничния джоб.

Доминик вдигна скиорската си маска. Нараненото му лице беше покрито с пот, дишането му бе затруднено.

— Добре че се ваксинирах срещу тетанус.

— Добре че си голям като мечка.

Детективът намери аптечката, коленичи до партньора си и вдигна маската на темето си, за да вижда по-добре. Изглежда кожата на ботуша беше попречила на капана и само три от зъбите му се бяха врязали в плътта.

— Такли — повика Бетингър.

— Да?

Избухна барут и празната гилза падна в снежната покривка.

— Трябва ми помощ, за да махна капана.

— Добре.

Шареният мъж дръпна спусъка и от дулото на автомата блесна огнена струя. Нещо изгромоля и Бетингър погледна по посока на шума. Лавина от бетон, стъкла и тоалетни чинии се понесе по склона на купчината.

Някой изпищя.

— Шибани боклуци! — каза Такли и прехвърли автомата през рамо.

Бетингър посочи дясната страна на капана за мечки.

— Натисни това надолу и каквото и да става, не го пускай.

Шареният мъж стъпи върху посочената му пружина, а детективът сложи коляното си върху тази от противоположната страна. Двамата започнаха внимателно да увеличават натиска. Снегът и металът заскърцаха и накрая капанът се освободи.

Бетингър избута челюстите му в противоположните посоки, докато се показаха три кървави зъба.

— Извади крака си — подкани той своя партньор. — Внимателно.

Доминик извади крака си от капана, изстена и се блъсна в обувката на Такли.

Бетингър рязко дръпна ръцете си назад и челюстите на капана щракнаха и се затвориха. Заклещена между червените зъби на капана остана ръкавицата му, която се бе закачила за тях.

— Боже мили!

Доминик се изхили с изкривено от болката лице.

— За малко.

Бетингър измъкна ръкавицата и заедно с другарчето й я прибра в джоба си. След това отвори аптечната.

— Свали го.

Доминик изстена, докато развързваше връзките и измъкваше крака си от сдъвкания ботуш. Чорапът му беше почервенял от кръв.

— Него също.

Едрият мъж свали чорапа и разкри окървавената долна част на крака. Синините започваха малко над глезена. Снегът падаше върху голите пръсти, които приличаха на картофи.

— Четирийсет и седми номер — отбеляза Доминик.

Бетингър намери лепенките, тампони от памук, риванола, но нямаше кислородна вода.

— Нямате ли кислородна вода?

Шареният мъж кимна.

— Знаеш ли какво правиш? — попита едрият мъжага.

— Разбира се — отговори детективът. — Нали имам деца. — Миг по-късно усети да го пронизва тъга. — Всъщност само едно дете. — Гласът му едва се чу.

— Ще пипнем Себастиан — утеши го Доминик. — За твоите и нашите жертви.

Снежинка падна върху една от дълбоките рани и почервеня, преди да се разтопи.

Бетингър потисна отчаянието си и отвори шишето с риванол.

— Няма да е много приятно.

Доминик сви рамене. Капките пот, които се стичаха по лицето му, опровергаваха равнодушието му.

Детективът внимателно изсипа риванол върху кървавия крак. От устата на едрия мъж се чу ръмжене, а от носа му изригнаха гейзери пара.

С помощта на един от памучните тампони Бетингър почисти раните. Гъстата черна течност постепенно се смени с чиста, ярка кръв.

Такли даде на Доминик две сини хапчета.

— Не може аспирин — каза Бетингър.

— Не е аспирин.

Едрият мъж пъхна хапчетата в устата си и ги глътна с помощта на шепа сняг.

Бетингър си сложи латексови ръкавици, затвори с пръсти най-голямата рана и я запечата с три лепенки. След това повтори същата процедура с останалите две.

— Раздвижи си крака нагоре-надолу — нареди той.

Доминик разклати крака насам-натам и две от лепенките се откачиха. Прясна кръв покапа по снега.

Детективът сложи още лепенки и накара партньора си отново да провери здравината на превръзката. Този път лепенките останаха по местата си.

— Свърши ли?

— Само още нещо.

Бетингър бинтова крака на пациента, докато ролката свърши.

— Готово ли е? — попита Доминик, докато тръскаше червени кристали от чорапа си.

— Да.

Бетингър стана и изстена, изненадан от засада от нараняванията, с които се беше сдобил при катастрофата и падането.

— Канализацията представлява ли интерес за нас? — попита той другарите си, докато масажираше ударената си страна.

— Не. — Такли уви автомата в хавлиена кърпа и го прибра в мешката.

— Нямаме много време. — Детективът махна към растящата снежна покривка. — Сигурни ли сте, че няма смисъл да търсим там?

— Много от тези тунели рухнаха. — Шареният мъж дръпна ципа докрай. — Няма защо да залитаме из мрака само за да открием, че сме стигнали до задънена улица и трябва да се върнем обратно.

— Добре.

Такли преметна мешката през лявото си рамо, а Доминик направи гримаса, докато обуваше левия си ботуш.

— Ще продължим да вървим, докато можем. Бетингър почисти леда от отворите на дяволската маска.