Гадна работа на улица „Гансън“

19 Екзекутиран

Бетингър наклони назад стола си, прозя се и погледна часовника на стената. Ако отидеше да си легне веднага, щеше да успее да поспи четири часа, преди да стане време отново да тръгне за управлението.

— Мамка му!

Детективът погледна двете досиета, които лежаха на масата отделно от останалите, струпани на висока купчина. И двете следи бяха изстинали преди месеци, но беше възможно някоя или и двете проститутки да са убити от онзи, който беше убил Илейн Джеймс. На другия ден Бетингър щеше да отиде до местата, където двете жени са били открити — една изоставена жилищна сграда и тунел за достъп до канализацията.

Жалното куркане от стомаха му напомни да хапне нещо, преди да даде почивка на претоварения механизъм в черепната си кутия. Раздразнен от исканията на тялото си, детективът сложи дебели ластици на документите и отвори картотеката си.

Нещо избръмча.

Той погледна към далечния край на писалището, където лежеше мобилният му телефон. Будилникът беше нагласен за два и трийсет, но дотогава имаше още двайсет минути, затова сигналът го обърка. Когато взе машинката, погледна на екранчето. Там беше изписано: Уилямс, Доминик.

Детективът отвори мобилния телефон и го притисна до ухото си.

— Какво се е случило?

— Две ченгета са го отнесли.

— Мъртви?

— Екзекутирани.

Вече напълно разсънен, Бетингър извади графита на автоматичния си молив.

— Къде?

— На „Уорт“ и „Лионора“.

— На път съм.

Връзката прекъсна.

Бетингър си записа адреса, а на следващата страница, която откъсна и остави на нощното шкафче, за да я види Алиса на сутринта, надраска мъгляво обяснение. След деветдесет секунди под парещо горещия душ, той облече кафяв костюм и изкара колата си на заден ход, несигурен дали продължава вторият му работен ден, или започва трети.

Липсата на движение и бързото каране му позволиха да свие шейсет и пет минутното пътуване до три четвърти час. По време на бързото шофиране думата „екзекутирани“ седеше до него като спътник, изпълнен с очакване.

Бетингър се спусна по извиващия се изход от магистралата и влезе в тунела, изненадвайки дежурните скитници, които пушеха нещо с впечатляващ диаметър. Когато профуча край двамата, те му помахаха с отекли ръце.

За девет шеметни минути стигна до „Лионора“ — улица, която вече познаваше, и скоро различи червено-синята дискотека. Спря до четири патрулки, угаси двигателя и закопча канадката.

Слезе от колата и закрачи към полицейската лента, зад която стоеше инспектор Зволински с деветима други полицаи. Две от тях бяха жени. Доминик не беше сред събралите се тук на място.

— Бетингър.

— Инспекторе. — Детективът се наведе, за да мине под лентата, и се доближи до своя началник. — Какво се е случило?

— Било съобщено за изстрели в района. Джането и Стенли дошли да проверят. — Инспекторът посочи към патрулката, която имаше вид, все едно беше богохулствала пред джамия в Близкия изток.

— Божичко.

— Предполагам, че виновните за това са същите, които са им отрязали пенисите.

Бетингър изпита усещането, че е умрял и е попаднал в пъкъла.

— Случвало ли се е нещо подобно и друг път?

— Не, дори и тук.

За миг детективът не знаеше какво да каже.

— Проклети, шибани животни — каза една набита полицайка, докато бършеше сълзи от очите си.

До жената стоеше Лангфърд, младият красив новобранец, когото често бъркаха с актьор, но сега изглеждаше като човек, който е изхвърлил доста храна през устата си.

— Смятах, че живееш в Стоунсбърг — каза Зволински.

— Така е.

— Е, колата ти да няма криле?

— Да, подвижни. — Бетингър показа обгорялата патрулка. — Обработена ли е?

— Момчетата това правят в момента.

— Мога ли да огледам?

— Колкото искаш.

Детективът се приближи към задницата на взривената кола, чиито стопове някак си продължаваха да светят. Издишвайки облаци пара, които се оцветяваха последователно в синьо и червено, той заобиколи до пътническата страна на колата и видя простряното на паважа тяло на Дейв Стенли. Лицето на младия мъж приличаше на мърша, а ивица бледа кожа грееше там, където му бяха свалили панталоните. Под пубисните му косми имаше бучка червен лед.

Бетингър се наведе, за да проучи раната отблизо. Дебело поточе кръв се беше стекло от раната от кастрацията надолу по скротума и оттам на паважа, подсказвайки на детектива, че полицаят е бил или в безсъзнание, или мъртъв, когато бяха ампутирали пениса му. В бележника си записа: „Стенли, изстрел от пушка помпа. След това кастриран“.

Обърна се и приближи до колата, в която седеше нещо, което допреди малко е било човешко същество. Когато се доближи до отворената врата, носът на детектива се изпълни с миризмата на изгоряла коса и овъглени тъкани. Погледна през нея и описа посмъртния ров, издълбан между краката на мъртвия ефрейтор. Тялото на полицая и вътрешността на купето бяха осеяни с попадения на шрапнели.

В бележника си Бетингър записа: „Джането, военна граната, посмъртно кастриран“.

Тежки стъпки се приближаха иззад детектива, обявявайки идването на инспектора.

— Разбирам защото мошениците убиват ченгета — обяви Зволински. — Учудващото е, че не го правят по-често. Обаче за какво са направили това… — Дебел пръст посочи слабините на полицая. — Това не е дело на някой самотен психопат. За това трябва да има някаква причина, някаква логика.

— Сплашване.

Инспекторът се замисли за малко над чутото.

— Като ония психологически лайна, които се правят по време на война?

— Да. — На детектива му хрумна нещо. — Видя ли значките им?

— Не. — Зволински обърна глава, напълни дробовете си с въздух и извика:

— Лангфърд, Питърс, Джонсън!

Детективът, тримата повикани полицаи и инспекторът десет минути претърсваха местопрестъплението. Значките на мъртвите полицаи не бяха открити по време на тази операция.

Зволински пусна тримата полицаи да си вървят и погледна към Бетингър.

— И така, какво означава това? Някой ги е убил, за да им вземе значките и пенисите?

— Не съм сигурен. Може би убиецът е искал трофеи — подобно на еленските глави по стените. Или Може би искат да могат да докажат, че те са извършили това.

— Пред кого?

— Пред нас.

Изражението на инспектора не беше весело.

— Защо?

— Може би ще получим тези неща по пощата заедно с някои съвети как да си вършим работата.

Лицето на Зволински се превърна в грозната маска, която неговите съперници виждаха секунди преди да бъдат повалени на тепиха. Прекалено гневен, за да може да говори, той се обърна и закрачи към жълтата полицейска лента.

Бетингър насочи вниманието си към заградената площ, която можеше да вижда с помощта на светлините на взривената кола. Четирима мъже стояха в другия край на улицата до черна лимузина, обвити в пара, която се оцветяваше последователно в червено и синьо. Детективът скоро ги идентифицира като членовете на квартета: Доминик, Хуан, Пери и дребния петнист тип — Такли. Бяха сближили главите си и водеха тих разговор.

Бетингър закрачи към групичката.

Когато заобиколи останките от патрулката, срещна погледа на своя партньор. Зрителният контакт превърна черния отвор под големия нос на едрия чернокож в тънка линия. Азиатецът с белези от шарка запали цигара, а петнистият отпиваше от сребърен термос, който приличаше на противосамолетен снаряд.

Протягайки ръце, рижият огледа новодошлия.

— Откога нощта се движи хоризонтално?

— Мисля, че става дума за черна материя — подхвърли Хуан и дръпна от цигарата си.

— Учените не я ли търсят?

— Отчаяно.

— Май не съм избрал подходящ ден да взема проба за моята петриева паничка.

— Винаги има риск.

Бетингър се доближи до карето толкова, че можеха да се подушат.

— Някой от вас има ли представа за какво е всичко това?

Пери махна към местопрестъплението.

— Това ли?

— Да.

— Някой не обича ченгета.

Хуан издуха струя тютюнев дим.

— На същото мнение съм.

— Да кажем ли на инспектора? — попита Бетингър.

— Мисля, че вече знае това.

— Тогава може би на пресата? — Пери повдигна вежди, които приличаха на бледи гъсеници. — Те обичат да им даваме сензационни новини.

— Чудесно — Цигарата на Хуан светна. — Чудесно.

Такли отпиваше кафе от своя термос от неръждаема стомана и не беше ясно дали се мръщи, или се хили.

— На другите места, където съм работил, убийството на полицай не беше повод за шеги — каза Бетингър, опитвайки се усещането за безпомощност да не проличи в гласа му.

— И къде си работил? — попита Пери. — Обзалагам се, че на някое хубаво място, където хората са наистина умни и знаят всички отговори.

Хуан издуха дим.

— Градът на гениите?

— Кажи ни — помоли рижият, — къде си разрешавал загадки?

Прекалено уморен, за да продължи многословното заяждане, Бетингър махна към взривената патрулка.

— Значи нямате представа кой може да е направил това?

— Някой, който не обича ченгетата — поклати Пери укорително глава и погледна към Хуан. — Вече е забравил.

— Някакви конкретни идеи?

— Човек, който знае как да борави с ръчна граната.

Цигарата на Хуан проблесна.

— По всички правила.

— Имам идея — подхвърли Пери. — Защо не пуснеш съобщение, че се издирва човек с щифт от граната?

Бетингър обърна гръб на групичката.

— Младши разследващ Уилямс.

— Май се ядоса — отбеляза Пери, — макар че трудно можеш да кажеш.

— Нощно време е невъзможно.

Доминик се присъедини към своя партньор и двамата поеха към местопрестъплението. Дебели канадки и скиорски шапки пазеха от студа бял мъж и чернокожа жена, които разтоварваха фотографски принадлежности близо до патрулката.

— Познаваш ли ги? — попита Бетингър.

— Техниците криминалисти.

— Как се казват?

Доминик сви рамене.

— Женени са.

Детективът загледа как техниците започнаха да снимат взривената патрулка. Изкуствена дневна светлина освети празните очни кухини на онова, което доскоро беше Джането, а когато черната жена премести лампата, в устата на трупа проблеснаха парче метал и три зъба.

— Не те ли тревожи — попита Бетингър, — че екзекутират ченгета?

— Разбира се, че ме тревожи. Не помниш ли, че аз ти се обадих?

— Обзалагам се на стотачка, че Зволински ти е наредил да ми се обадиш.

— Както кажеш.

Детективът погледна през рамо. На петнайсетина метра от него Хуан и Пери слушаха тихите думи, които излизаха от устата на Такли.

— Няма голяма полза от твоите другарчета.

Доминик махна към труповете.

— Знаеш ли кои са тези момчета?

— Срещнах Джането, но не го познавах.

— А Дейв Стенли?

— Не съм го срещал.

— Точно така.

Едрият мъж кимна с бинтованата си глава и скръсти ръце. Той, изглежда, смяташе, че разговорът е приключил.

— Двама полицаи бяха екзекутирани и обезобразени — каза детективът. — Това е заплаха срещу всички нас и сега не е моментът ти и твоите другарчета да задържате информация и да си играете на клуб с ограничен достъп.

— Живееш в измислен свят — обяви партньорът му, — така че нека те светна.

— Моля, светни ме.

— Ти си ченге по стандартите на мястото, откъдето си дошъл — Аризона, нали? Някои места са далече и топли и там хората по цял ден пият леден чай. Аз съм от Виктъри и съм продукт на това място. Тук съм ченге от деветнайсет години и всяка от тях е като десетилетие на всяко друго място. Затова добре разбирам този град и познавах тези момчета. Джането държа реч на моята сватба. А ти… ти си аризонско ченге на излет. Ти си просто един турист. Мислиш, че знаеш, но нямаш и най-малка представа как стават тук нещата. Угаждам ти с тия глупости за Илейн Джеймс, но това тук е нещо съвсем различно.

— И какво е?

Доминик сви рамене.

— Има ли нещо общо с оня тип, когото вие с Такли сте пратили в спешното отделение? Себастиан Рамирес?

— Не. — В очите на едрия мъж проблеснаха гневни пламъчета. — Ти мен и моя партньор ли разследваш?

— Бившият ти партньор. А на въпроса ти — да.

Една отворена длан се стовари върху гърдите на Бетингър, разтърси околността и го отхвърли назад. Детективът се разкрачи и сви юмруци, наведен леко напред, и зае поза готов за бой, нещо, което се беше превърнало в негова втора природа след годините упражнения по бойни изкуства. С периферното си зрение видя дузина глави да се обръщат насам, включително едрата на инспектор Зволински.

Доминик огледа противника си и се изплю на бетона. От ноздрите му излизаше синя пара, докато напускаше местопрестъплението по посока на Хуан, Пери и Такли.

Бетингър записа в бележника си: „Себастиан“. Реакцията на Доминик потвърди връзката между пребития латинос и екзекуциите.

След като подчерта името, Бетингър огледа карето защитници на закона, които стояха до черната лимузина. И четиримата бяха обърнали гръб на местопрестъплението.