Гадна работа на улица „Гансън“

2 За да забрави

Беше декември, но на горещото слънце, увиснало на небето над Западна Аризона, не му пукаше за календара. Примижавайки, У. Робърт Фелбърн огледа полицейското управление и долепи плоската с алкохол, която стискаше в десницата си, до устните. После преглътна сгряващото питие, пусна манерката на земята и бавно тръгна по паважа, влачейки сянката си през избледнелите линии, очертаващи местата на паркинга.

Дланта му се опря в стъклото на въртящата се врата и той видя в него четирийсет и девет годишен бизнесмен с подпухнали очи, редееща руса коса и омачкан морскосин костюм с потъмнели подмишници. Вторачен в жалкото си отражение, Робърт приглади щръкналия на темето си перчем и изправи вратовръзката си. Всичко беше извършено без мисъл, по навик, все едно е саморазмразяващ се хладилник.

В съзнанието му се появи красива жена и той пристъпи срещу тъжното си бледо лице.

Въртящата врата се раздвижи, въвеждайки го в приемната на полицейското управление, където ноздрите му се изпълниха с миризмата на лимонада или пък на дезинфектант. Движейки краката си като марионетка, той се приближи към рецепцията, зад която стоеше млад латинос в полицейска униформа и с мустак, който приличаше на бухлата вежда.

— Пиян ли сте?

— Не — излъга Робърт. — Казаха ми да дойда и да говоря с… — Погледна името, което бе записал върху левия маншет на ризата с неизтриваем черен флумастер. — Детектив Джулс Бетингър.

— Как се казвате?

— У. Робърт Фелбърн.

— Изчакайте.

— Добре.

Мъжът на рецепцията набра някакъв номер, каза тихо няколко думи в слушалката, върна я на мястото й и мушна въздуха с показалец.

— Ето там.

Робърт се вторачи в пръста.

— Виж къде соча.

Бизнесменът проследи невидимата линия, която тръгваше от върха на показалеца на латиноса, и установи, че сочи кошчето за боклук.

— Не разбирам.

— Вземи го със себе си.

— Защо?

— В случай, че закуската ти реши да излезе на разходка.

Вместо да противоречи на грубата оценка за своето състояние, Робърт отиде и вдигна кошчето. След това латиносът кимна към коридора, който се простираше по протежение на фасадата на сградата и той започна своето пътешествие по линолеума, понесъл в ръце кошчето. В съзнанието си видя красивата жена. Очите й накараха времето да забави ход.

— Господин Фелбърн?

Бизнесменът вдигна очи. Застанал на прага на отворена врата, която водеше към централното работно помещение на управлението, стоеше слаб чернокож мъж в масленозелен костюм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, с много високо чело, сънливи очи и страшно черна кожа, която сякаш поглъщаше светлината.

— Ти ли си Бетингър?

— Детектив Бетингър. — Полицаят му махна да влезе. — Насам.

— Трябва ли да нося това? — попита Робърт, повдигайки леко кошчето.

— То е само предпазна мярка.

Двамата закрачиха по пътеката в средата на голямото централно работно помещение между писалища, полицаи, чиновници, вдигащо пара кафе и компютърни екрани. Двама мъже играеха шах с фигури с кучешки глави и по незнайна причина видът на коронованите кучета ужасно разстрои Робърт.

Ръбът на едно от писалищата се блъсна в хълбока му, запращайки го встрани.

— Внимавай — подхвърли Бетингър.

Бизнесменът кимна.

Пред тях се издигаше ламперия, в която имаше осем кафяви дървени врати, всяка украсена с метална табелка. Детективът отиде до най-дясната и пусна придружителя си да влезе в посочената стая.

Сутрешното слънце изпълваше помещението и лъчите му се забиха в мозъка на Робърт като пакостливи детски пръстчета.

Бетингър затвори вратата.

— Сядай.

Бизнесменът седна на малък диван, остави кошчето за боклук до шестстотиндоларовите си обувки и вдигна очи.

— Казаха, че ти си човекът, с когото трябва да говоря. Ти си се занимавал с изчезналите лица.

Детективът се настани зад бюрото, измъкна молив от една керамична чаша, на която бе изрисувано усмихнато слънце.

— Как се казва?

— Трейси Джонсън.

Графитният връх направи пет движения.

— С „и“ или „й“?

— С „й“.

Бетингър очерта буквата, сложи отгоре диакритичния знак и продължи да пише.

Робърт си спомни как винаги, когато се подписваше, Трейси изписваше дъгичката над буквата „й“, сякаш беше в шести клас. Беше мила превземка.

— Кога я видя за последен път?

Бизнесменът стана неспокоен.

— Казаха, че трябва да изчакам четирийсет и осем часа.

— Няма правило.

— Завчера вечерта. Някъде около полунощ.

Бетингър написа: На осми, събота, полунощ.

— Не вкарвате ли това в компютър или нещо подобно?

— Технически сътрудник ще го вкара.

— О.

— Трейси черна ли е?

— Да, афроамериканка.

— Колко млада е?

Робърт погледна черното квадратно лице на Бетингър, което бе застинало в непроницаема маска.

— Моля?

— На колко години е?

— Двайсет и две — призна бизнесменът.

— Как би описал отношенията си с тази жена?

Съзнанието на Робърт се изпълни с голото карамелено тяло на Трейси, простряно върху легло с чаршафи от бяла коприна, нейния пищен задник, бедрата й, гърдите, огрени от топлата светлина на многото свещи, които миришеха на Ориента. Светлината се отразява в магическите й очи и в множеството съвършени повърхности на диаманта, който краси лявата й ръка.

— Сгодени сме.

— При теб ли живее?

— През повечето време.

— Забеляза ли нещо необичайно в събота?

Когато си припомни вечерта, сърцето на Робърт заблъска.

— Беше уплашена… брат й имаше неприятности и… и тя се нуждаеше от помощ. Не искаше да моли мен, но… — Гърлото му се сви пресъхнало.

— Той как се казва?

— Лари.

Бетингър записа това.

— Какви бяха неприятностите на Лари?

— Дължеше пари на някакви хора. Много пари. Има проблеми с хазарта.

— Това първият път ли беше, когато Трейси те помоли да помогнеш на брат й?

— Не — Робърт се вгледа в ръцете си. — Случвало се е и друг път.

— Колко пъти?

— Мисля, че три. — Бизнесменът въздъхна на пресекулки. — Тя смяташе, че след последния път е престанал с комара. Беше обещал да го направи. Закле се, че вече не играе, но… ами не беше вярно.

Бетингър върна молива в голямата чаша за кафе.

Робърт го погледна объркан.

— Повече няма ли да пишеш?

— Колко повече?

— Моля?

— Колко пари й даде в събота?

— Седемдесет и пет. Бизнесменът се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Хиляди.

— А предишните пъти сумите бяха малки. Две до пет хиляди.

Това не беше казано като въпрос, но въпреки това Робърт кимна в потвърждение.

Усети в стомаха си ужасно усещане, което се разпростря из червата. Сети се за бившата си жена, за двете си деца и къщата, в която всички бяха живели доволни, преди да срещне Трейси на онзи ВИП купон миналия март.

— Хората, на които брат й дължеше пари, са от мафията — каза бизнесменът. — Тя ми каза, че… ще го убият. А може да погнат и нея, да й нарежат лицето, ако…

— Искаш ли нещо от автомата? — попита Бетингър, докато ставаше иззад бюрото. — Аз съм пристрастен към канелените сладки, но ми казаха…

— Ей, това е сериозна работа!

— Не е. Ако креснеш още веднъж, разговорът ни ще приключи.

— Аз… съжалявам — Гласът на Робърт беше тънък и някак си много далечен. — Тя ми е годеница.

— След като си взема сладките, ще ти дам да прегледаш няколко албума, за да видим дали ще можеш да я идентифицираш.

— Какви албуми?

— С проститутки.

Бизнесменът стрелна глава към кошчето за боклук и пенещото се съдържание на стомаха му плисна в съдината. Конвулсии, които приличаха на оргазми, изстискваха храносмилателния му тракт.

— Благодаря, че не го изля на пода — отбеляза Бетингър. — Искаш ли да наминеш друг път?

Наведен над кошчето с капеща от устата слуз Робърт не отговори.

— Господин Фелбърн, позволи ми да те образовам малко — каза детективът. — Трейси вероятно вече е напуснала града. Има пари, които ти си й дал, и то доброволно, а това не е от нещата, заради които може да се организира национално издирване. А ако случайно я хванем, ще я изправим пред съда и ще трябва да обясниш на съдията, а може би и на съдебните заседатели как си бил воден за носа като невинно добиче от една черна курва на половината на твоите години.

Робърт бе ужасен от мисълта да причини още неудобства на бившата си жена и двете им деца.

— Трейси красива ли е?

В кошчето за боклук бизнесменът кимна.

— Това е сценарият. Богат бял мъж на средна възраст, който си пада по тънката част, и младо, красиво чернокожо момиче. Не мисля, че седемдесет и петте хилки плюс диамантеният пръстен си заслужават да се качиш на сцената на този театър.

Робърт вдигна глава и си избърса устата, докато Бетингър пресичаше кабинета.

— Наистина ли смяташе, че ще се ожениш за Трейси с „й“?

Бизнесменът прочисти гърло.

— Ние сме много различни… обаче можеше да стане. Такива неща постоянно се случват.

— Изключително рядко.

В помещението настъпи оглушително мълчание и детективът отвори вратата.

— Свършихме ли?

Робърт кимна жално.

— Вземи кошчето — Бетингър прекрачи прага. — И не бъди такъв проклет идиот.

Съсипан, бизнесменът стана от диванчето, мина през вратата, прекоси голямото работно помещение. Четирийсет и седем годишен ерген, изгубил семейството, парите си и достойнството си не заради млада красива курва, а заради собствената си слабост. Заради своята неблагодарност, похот и невероятната си способност да се самозаблуждава. Робърт си представи как стои пред свещеника, гледа Трейси Джонсън в очите, произнасят обетите, и за миг разбра, че е заблуден и смешен глупак, не по-различен от фигурките за шах, които бе видял на бюрото на ченгето — куче с корона на главата, което си мисли, че е цар.

Хубавото беше, че знае как да сложи край на своето унижение.

Изпълнен с решимост, се приближи към рецепцията, нахлупи кошчето за боклук върху главата на латиноса и грабна неговия полуавтоматичен пистолет. В преддверието се разнесе предупредителният вик на полицая, когато залитна назад, заслепен от повърнатото.

У. Робърт Фелбърн налапа стоманения цилиндър, свали с палец лостчето на предпазителя и натисна спусъка, а срамът му покри тавана със сиви и червени петна.