Гадна работа на улица „Гансън“

18 Номерирани

— Не мога да разбера защо ги наричат препечени — каза полицай Дейв Стенли, бучкайки със зъбците на пластмасовата си вилица в пликчето с панирани равиоли. — Те са фритирани.

— Защото приличат на препечени — отговори един нисичък четирийсет и пет годишен италоамериканец с посивяла коса, боядисан мустак, стиснал волана на паркиралата патрулка.

— Защо не просто „пържени равиоли“?

— Защото е прекалено очевидно.

— Ще се опрости етикетирането.

— Така е… но не можеш да наричаш нещата такива, каквито са. Прекалено просто е. — Джането отвори своя плик с храна за вкъщи и извади сандвич с месо и сирене с повече чили, отколкото в цял мексикански ресторант.

Дейв Стенли сдъвка равиолата си и устата му се изпълни с поток топла и солена рикота.

— Тук ги правят добре.

— Щом е прясно приготвено, винаги е шестица.

Младият полицай очакваше този коментар: Джането точкуваше всичко, което го интересуваше, по скала от едно до десет. Храна, филми, актриси, коли, деветте книги, които някога беше прочел в колежа, както и пантеонът от класически рок албуми — всички бяха получили цифрови оценки. Както и по-малко очевидни неща като градове, държави, роклите на жена му, различните кучешки породи и вериги супермаркети. Единствените неща, някога получавали десетка, бяха Италия и ротвайлерите.

Джането захапа парче от сандвича си и звукът, който се чу, беше като от унищожаването на тропическата гора.

— Шест — обяви той, докато дъвчеше.

— Я, има спад в класацията.

— Половин точка. — Докато оглеждаше покритата с чили храна, Джането поклати глава. — Падна под шест, а ние го взехме от „При Анджело“.

Дейв Стенли сдъвка друга фритирана равиола.

— Говориш така, сякаш си знаел предварително.

— Не оценявам нещата за забавление.

Радиостанцията изписука.

— Мамка му — изруга полицаят.

Младият мъж заби пластмасовата си вилица в една равиола, откачи слушалката и натисна бутона за връзка.

— Девета кола. Полицаи Джането и Стенли. Край.

— Има съобщения за изстрели на „Уорт“ и „Лионора“ — обясни безполовият глас, който принадлежеше на нещото в диспечерската. — Отидете в района.

— Разбрано. — Дейв Стенли закачи слушалката на конзолата.

— Това обаждане е нула точки. — Джането преглътна сдъвканата храна и точно в същия момент отхапа ново парче. — Трябва да съобщават, когато няма никакви изстрели. Тогава ще знаем, че нещо не е наред.

Несигурен дали тази препоръка не е шега, младият полицай сви рамене, но за всеки случай кимна и в знак на съгласие.

Ефрейторът лапна последното парче от сандвича си, пусна късите светлини, включи на първа и отлепи патрулката от бордюра пред „При Паоло — истински италиански ресторант“.

— Средата беше шест и половина.

На Дейв Стенли му трябваше известно време, за да осъзнае, че неговият партньор говори отново за сандвича си.

— Чудесно.

— Заради маслините — обяви Джането, докато завиваха по Съмър Драйв.

Патрулката пое на юг по главната улица, като намаляваше на пресечките, но не спираше. Всички проститутки, край които минаха, получиха ниски оценки.

— Аз съм верен съпруг — подхвърли Джането, — но помня времето, когато момичетата тук бяха изкусителни. Сега са просто за не повече от тройки и четворки. А в тоалетните са най-вече за двойка.

— Може стандартите ти да са се променили?

— Не, определено не са.

Дейв Стенли задъвка друга равиола, която се беше спукала във фритюрника и вече нямаше пълнеж.

— Мамка му.

— Празна?

— Аха.

— Ако искаш, може да я върнеш и следващия път да получиш една в повече. Правил съм го.

— Не.

Патрулката мина край мършава проститутка на обувки с платформи и синя мушама от винил.

Джането не каза нищо.

Дейв Стенли погледна партньора си.

— Тази няма ли да получи оценка?

— Беше мъж.

Младият полицай се завъртя на мястото си и се опита да огледа по-внимателно отдалечаващата се фигура.

— Сигурен ли си?

— Хиляда процента.

— Значи имаш много тренирано око — отбеляза Дейв Стенли, настанявайки се отново на мястото си.

— Зрението ми е добро. Особено за човек на моите години, обаче съзнанието ми върши цялата работа. — Джането замълча за малко, търсейки думи. — Нали си виждал милиметрова хартия?

— Мисля, че да. — Дейв Стенли беше на двайсет и пет и никога не беше виждал милиметрова хартия. — Не съм много сигурен.

— Някога я правеха, може би още я произвеждат, но не съм сигурен. Хартия, която беше разделена на квадратчета за чертане на карти, диаграми, чертежи — всякакви подобни неща. Всичко, което чертаеш върху нея, е разделено на малки квадратчета, нарязано на парчета напълно симетрично. Точно това правя, когато оценявам разни неща. Слагам ги на такава хартия, но това става тук вътре — почука Джането по челото си, оставяйки на него следа от чили.

— Добре. — Дейв Стенли не беше сигурен дали неговият партньор е гений, или просто идиот. — Почти стигнахме.

Джането изпи остатъка от содата, захвърли празната кутийка в нощта и тя издрънча върху бетона на платното.

— Трябва да правиш това само с неща, които бездомниците могат да продадат за рециклиране.

— Това е много умно.

— Така ще има с какво да се занимават. — Джането се оригна.

— Дали да си сложим бронежилетките?

— Това обаждане беше за двойка. — Джането се потупа по шкембето, което преливаше над колана му. — Не съм сигурен, че някой колан ще ми стане сега.

Докато патрулката се търкаляше на юг, полицаите се оглеждаха в нощта. На единия ъгъл лежеше кафяв помияр, който потрепваше, докато бавно замръзваше до смърт.

— Горкото животно — каза Дейв Стенли.

— Има и по-лоши начини да свършиш — успокои го Джането, докато въртеше волана обратно на часовниковата стрелка. — СПИН, гладна смърт, рак, удавяне, концентрационен лагер.

— Мисля, че концентрационният лагер е най-лошото нещо.

— Девет и половина точки — ефрейторът зави по тъмна и тясна улица. — Ето това е „Лионора“.

— Как може да помниш всички тези улици?

Джането се почука по челото.

— Милиметровата хартия.

Една черна сянка излезе на платното.

Джането скочи върху спирачката и гумите изсвириха. Разстояние от дванайсетина метра делеше спрялата патрулка от кафявия микробус, който сега препречваше платното.

Джането натисна клаксона.

Бусът не помръдна.

— Можеш ли да видиш кой е вътре? — попита Дейв Стенли.

Партньорът му включи дългите светлини. Светлината заслепи тях, отразена от нещо на пътническия прозорец на буса.

Джането изстена и изключи дългите.

— Един от онези слънчеви отражатели? — предположи младият полицай.

— Да минем към официалностите. — Джането включи мигащите сигнални лампи на покрива.

Дейв Стенли са наведе, взе микрофона от конзолата и превключи на високоговорител.

— Веднага преместете превозното средство!

Заповедта закънтя из улицата нагоре-надолу, но не предизвика никакъв отговор.

Дейв Стенли огледа къщите от кафяви тухли от двете страни на пътя, после се обърна да погледне назад и ченето му увисна. Друг микробус запушваше противоположния край на улицата. Червено-сините светлини оцветяваха парата, която се кълбеше от ауспуха му, и проблясваха мътно върху тъмните му страни. Вторият бус беше също толкова неразгадаем, колкото първия.

— Блокирани сме!

— Ако ми се случи нещо, кажи на жена ми, че беше осмица — каза Джането.

— Не десетка?

— Няма начин да повярва това — изсумтя партньорът му. — Всъщност е пет и половина.

— Ще й кажа осем.

Дейв Стенли си спомни за рецепционистката Шарън от управлението, с която излизаше от близо година, но не можа да се сети за нещо, което би искал да й кажат.

Джането грабна микрофона на станцията:

— Разкарайте тези бусове от…

Страничната врата на кафявия микробус се отвори, откривайки един черен квадрат. Нещо щракна в тамошния мрак.

— Залегни — изкрещя ефрейторът.

Полицаите се свиха зад арматурното табло.

Проблесна бял пламък. Предното стъкло се изду навътре и цялото се покри с тънки като паяжина пукнатини. Вторият изстрел от пушката помпа го пръсна на хиляди парченца, които се посипаха по гърбовете на двамата свити на седалките си полицаи.

Студеният въздух нахлу в колата и Дейв Стенли започна да трепери. Отвън някой зареди пушка.

Джането показа револвера си над арматурното табло и дръпна спусъка.

— Обади се за подкрепления — изкрещя той на партньора си. — Кажи им…

Нещо го удари по главата и падна до него.

— Какво, по дяволите, беше това?

Дейв Стенли погледна надолу. До педала за газта лежеше ръчна граната.

Изпразвайки пикочния си мехур, той се хвърли навън и изрева:

— Граната! — Паважът се блъсна в гърдите му и той погледна през рамо.

Джането изхвръкна от другата врата, но коланът се заплете в кобура му и го дръпна обратно.

— Мамка му! — изрева ефрейторът.

Дейв Стенли покри глава с ръцете си.

Придружена от тътен слънчева светлина огря в полунощ. Шрапнелите се забиха в прострените на земята обувки, крака, ръце и гръб на полицая. Изпита усещането сякаш цялото му тяло беше потопено във фритюрник.

Експлозията отекна в съседните сгради.

Въпреки шума в ушите Дейв Стенли плъзна ръка по паважа. Усилието раздразни парченцата шрапнел, забити в раменната му кост, но той упорстваше, потискайки болките. Върховете на пръстите му стигнаха до кобура, а от устата му се отрони:

— Мамка му! — Пистолета го нямаше.

Дейв погледна през рамо. Пушек, който се оцветяваше ту в синьо, ту в червено, се виеше около патрулката и на около метър от ауспуха й лежеше неговия пистолет. Оръжието изглеждаше наред.

Младият полицай се надигна и стискайки зъби, запълзя напред на ръце и крака. Шрапнелите бодяха мускулите и костите му, докато напредваше задъхан и треперещ към пистолета. Хвърленият поглед в колата откри мъртвото и безръко тяло, което се бе опитало да вземе задействана граната в последния си миг на земята. От обгарялата му яка стърчеше нещо, което приличаше на изгнил нар.

Сълзи напълниха очите на Дейв Стенли и светът заблестя в червено и синьо.

— Този още мърда — каза някой в кафявия микробус.

Дейв Стенли протегна ръка към пистолета си.

Пушката помпа изтрещя.

Сачмите пронизаха главата на младия полицай и той рухна на паветата. Леденостудени топчета бяха стигнали до центъра на мозъка му.

— Вземи значката му — нареди пресипнал глас.

Чуха се стъпки, шумът от тях се усили, после спряха.

Неспособен да се движи и почти мъртъв, Дейв Стенли усети как нечия ръка откъсва значката от гърдите му.

— Този задник се е напикал.

— Взе ли значката му?

— Да.

— Добре. Сега свали панталоните и му отрежи хуя.