Гадна работа на улица „Гансън“

51 Партньори

Потискайки грозните мисли, Бетингър тръгна надолу по покрития с мокет коридор, промъкна се през тунела, стигна до буса, отвори страничната врата и влезе в подземната част на паркинга. Там запали тактическото си фенерче, описа с него широка дъга, но светлинният лъч не откри никого.

Бетингър закрачи към изхода, минавайки край изгнилите кашони и проядените от ръжда автомобили. Плъх побягна от едната кола към другата по някаква причина, в която нямаше повече смисъл, отколкото в ужасяващите събития във Виктъри през последните двайсет и четири часа.

Отпред се виждаше входът към стълбищната шахта. Парчето картон, което Такли бе пъхнал между вратата и страничната част на касата, за да я държи отворена, още беше на мястото си.

Бетингър насочи поддулното фенерче към пода пред портала. В кръга светлина се виждаха познатите отпечатъци от лапи, следите от неговите ботуши и стъпките на неговия партньор.

Той изгаси фенерчето, доближи се до вратата и облегна рамо на стената. Там обърна ухото си към тесния отвор и се заслуша.

Тежко дишане се носеше из стълбищната шахта. Този грозен звук му беше познат.

— Доминик?

— Да?

— Качвам се.

Бетингър запали тактическото си фенерче и влезе в стълбищната шахта.

— Какво стана?

— Убихме Себастиан.

Детективът се заизкачва към площадката, където седеше партньорът му.

— Къде е Такли?

— Получава информация от Мелиса.

— Накарахте ли Себастиан да страда?

— Да.

— Чудесно.

Бетингър продължи да се качва. Шумът от стъпките му се усилваше от акустиката.

— Сега най-важното е да намерим синия джип.

— Добре. — Доминик нахлузи балаклавата на грапавото си лице.

Детективът стигна до площадката и му помогна да се изправи.

— Можеш ли да вървиш?

— Аха. — Доминик се хвана за перилото, наклони се напред и започна да се изкачва. — Взех още от тези обезболяващи.

— Да се качим до приземния етаж и оттам нагоре по рампите. — Бетингър предполагаше, че вратите към другите нива сигурно са заключени, а той отчаяно искаше да види малко дневна светлина.

— Съгласен.

Едрият мъж се добра до площадката и изстена, когато се облегна на стената. Гърдите му се вдигаха и спускаха като на човек, който току-що е завършил маратон.

Бетингър се промъкна до вратата, отвори я и се заслуша. Не се чуваше нищо освен тежкото дишане на неговия партньор. Сумрачна дневна светлина изпълваше приземния етаж на паркинга, който изглеждаше пуст.

Той извади пистолета си и мина през вратата. Партньорът му го последва, куцайки, но без да се забави много.

— Доберманите добре ли са?

Бетингър чак се обърна, за да види дали Доминик не се шегува. В малките му очи се виждаше истинска загриженост.

— Такли ги застреля.

Едрият мъж обори глава и я поклати.

— Предполагам, че се е наложило.

— Внимавай — извика Бетингър и посочи дупка в пода, която някога беше служила за оберлихт за долното равнище. Беше останала само металната решетка на бронираното стъкло.

Доминик с куцукане заобиколи дупката.

— Благодаря.

— По-добре да останеш тук — посочи Бетингър към рампата, която водеше към второто ниво. — Аз ще се кача, за да намеря джипа.

— Ще се справя.

Бетингър сви рамене.

Продължиха през паркинга. Когато минаха край обезглавения скитник, детективът, без да иска, ритна буца лед, в която се виждаха няколко жълти зъба.

— Как го направихте? — попита Доминик.

— Кое?

— Как убихте Себастиан.

— Говори с малкия.

— Не искаш да говориш за това?

— Не, не искам.

Партньорите крачеха заедно към рампата. Шумът от уморените им крачки ечеше във всички посоки.

— А аз искам да ти благодаря за това, което направи — каза Доминик. — Ти измисли всичко — работата с Хлъзгавия Сам и кучешките свирки. Ако не беше ти, никога нямаше да ги намерим.

Бетингър стовари юмрук в лицето на Доминик.

Едрият мъж залитна назад.

— Какво, по…

Детективът го удари в носа, смазвайки хрущяла.

Слисан, Доминик се олюля.

Болка прониза кокалчетата на Бетингър, когато раздал ечи крака, за да заеме бойна позиция. Свали маската и я хвърли настрана заедно с пистолета. Очите му пронизваха противника.

Доминик издърпа балаклавата от главата си и изплю кръв.

— Какво ти става бе, човек?

Детективът стовари дясно кроше върху ухото му и той падна на едното си коляно.

Бетингър приготви левия си крак.

— Веднага престани — предупреди го Доминик — или ще те за…

Десният крак на Бетингър се стовари върху бронежилетката на едрия мъж.

Доминик се срути назад върху бездомника. Една замръзнала ръка се отчупи и се хлъзна по бетона.

Сълзи потекоха по лицето на Бетингър. Той вдигна юмруци и се втурна към партньора си.

Доминик се гмурна напред, прегърна краката му и го препъна.

Студеният бетон блъсна ранената страна на Бетингър, болката, която прониза цялото му тяло, беше като огнепръскачка, изгаряща оголени нерви, и той изкрещя.

Доминик стовари ръката си върху предната част на бронежилетката на детектива и му изкара въздуха.

Бетингър стовари коляното си в корема на едрия мъж, но в това време един огромен юмрук сплеска дясното му ухо. Точно когато то започна да звъни, Доминик го удари отново.

Зяпайки за въздух, едрият мъж извика:

— Не ме карай…

Детективът стовари крак върху ранения му глезен.

От гърлото на Доминик се изтръгна вой, който изпълни паркинга.

Бетингър се изправи на колене, сви ръката си като крака на граблива птица и прокара върховете на пръстите си по лицето на едрия мъж, разкъсвайки шевовете и незарасналите му рани.

Доминик изрева и падна възнак.

— Мина границата.

Бетингър замахна.

Едрият мъж хвана юмрука му и го изви. Остра болка избухна в дясното рамо на детектива, когато стаената главичка изскочи от ямката.

Бетингър рухна с писък.

Доминик пусна извадения му крайник, пое си въздух с широко отворена уста и седна.

— За умен човек… си пълен идиот.

Детективът се повдигна от земята, опрян на лявата си ръка, и се изправи на колене. Дясното му рамо излъчваше остра, крещяща болка към цялото му тяло.

Едрият негър избърса от лицето си остатъците от шевове и парченцата одрана кожа.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

Бетингър скочи към него.

Едрият мъж го хвана за врата и блъсна главата му в пода. Напуканият бетон беше всичко, което детективът можеше да вижда.

Доминик се изплю и притисна коляно в кръста на простряния мъж.

— Няма да ти позволя да станеш, докато не…

Детективът замахна с левия лакът, но голямата ръка го плесна настрани.

Доминик отново изплю кръв.

— Няма да те пусна да станеш, докато не се успокоиш.

Сълзи капеха от очите на Бетингър върху бетона. Тялото му беше съд, в който се бяха размесили психически и физически травми.

— Оправи ли се? — попита Доминик.

В устата си детективът усещаше вкус на кръв и камък, беше забравил как се говори. На по-малко от сантиметър пред очите му сълзите му образуваха локвичка.

Едрият мъжага отново попита:

— Мина ли ти?

Бетингър си спомни за Алиса и Карън, които го чакаха в болницата в Стоунсбърг. Бетонът триеше лицето му и го лъскаше като гласпапир. Изведнъж осъзна, че кима с глава. Натискът върху врата и кръста му изчезна и големите ръце го обърнаха по гръб. Над него се извисиха изгнилият покрив на паркинга и очуканото лице на партньора му.

— Ето, глътни това. — Доминик сложи две хапчета в дланта му.

— Какво… — Бетингър се закашля. — Какво е това? — Гласът му беше продрано грачене.

— Обезболяващи.

— Какви?

Едрият тип сви рамене.

— От тези, на които е Такли, откакто си счупи гръбнака.

— Кога се случи?

— Деветдесет и четвърта.

Бетингър седна. Вътрешностите му пламтяха. Гаражът около него се поклащаше. Сигурна ръка подпря раменете му, помагайки му да запази равновесие, докато сложи хапчетата в устата си и ги преглътне, задавяйки се с кръв.