Гадна работа на улица „Гансън“

53 Изрязвания

Бетингър, Алиса и Карън се върнаха в Аризона. Много малко хора присъстваха на кратката интимна погребална церемония, която организираха за Гордън. На нея нямаше речи.

Медиите възхваляваха детектива, който лично бе спрял един от убийците, спасявайки семейството си или поне по-голямата част от него. И се беше сдобил със списък с имената на всички наемни убийци. Оцелелите от списъка бяха арестувани веднага и върнати във Виктъри.

Много от тях умряха в затвора.

Наградата на Бетингър беше офис в същото управление, откъдето го бяха изгонили два месеца по-рано. И двете страни изразиха негодувание от това завръщане, наредено от длъжностни лица в Мисури и Аризона.

Инспектор Кери Ладел стана иззад дървеното си писалище и протегна ръка.

— Добре дошъл обратно.

— Ако ми изкажеш съболезнованията си, ще ти избия зъбите — предупреди Бетингър.

— Така ли ще я караме?

— Хората не трябва да живеят на такъв студ.

Инспекторът седна отново на кожения стол, който сякаш въздъхна раздразнен.

— Пет години са много време, за да се правиш на задник, но ти си специалист.

— Знам върху кого да хвърлям лайната.

— Все едно никога не си заминавал.

— Семейството ми не би се съгласило с това. Поне тези, които могат да го направят.

Отровно мълчание се спусна между Бетингър и човека, който го беше изпратил на север.

Нямаше размяна на извинения и детективът се върна към работата си, без да обръща внимание на своя началник и на колегите си. След трагедии някои хора се променят, други стават по-благородни. Основната разлика между стария и новия Бетингър беше, че новият имаше много повече кошмари.

Карън се върна в средното училище, в което беше учила по-рано, но вече не дружеше с децата, които преди й бяха приятели, нито с някой друг. Бележките й продължаваха да са добри и когато не учеше, решаваше кръстословици, судоку или гледаше телевизионни състезания, пълнейки непрекъснато главата си с думи, числа и незначителни дреболии. Причината беше очевидна както за детския психолог, когото тя посещаваше, така и за нейните родители, които обаче не я разубеждаваха. Защото имаше и много по-лоши начини за справяне с травма.

През март Алиса Брайт откри първата си изложба в галерия „Дейвид Рубинщайн“ в Чикаго.

Макар това да беше обща изложба, еднооката художничка получи много повече внимание от своите колеги. Дължеше го основно на интервютата, които беше дала на „Болд Канвас“, два национални вестника и различни периодични издания в Мисури, Аризона и Илинойс. Публикациите се занимаваха много повече с личната й трагедия, отколкото с нейното изкуство, и не бяха включени в семейната книга с изрезки.

Бетингър знаеше, че Алиса е раздвоена заради вниманието, което получава. В известна степен медиите експлоатираха нейното обезобразяване, полицейските убийства (както пресата беше прякоросала зловещите събития във Виктъри) и най-лошото — смъртта на Гордън. Половината от картините й бяха продадени още по време на изложбата, но този успех беше малък и почти безрадостен.

През последната вечер на престоя си в Чикаго двамата се любиха, но това беше черно и анонимно усилие. Носът на Бетингър бе зараснал накриво, а дясното му ухо бе заприличало на парцал и още беше подуто от ударите на Доминик. Лицето му се бе променило, Алиса го гледаше с усилие.

Двойката се върна отново в Аризона.

През април в предградията бяха открити изгорелите трупове на Себастиан Рамирес, Маргарита Рамирес, Мелиса Спринг и Хлъзгавия Сам, напъхани в канализацията. В интернет се появиха няколко снимки. Бетингър и Алиса никога не бяха говорили за случилото се във Виктъри по време на виелицата и той не знаеше, но и не я попита дали е видяла тези ужасни фотографии.

През следващия месец детективът не можеше да спи спокойно. Много от кошмарите му бяха свързани с действия, които не можеше да обсъжда.

През май Дейвид Рубинщайн прати имейл на Алиса с искане за картини за предстояща изложба, в която щяха да участват тя и само още един художник. Собственикът на галерията заяви, че всъщност го интересуват само нейните работи.

Раздвоена пред тази възможност, тя се замисли какво да нарисува, ако въобще направи нещо. Две седмици безцелни усилия доведоха до купчина зарязани платна, няколко от които бе нарязала в гнева си.

Легнали в стаята, където беше зачената Карън, двамата започнаха разговор. Бетингър повдигна въпроса за картините и изслуша Алиса. Тя обясни колко трудно е да прави изкуство, когато синът й е мъртъв, а дъщерята — друг човек.

— А ти опита ли се да вложиш нещо от това, което се случи, в работите си? — попита той купчината къдрици, които лежаха на голата му гръд.

— Не искам да го правя. Не желая да се представям като жертва. Не мога да понасям цялото това „горката аз“.

— Не си такава нито като художничка, нито като човек. Но си гневна. Може би трябва да изобразиш това на платното.

— Гняв?

— От това, което се случи с децата ни, с теб. От това как някои критици говорят за окото ти или за Гордън, все едно са измислен от теб номер.

— Майната им.

— Изрази това с четката си.

— Като изкуствотерапия?

— Точно така. Не си измисляй концепция, довери се на фантастичната си техника и остави всичко да се излее.

Бетингър искаше и може би имаше нужда да види подобни картини.

Алиса целуна лявото му зърно.

— Ще се опитам.

Половин час по-късно тя се върна в ателието си.

Той отвори една книга, подпъхна възглавницата под главата си и започна да чете за някакви каубои, които бяха много по-глупави от конете, които яздеха. Няколко глави го закараха в галоп до границата на съзнанието, където пъхна разделител между страниците, прозя се и изгаси светлината.

В три през нощта бе събуден от кошмара си с топли целувки по врата и ръка, галеща щръкналия му член. Алиса запали лампата на нощното шкафче и двамата се любиха на нейната кехлибарена светлина.

Дискретни лампички осветяваха двайсет и двете нови картини, които красяха стените от голи тухли в галерия „Дейвид Рубинщайн“ в Чикаго. Възхитен от платната, Бетингър закопча сакото на кафявия си костюм и се насочи към бара. Тази вечер беше официалното откриване на третата изложба на Алиса и първата й самостоятелна. Новата поредица картини беше озаглавена „Изрязвания“. Тя беше мрачна, но не толкова потискаща като предходната, наречена „Обезкървяване“. Той оценяваше високо и онези картини, но не можеше да ги гледа, без да му се догади.

— Три чаши шампанско, моля.

— Веднага, господин Брайт — отзова се слабата бяла жена, която обслужваше бара. Не беше първата, която прикачваше на Бетингър фамилията на неговата жена. Но гордият съпруг награди грешката с усмивка, а не с поправка.

Кристалните чаши бяха подредени съвършено върху сребристата покривка и напълнени с пенливата напитка.

— Благодаря — каза детективът и остави банкнота на плота.

— Сър… няма нужда да давате бакшиш.

— Господин Брайт е с широки пръсти.

Бетингър взе изисканите чаши и се дръпна от бара. Печалбата от втората изложба далеч надхвърляше онова, което изкарваше за цяла година, и макар той и жена му да не се смятаха за богати, сега можеха да си позволяват глезотии, каквито преди бяха извън възможностите им.

С чашите в ръка Бетингър се приближи към мястото, където стояха Дейвид Рубинщайн и Алиса. Четирийсет и седем годишната му съпруга носеше зелена рокля с една презрамка, блестяща усмивка и очила с едно потъмнено стъкло. От картината зад голото й рамо надничаше неясно демонично лице, изградено с преливащи се цветове и накълцано с макетен нож.

Детективът подаде напитките на жена си и на собственика на галерията.

— Очаквам много успешна изложба — заяви той.

— Надявам се — отговори Алиса.

— Определено.

— Слушай съпруга си, скъпа, или ще го накарам да ти запуши устата — отбеляза Дейвид Рубинщайн, чиито обноски и сексуални предпочитания можеха да бъдат описани като древногръцки. — Освен ако вече не го е направил…

— Аз съм специалист в това — подхвърли Бетингър.

Ревматичният старец, който живееше в гърдите на Алиса, се изкиска.

Нямаше друг звук на света, който да създава такава наслада на детектива като отвратителния кикот на жена му.

Той вдигна чашата си за тост:

— За третата и най-успешна изложба на Алиса Брайт.

Жена му кимна:

— Съгласна.

Кристалните чаши звъннаха и тримата ги надигнаха, за да ги пресушат.

Мобилният телефон в джоба на Бетингър завибрира, но той не му обърна внимание и го остави да прехвърли обаждането на гласовата поща.

Две азиатки — журналистки или почитателки или и двете, се приближиха към Алиса. Бетингър взе чашата й и се отдалечи, за да не пречи на разговора с присъствието си. Тази вечер беше нейна.

Докато връщаше чашите на бара, през входната врата нахлуха шумни хора с натрапчиви парфюми и скъпи пуловери. Той извади телефона си и погледна екранчето, на което пишеше: Уилямс, Доминик. Не беше разговарял с бившия си партньор от деня на виелицата.

Раздразнен долепи телефона до ухото си, за да изслуша съобщението.

„Доминик се обажда. Решихме случая Илейн Джеймс. Ако те интересува, звънни.“

Линията прекъсна.

Бетингър често бе размишлявал за този случай и макар да не му се говореше с Доминик, реши, че един кратък телефонен разговор ще изтрие завинаги отвратителния спомен от паметта му.

— Мамка му.

Върна се при Алиса, лепна една целувка на бузата й, обърна се и отвори входната врата, озовавайки се в покритата пешеходна алея на луксозния мол, където се намираше галерията. Седна на една пейка, натисна бутона за набиране и долепи телефона до ухото си.

— Здрасти — поздрави Доминик.

— Какво стана?

— Аз и Браян, моят нов партньор, започнахме от онези досиета, които ти отдели — досиетата на останалите мъртви проститутки. Отидохме на местопрестъпленията, огледахме ги и открихме следи от тринога, както направи ти на улица „Гансън“. Взехме проби от труповете, но ДНК-то на всеки от тях беше различно… Значи разни негра трепят проститутки и ги чукат мъртви пред камерата. Някаква нова мода или нещо подобно. — По гласа на едрия тип детективът долови, че се хили. — Ще направиш ли предположение какво става тук?

Целият гняв, който Бетингър изпитваше към своя партньор, към Такли и град Виктъри, изплува отново на повърхността.

— Това, което искам, е да приключа този разговор колкото може по-бързо и да няма продължение.

— Брей че кисело негро. Изглежда въздухът в Аризона изобщо не ти действа добре.

— Нямам много време.

— Добре. Има една банда, наречена „Ангелите“. Съществуват от много време, въртят разни далавери, но без да се набиват в очи. Някога за посвещаване крадяха коли, задигаха стоката на наркодилър или убиваха член на друга банда. Обаче сега използват това.

— Какво това? — попита Бетингър объркан.

— Като случая „Илейн Джеймс“. Това трябва да направи младото негро, за да бъде прието в „Ангелите“ и за да докаже своята вярност. Да отвлече проститутка от друга далавера, да я убие и да изчука трупа пред камерата. И докато го прави, да покаже лицето си и да си каже името. Щом направи записа, го дава на главатаря на „Ангелите“. Филмът е допълнителна гаранция, че новопосветеният ще остане верен до края на живота си.

На детектива му се догади.

— По дяволите.

— Да.

Слаба и красива рижа жена с вид на модел мина по алеята, носейки в дебело тапицирано кенгуру малко дете.

— Виктъри не е място за жени — отбеляза Бетингър.

— Така е.

— Пипнахте ли ги?

— Грубиянската.

Случаят с Илейн Джеймс беше приключил и това обаждане бе изпълнило предназначението си.

— Благодаря, че ми съобщи.

— Нали участва… всъщност ти сложи началото на всичко това. Кой знае какво още можеше да направиш, ако беше останал…

— Ще приема този въпрос за реторичен.

— Как се отнася чиновническата работа с теб? — В гласа на Доминик се прокраднаха закачливи нотки. — Редиш ли си подострените моливи в стройна редица?

— В момента съм с жена си и тя е щастлива.

Бетингър натисна бутона за прекъсване на връзката.