Изгубеният

Глава 9

Все още беше рано, но Нейтън видя двете момичета на двора, където се упражняваха в езда. Дъщерите на Камерън. Не откъсна поглед от тях цяла минута, преди да се качи на предната седалка в джипа на Хари.

Лиз беше изгубила желание и енергия да спори, затова не възрази, когато Бъб и Зандър настояха също да се срещнат с градския сержант до джипа на Камерън. Никой не го каза на глас, но Нейтън подозираше, че всички тайно се надяваха огледът на Глен Маккена да им даде търсените отговори.

Бъб не продума нищо на никого, докато се качваше на задната седалка до Зандър. Предишната вечер Нейтън все още усещаше слабата миризма на урина, когато се прибра в къщата, където брат му вече се беше затворил в стаята си. Нейтън се подвоуми дали да не почука на вратата му, но точно тогава чу предупредителния вик на Хари. Щеше да изключва генератора. И се отказа. Този разговор не трябваше да се води в пълен мрак. Вместо това, когато къщата се потопи в тъмнина, Нейтън си легна на дивана и започна да обмисля как да подхване въпроса. Когато се събуди на сутринта обаче, всичките му идеи се бяха изпарили и онова, което смяташе, че е видял, изведнъж вече не му се струваше толкова ясно.

Хари запали двигателя и потегли по алеята. Минаха покрай падока и Нейтън му направи знак да спре.

— Отбий за минутка, Хари.

Осемгодишната Софи беше застанала в средата на двора и водеше в кръг един кон на дълго въже. Другата ѝ ръка беше превързана. Ло, вече на пет години, рисуваше до оградата с наведена глава. Момичетата бяха пораснали много от последния път, когато ги беше видял Нейтън — все пак бе минала цяла година. Забеляза, че Илзе наблюдава дъщерите си от верандата. Кучето на Камерън, Дъфи, се излежаваше апатично в краката ѝ.

— Здравейте, момичета. — Нейтън подаде глава през прозореца и помаха на племенниците си, когато Хари спря. — Не успях да ви видя снощи. Как сте? Помните Зандър, нали?

Софи завърза коня си и двете със сестра ѝ тръгнаха съвсем бавно към него. Ло го гледаше така, сякаш беше непознат.

— Хайде, поздравете чичо си — прикани ги Хари, когато видя сериозните им изражения.

— Здравей, чичо Нейтън — изрецитира Софи.

Ло, спряла на половин крачка зад нея, мълчеше. Нейтън си каза, че двете много приличат на Кам, особено в очите. Еднаквите им тъмноруси коси вероятно щяха да потъмнеят с времето. Така поне се случи със Зандър.

Нейтън погледна превръзката на Софи — беше шарена, с изрисувани понита.

— Какво се е случило?

— Паднах.

— Господи, добре ли си?

— Само леко счупване.

— Това не е добре.

— Не е.

Намек за сарказъм ли усети? Не беше сигурен. Изглеждаше му малка за такива неща.

— Е, внимавайте — добави той. — Предполагам, че ще се видим по-късно.

Момичетата кимнаха, погледнаха Хари и се върнаха на бегом към заниманията си.

— Струват ми се шокирани от случилото се — каза Нейтън, когато Софи хвана поводите на коня със здравата си ръка. — Очевидно няма проблеми със счупената ръка.

— Не. — Хари се беше загледал в алеята. — Е, познаваш Софи.

„Всъщност не я познавам“, помисли си Нейтън, когато потеглиха. Минаха покрай Илзе и тя им помаха.

Пътуваха, потънали в мълчание, докато къщата не остана далеч зад тях. Хари предпочете да тръгнат по пътя, вместо да мине напряко през падока. Нейтън чуваше как камъчетата удрят много по-силно и по-често джипа отдолу в сравнение с вчера. Хари караше по-бързо от него, но всъщност това важеше за повечето хора от околността.

Нейт беше на двайсет и една, когато баща му катастрофира. На практика тогава вече живееше с Джаки, както бе пожелала тя, в къщата, която сега наричаше свой дом. Онзи живот му се струваше много различен и тази промяна го бе запленила съвсем, а сексът беше нещо, до което имаше постоянен достъп. Джаки беше голяма красавица и много добра в леглото. Дълго време я обичаше именно заради тези неща. Камерън го нямаше — по онова време учеше агробизнес — а Бъб беше още дете.

Нямаше нищо съмнително около злополуката и това бе потресло Нейтън. Карл и Лиз Брайт се връщали от града, както стотици пъти преди това. Една крава излязла на пътя им и баща му се опитал да я заобиколи, както бе правил стотици пъти преди това.

Този път обаче бил прекалено бавен или джипът се движел прекалено бързо, Карл навил много рязко волана — или пък много бавно — и сгрешил. Автомобилът се преобърнал по таван. Карл бил притиснат между волана и покрива. Лиз изпаднала в безсъзнание. Свестила се чак по тъмно и видяла, че главата ѝ е ранена, а съпругът ѝ кърви обилно. Повикала помощ по радиото. Изминали четиридесет минути, преди някой да се отзове на местопроизшествието, и още трийсет, докато пристигне линейката — чак четири часа след катастрофата ранените получили първа помощ. През цялото това време не минала друга кола.

Нейтън спеше до Джаки, когато му се обадиха по телефона. Докато той си обличаше ризата и си обуваше обувките, тя издаде всички подобаващи съчувствени звуци, но същевременно успя да му покаже, че е малко раздразнена, задето я напуска посред нощ заради някаква семейна драма. Нейтън често си мислеше колко сляп е бил за всички тези издайнически знаци в поведението на бившата си съпруга.

Когато най-накрая пристигна на местопроизшествието, вече бяха качили Лиз в линейката. Дежурен беше един парамедик, младият Стив Фицджералд. Той дръпна Нейтън настрана, за да му обясни ситуацията. Карл все още бил заклещен в автомобила, но нямало нужда да бързат. Вече бил мъртъв. По-късно Нейтън чу парамедика да шепти по радиото на диспечера, че смъртта на баща му най-вероятно не е била бърза и безболезнена. Карл е щял да има шанс да оцелее, ако някой е бил минал оттук по-рано и е вдигнал тревога.

Нейт едва бе познал собствената си майка под засъхналата черна кръв. Въпреки жегата тя беше завита с одеяло в линейката.

— Извадила е късмет — каза му Стив. — Ще се оправи.

Нейтън погледна Лиз — така замаяна и цялата натъртена, тя съвсем не му се стори късметлийка. После надникна в премазания джип и от този ден насетне започна да шофира малко по-бавно от необходимото.

Хари изсумтя и Нейт вдигна поглед към него. Изражението на възрастния мъж не се беше променило.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Хари. — Сетих се за онзи път, когато двамата с Кам избягахте до гроба на работника. Бяхте още деца. Спомняш ли си?

— Да, естествено.

Зандър се наведе напред.

— Какво е станало?

Хари го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не си ли чувал тази история?

Младежът поклати глава. Възрастният мъж хвърли поглед на Нейтън, който сви рамене.

— Нямах намерение да му я разказвам. Постъпихме много глупаво тогава.

— Да, така беше — съгласи се Хари. — Но бяхте просто деца. На колко беше, на дванайсет ли?

— На единайсет. Кам беше на девет. — Стомахът му се сви, когато си спомни как изглеждаше брат му тогава, с прашни крака, които стърчаха изпод натъпканата раница на гърба му.

— Защо сте избягали? — попита Зандър.

— Не знам. Забравил съм — излъга Нейтън. Усети погледите на Зандър и Бъб върху себе си. — Също така искам да отбележа, че целта ни не бе да избягаме до гроба на работника. Той беше просто спирка на път за града.

Нейтън и Камерън си бяха стегнали раниците и бяха тръгнали с конете си, преди да се съмне. Нейт не знаеше какво ги очаква в града. Може би нещо по-добро. Но имаха план. Бяха го обсъждали надълго и нашироко и до ден-днешен помнеше някои подробности. Просто не искаше да говори за това.

— Какво се случи? — попита Зандър.

— Като за начало, не стигнаха много далеч — отвърна Хари. — Баща им се сети какво са намислили пет минути след като разбра, че ги няма. Качихме се в джипа, отидохме до гроба и ги изчакахме да слязат от далечното било. — Погледна Нейтън. — Помниш ли?

— Да. — Помнеше и какво изпита, когато видя двамата мъже там.

— Какво стана, когато ги намерихте? — продължи да любопитства Зандър.

— Качихме ги в джипа и ги откарахме у дома — отвърна Хари. — Държахме юздите на конете през прозореца, а те бягаха в галоп след нас.

— Татко ядоса ли се? — разнесе се гласът на Бъб от задната седалка. Проговаряше за първи път, откакто тръгнаха.

— Да. — Нейт не се обърна към него. — Ядоса се.

— Да, сигурен съм. — Атмосферата в купето натежа и всички млъкнаха. Нейтън се загледа в скалата, която се издигаше пред тях. Не беше далеч.

Но тогава им се струваше много далеч. За щастие обаче, ги бяха намерили. В противен случай, дори и подсигурени с провизии, щеше да е цяло чудо, ако оцелееха до сутринта. Сезонът беше много опасен. Сега Нейтън разбираше колко глупаво бяха постъпили. Правилата на пустошта може и да изглеждаха жестоки, но бяха написани с кръв. Ако някой не вярваше, можеше да попита Камерън. При тази мисъл Нейтън го побиха тръпки и той поклати глава. Хари натисна спирачките, а Бъб извика от задната седалка:

— Завий тук.

Нейтън погледна към скалите и към почти невидимия проход между тях. Почти бяха стигнали. Чу Зандър да се намества на седалката и го видя в страничното огледало. Синът му гледаше Хари със странно изражение на лицето.

Първо видяха полицейския автомобил, спрян в подножието на склона. Джипът на Камерън все още беше на билото — точно където го бяха оставили. Сержант Глен Маккена стоеше до него и вдигна ръка за поздрав, когато ги видя да се изкачват.

— Виждам, че си го намерил. — Нейтън посочи ланд крузъра.

Маккена кимна.

— На идване откъм града се забелязва за кратко — може би за няколко секунди, когато стигнеш до имота ти, където пътят тръгва нагоре, Нейтън.

— Така ли?

— Ти не го ли видя?

— Не минавам по този път. — Той погледна сержанта в очите. — Единственото място, до което води, е градът.

Маккена задържа погледа му.

— Имаш право. Виж, съжалявам, че не успях да дойда вчера. Какво мислиш за колегата?

Нейтън и Бъб се спогледаха.

— Става — отвърна по-големият брат.

— Чух хубави неща за него. — Маккена кимна към вратата на джипа и се намръщи. — Каза, че е бил отключен.

— Наистина беше, когато го открихме. — Нейтън му подаде ключовете. — Лъдлоу го заключи.

— Защо?

— В случай че някой дойде.

Маккена като че ли се развесели, но не каза нищо, когато отвори вратата, за да надникне вътре. Претърси щателно автомобила — провери същите места като Лъдлоу, но и още няколко, за които колегата му не се беше сетил. Също като Лъдлоу, и Маккена се сепна, щом видя храната и водата в багажника. От миризмата, която ги лъхна, Нейтън се сети, че сандвичите и плодовете са започнали да се развалят. Сержантът затвори багажника.

— Не мисля, че можем да разберем нещо повече от огледа на джипа, така че може да го откарате с вас.

На лицето на Зандър се изписа чист ужас.

— Няма ли да го задържите за… Не знам… Допълнително разследване или нещо подобно?

— Не, приятелю. Съжалявам. — Маккена поклати глава. — Виж, честно казано, бих го направил, ако смятах, че ще помогне с нещо. Бих повикал и Бюрото за криминални разследвания от града, за да огледат и те, но трябва да им предоставим убедителни причини, иначе няма да припарят насам. Няма следи от борба. Нищо не е счупено, нито пък е открадната скъпа екипировка. Не знам какво се е случвало в главата на Камерън, но чичо ти не е умрял в този джип.

Никой не пророни дума цяла минута. Жълтата лента, завързана за дръжките на вратите, шумолеше на вятъра.

— Какво знаем досега? — попита Маккена и погледна четиримата. — Камерън е казал, че тръгва за Леманс Хил, но поради някаква причина е променил решението си. Освен това оттук до мястото, на което е умрял, има дълъг път. Със сигурност е знаел с какво се захваща, и то по това време на годината — да тръгне така пеша, без вода. В колко часа излезе от къщи в сряда?

— Около осем — отговори Хари. — Илзе и една от работничките са го видели.

— Говорих със Стив в клиниката — рече Маккена. — Насрочена е аутопсия, но според него, като се има предвид температурата, Камерън е бил мъртъв още преди обед в четвъртък. — Той погледна Бъб и му заговори тихо: — Казал си на сержант Лъдлоу, че според теб Кам е преживявал тежък период напоследък, приятелю. Знаеш ли какво го е тревожело?

— Не.

Маккена зачака още подробности, но Бъб мълчеше.

— Виж — намеси се Хари, — Камерън стопанисваше много добре фермата, но не обичаше да споделя. Знаеш това. Бъб обаче е прав. През последните няколко седмици пренебрегна някои неща.

— Какви неща? — попита сержантът.

— Нищо сериозно. Просто казваше, че ще свърши едно или друго, а не го правеше — например да поправи портата на добитъка и други подобни.

— Споменавал ли е, че се е скарал с някого? С някого в града? — Бъб и Хари поклатиха глава. — А с някого от вас? С жена си?

На Нейтън му се стори, че двамата настръхнаха при този въпрос, но въпреки това отново поклатиха глави.

— Това „не“ ли е? — попита Маккена. — Или „не знам“?

— „Не“ е — отговори Хари точно когато Бъб каза „Не знам“.

Сержантът изгледа първо единия, после и другия като учител учениците си и това накара Нейтън да се почувства малко виновен. Така като гледаше, май не беше единственият. Само Зандър продължаваше да наблюдава Хари с любопитен поглед.

— Е, предполагам, че ако някой е видял джипа, щеше да постъпи както е редно, и да докладва за… — Маккена си прехапа езика и погледна Нейтън, който отвърна на погледа му със сериозно изражение. Ако се извръщаше всеки път, когато някой му натякваше за онова, никога повече нямаше да погледне друг човек в очите. — Както и да е. — Сержантът си пое дълбоко въздух и продължи: — Никой не се е обаждал, така че можем да приемем, че никой не е идвал тук.

— Мислиш ли, че чичо Кам е спрял да помогне на някого и е загазил? — попита Зандър. — На някой турист или друг човек?

— Виж, не изключвам подобна вероятност — отвърна Маккена. — Но не съм чул някой да е идвал насам.

Нейтън си помисли, че никак не е лесно един непознат да дойде в района, без местните да разберат за това. Пътищата в пустинята бяха затворени през лятото, а освен тях оставаха точно два пътя за влизане и излизане. Две възможности, които водеха до други два малки града в различни посоки и на стотици километри един от друг. Всеки беше принуден да спре да зареди гориво и провизии, а местните обикновено изпиваха с поглед непознатите автомобили по това време на годината. Не беше лесно да се придвижваш незабелязано. Но и не беше невъзможно.

— И всичко във фермата е наред? — попита сержантът, а Хари кимна. — Виж, няма да се преструвам, че това е просто един от въпросите, които трябва да задам: липсва ли ви някое оръжие?

— Не — отвърна Хари с леко напрегнат глас.

— Проверихте ли? Заключени ли са?

— Да.

— Къде държите ключа? Не се съмнявам, че и него пазите заключен, каквито са нарежданията — добави Маккена с безизразно лице. Всички бяха наясно, че ключът виси до задната врата.

— У мен е — каза Хари и Нейтън се ококори изненадано насреща му. — От три седмици го нося на връзката си с ключове.

Маккена го изгледа.

— Има ли някаква причина?

— Няма — отвърна Хари. — Един ден ми потрябва и просто не го върнах.

— Камерън не го ли потърси?

— Нямаше нужда. Можеше просто да го вземе. Но не го е взел. Не го е търсил и не го е вземал.

— Добре. — Сержантът се намръщи. Като че ли щеше да каже още нещо, но си промени решението. Вместо това вдигна поглед към Нейтън. — Ами ти? Някаква промяна в арсенала?

— Не. — Нейт срещна погледа му. — Всичко е както последния път.

— Добре — отвърна Маккена. — Как е Илзе?

Нейтън настръхна леко, когато чу името ѝ.

— Не е много добре.

— А майка ти?

— Също.

— Така ли? Е, кажете им, че ще им се обадя. А вие, приятели… — Сержантът се поколеба. — Вие как сте? Сигурно ви е трудно по това време на годината. С целия този натиск от всички страни. Добре ли сте?

Нейтън знаеше какво ги пита. Още някой да си мисли да тръгне пеша в пустошта?

— Мисля, че сме добре — отвърна той, когато никой друг не отговори. — Искам да кажа, че предвид обстоятелствата, сме добре.

— Знаете, че може да ми се обаждате по всяко време — на мен или на Стив в клиниката. Ако имате нужда да поговорите с някого или нещо друго.

Всички кимнаха послушно.

— Добре. — Маккена направи знак на Нейтън. — Ела с мен. Искам да ти дам нещо от колата.

Нейт го последва надолу по склона до полицейския автомобил. Сержантът бръкна в жабката и извади цял куп визитки.

— В случаи като този трябва да ви дам.

Нейтън ги взе. На визитките бяха написани телефонните номера и уебсайтовете на гореща линия за превенция на самоубийства и на благотворителна организация за психологическа помощ.

Маккена не отделяше поглед от него и това го накара да се почувства неудобно.

— Нещо друго? — попита Нейт.

— Виж, приятелю, когато казах, че никой не е съобщил за джипа, не хвърлих камъни в твоята градина. Исках само да знаеш, че съм наясно, че гледаш да заобикаляш града…

— Аха. Нямам голям избор, нали?

— Е, не е точно така. Имаш избор, приятелю. Можеше да създадеш много проблеми през годините, но ти избра да не го правиш и аз оценявам това.

— Радвам се.

— Знам, че постоянно повтаряш, че вече си свикнал със ситуацията, но предвид случилото се, ако почувстваш, че ти идва в повече, и сметнеш, че трябва… — Маккена млъкна.

— Да се самоубия като Кам ли?

— Да, нещо такова. Виж, ако почувстваш, че нещата излизат от контрол, знаеш, че може да дойдеш в града, когато пожелаеш.

Нейтън кимна. Сержантът беше свестен човек. Случилото се не беше по негова вина — не беше по ничия вина, освен на Нейт — и Маккена нямаше какво да стори. Не беше лесно да си единственото ченге наоколо. Той казваше по някоя добра дума за Нейт, когато му се удадеше възможност, за да му проправя нови пътеки. Не беше негова вината, че това не помагаше.

— Благодаря ти, приятелю — каза Нейтън. — Но съм си добре сам.

— Чух, че радиото ти е било изключено, когато са съобщили за изчезването на Кам.

— Е, и?

— Мисля, че вече говорихме за това.

Фермерът не отговори.

— Не ти е за първи път.

— Не знаех, че има закон, който те принуждава да го държиш включено.

— По тези места все едно че има! И не ми се прави на умник — скастри го Маккена. — Както и да е. Виж, не се срамувай да се обърнеш към мен, ако имаш нужда от нещо.

— Да. Добре.

Явно нямаше какво повече да си кажат, затова Нейтън изчака Маккена да си тръгне с полицейската кола. Изпрати автомобила с поглед, докато не се смали, след което се върна при другите.

— Какво е това? — попита Зандър, като гледаше визитките в ръцете на баща си.

Нейтън ги раздаде. Бъб завъртя очи.

Хари гледаше на запад, а лицето му представляваше до болка познатата маска.

— Искам да се прибера по черния път. Ще се отбия до гроба.

— Там няма нищо за гледане — рече Бъб.

— Въпреки това ще отида. — Нейтън забеляза, че Хари прибра визитката в джоба си.

Всички погледнаха джипа на Камерън.

— Кой иска да го кара на връщане? — попита Бъб и в отговор получи единствено мълчание.

— Ние — каза Нейтън накрая и погледна Зандър, който кимна.

— Добре. — Хари се обърна, за да тръгне надолу по склона към джипа си. — Не се отдалечавайте — в случай че Кам е имал някакви проблеми с двигателя.

— Не се тревожи. — Очевидно беше, че никой от тях не вярваше в това.

Бъб последва Хари, а Нейтън развърза жълтата полицейска лента от дръжките на автомобила на Камерън и се качи в него. Шофьорската седалка се беше износила с времето. Той дръпна лостчето и я размърда напред-назад, за да си я настрои според педалите. Не беше свикнал с вдлъбнатините по нея, защото те бяха оставени от по-слабата фигура на брат му. Намести си огледалото за обратно виждане и собствените му очи го изгледаха от него. Много приличаха на очите на Кам и това го накара да извърне глава.

— Хари знаеше къде да завие. — Гласът на Зандър долетя тихичко от предната седалка.

— Какво?

— Той знаеше. — Младежът кимна към джипа на по-възрастния мъж. — На идване. Знаеше кой черен път между скалите води до джипа на Кам.

— Защото Бъб му каза. Чух го.

— Не. Бъб го каза, когато Хари вече завиваше.

— Не. — Нейтън се опита да си спомни. — Преди това беше. — Нали? По това време бе изгубен в собствените си мисли и не обръщаше внимание на случващото се наоколо. — Както и да е, Хари знаеше къде е джипът. Казахме му.

— Така е. Но двамата с теб знаехме и вчера и въпреки това сбъркахме пътя. Макар вече да бяхме идвали с Бъб, го объркахме втори път, когато водехме онова ченге. Откъде знаеше Хари по кой черен път между скалите да мине?

— Той познава целия район като петте си пръста. Познава го много добре. Просто е предположил.

Джипът на Хари изрева в подножието на склона. Нейтън поклати глава и завъртя ключа на Камерън. Автомобилът веднага запали — също както вчера. Съвсем бавно, с крак на педала на спирачките, той го подкара след Хари и Бъб към гроба. Възрастният мъж се придържаше до оградата и продължи по същия път, по който бяха минали предишния ден. Нейтън виждаше тъмните глави на мъжете отпред да се движат, докато разговаряха помежду си.

— Просто е предположил къде да завие — повтори той.

— Да — съгласи се най-накрая Зандър и се отпусна на седалката. — Да, сигурно. Извинявай. Последните два дни са много странни.

— Знам.

Джипът на Хари започна да набира скорост и Нейтън натисна педала на газта, за да не изостава. Вече не виждаше главите на възрастния мъж и брат си да се движат. Вероятно си бяха казали всичко. Нейтън гледаше как джипът продължава да набира скорост и лекичко настръхна. Имаше чувството, че започва да се обрива — не беше болезнено, но не беше и особено приятно. Каза си да не се навива. Това беше чичо Хари. Нейтън го познаваше цял живот. Ако някой можеше да се оправя добре в тази земя, то това определено беше Хари. Не беше чудо, че улучи пътя.

Въпреки това един тих глас беше започнал да нашепва в ухото му. Казваше му, че предположението е било доста добро, предвид колко обширна беше земята.