Изгубеният

Глава 24

Седалката до Нейтън беше празна и за първи път това му се стори странно. През изминалата седмица беше свикнал Зандър да е винаги до него. Вместо сина му, сега Дъфи се беше качила и размахваше опашка, докато гледаше през прозореца, но не беше същото.

Пътят до скалите беше пуст, а ранното слънце бавно се издигаше в небето. Нейтън погледна отново празната седалка. Не спираше да мисли как го изгледа Зандър призори, когато го събуди, за да му обясни плана си.

— Искаш ли да дойдеш?

Синът му само го погледна и бавно поклати глава.

— Не.

„Няма проблем“, помисли си Нейтън, когато намали и зави по скрития черен път между скалите. Нямаше нужда от помощ. Така или иначе работата не беше за двама души. Този път веднага намери верния път и мина по него. На върха на възвишението се озова на мястото, където преди няколко дни бяха намерили джипа на Камерън. Сега беше празно.

Нейтън беше успял да се свърже с техника по телефона преди изгрев-слънце. Дейв не звучеше щастлив нито че го чува в ранни зори, нито че изобщо го чува.

— Днес е почивният ми ден, приятелю. Виж, съжалявам за хладилната ти камера, наистина, но аз дойдох, както се уговорихме…

— Дейв, не се обаждам за това. Слушай, ти каза, че си ходил в „Атертън“ в четвъртък. Минал си по северния път, нали? Покрай моята земя?

— Аха…

— По кое време?

— Не знам. Тръгнах както обикновено, така че е било около осем. Или малко по-късно.

— Значи е било светло. Достатъчно светло, за да виждаш.

— Разбира се. Не карам по този проклет път по тъмно.

— Видя ли нещо около имота ми?

— Какво например?

— Каквото и да е. Нещо горе на скалите?

Дейв се беше засмял раздразнено.

— Не се сещам, но не съм сигурен какво точно ме питаш, приятелю.

— Нищо, няма проблем. Аз също не знам. Просто се опитвам да си изясня някои неща.

— Опасявам се, че ще трябва да си платиш фактурата.

— Да, чакам я с нетърпение.

Нейтън бе затворил и веднага бе позвънил на Глен в полицейския участък. Чу сигнала за пренасочване на разговора. Полицаят, който му беше отговорил, каза, че повикали Глен Маккена някъде на север. Пътнически влак се блъснал в автобус. Имало много загинали. Глен щял да се върне в Баламара чак след два дни.

— Къде е другият? Ченгето от Сейнт Хелънс. Сержант Лъдлоу.

Нейтън чу тракане по клавиатура. В катастрофата имало много жертви, повтори полицаят. Повикали и Лъдлоу.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде се намирате? — отговори на въпроса с въпрос Нейтън.

— В Бризбейн.

— Значи няма как да ми помогнете.

— Но мога да предам съобщение, приятелю.

Нейтън беше усетил раздвижване в коридора, но когато се обърна, не видя никого.

— Кажете на сержант Маккена, че Джена Мур не е във Великобритания. Не знам дали има начин да провери къде е точно, но… — поколеба се Нейтън. — Просто му кажете, че трябва да говоря с него.

Този път се качи с джипа до върха на склона и слезе. Остави двигателя и климатика да работят заради Дъфи, а той отвори багажника и извади лопата и маркиращи флагчета, каквито използваше в имота си. Огледа земята. Следите от джипа на Камерън се бяха заличили, затова му се наложи да забива флагчетата по спомен.

Двайсет минути по-късно вече се потеше обилно и все още не можеше да забие здраво четвъртото колче. Това го ядоса и го накара само да го подпре в едно от другите с надеждата, че ще издържи. Качи се в джипа си и изведнъж изпита дежавю. Само преди няколко дни направи абсолютно същото — качи се в изоставената кола на Камерън точно на това място. На абсолютно същото.

Ръцете на Нейтън застинаха върху волана. Двамата с брат му имаха почти еднакви джипове и сега беше паркирал горе-долу на същото място, но този път нещо беше различно. Опита се да си спомни какво направи преди няколко дни, когато бяха тук с Бъб, Хари и Зандър. Нейтън беше предложил да върне автомобила на Кам; бе седнал на износената шофьорска седалка, наведе се и си я нагласи, за да стига удобно педалите…

Нейтън спря. Двамата с Камерън бяха на еднаква височина. Още от тийнейджъри. Защо трябваше да си наглася седалката? Дали някое от ченгетата не я беше преместило по време на оглед? Не мислеше, но не беше изключено. С колко трябваше да я коригира? Трябваше първо да се сети дали я премести напред, или назад. Поседя дълго време в опит да си спомни. Не можа.

Най-накрая запали двигателя и потегли бавно надолу, после по черния път между скалите. Върна се на главния път след няколко минути и се насочи към оградата, където имотът му граничеше с чакълестия път. Продължи да кара, докато не се увери, че е стигнал достатъчно далеч, направи обратен завой и се върна в посоката, от която беше дошъл. Поддържаше скорост — шофираше нито прекалено бързо, нито прекалено бавно — като се чудеше колко бързо би карал един техник, който има само две поръчки, преди да се прибере за Коледа.

Гледаше право напред, като умишлено не поглеждаше към скалите през страничния прозорец. Три минути по-късно ги видя.

Флагчетата веднага привлякоха погледа му, колчетата изпъкваха на фона на небето и се виждаха съвсем ясно. Вдиша и издиша още два пъти и през това време продължаваше да ги вижда, а после ъгълът, от който виждаше скалата, се промени и те се скриха от погледа му.

Нейтън погледна към Дъфи — тя беше въодушевена от самия факт, че е тук. Той обърна джипа и се върна. Опита отново. Този път едва не пропусна флагчетата — погледна към тях в последния момент, преди да се скрият. На третия път знаеше, че е нащрек, но така или иначе ги видя съвсем ясно. Преброи наум, докато минаваше покрай тях. Флагчетата се виждаха за около четири секунди. Но все пак бяха просто флагчета. Белият ланд крузър на Кам щеше да се вижда много по-ясно.

Нейтън стигна до скрития между скалите черен път, намали скоростта и мина по него. Спря в подножието на склона и отново се замисли за позицията на седалката на Камерън, когато слезе от джипа. Много по-лесно беше да извадиш колчетата от земята, отколкото да ги забиеш, и само след минута потегли пак.

— Прав бях, приятел — искаше му се да каже на Зандър, щом се прибереше.

Макар че не беше сигурен дали ще го направи. Не успя да заинтригува сина си със своята теория, докато Зандър седеше в леглото си сутринта и го слушаше.

— Виж — беше му прошепнал Нейтън, защото не искаше да буди цялата къща, — ако Дейв е ходил в „Атертън“ в четвъртък, трябва да е видял джипа на Камерън на скалите.

Зандър потърка ъгълчето на окото си, за да се разсъни, но не каза нищо.

— Дейв обаче не го е видял — продължи Нейтън.

— Така ти е казал.

— Защо му е на един техник да лъже за такова нещо? Та той дори не е местен. Двамата с Камерън бяха просто на „здравей“, когато Дейв минаваше оттук да свърши някоя работа. Ако е забелязал джипа на идване, щеше да каже.

— Предполагам, но… — рече Зандър и се подпря на възглавницата си, гол до кръста и с рошава коса.

— Какво има, приятел?

— Може би просто не го е видял.

— Как няма да го види? Глен го е забелязал от пътя. Така ни каза.

— Глен е ченге. Обучен е да вижда такива неща. А и идваше да се срещне с нас, така че предварително знаеше, че джипът на Кам ще е някъде наблизо.

— Затова трябва да отидем и да проверим — настоя Нейтън. — Да разберем каква е видимостта от пътя.

— Ами ако се е виждал ясно? — Гласът на Зандър прозвуча разтревожено. — Ако техникът просто не е можел да не забележи джипа, когато е минал оттам, но твърди, че не го е видял, тогава какво искаш да кажеш? Че джипът не е бил там в четвъртък сутринта?

— Не знам. Може би точно това искам да кажа. Предполагам, че е това.

— Но Стив каза, че чичо Кам най-вероятно вече е бил мъртъв по това време. Така че, ако джипът му не е бил там, където го намерихме, тогава какво? Някой го е закарал дотам по-късно?

Нейтън не отговори.

— Кой би го направил? Джена? — продължи да разсъждава Зандър.

А Нейтън продължи да мълчи.

— Някой друг? — предположи момчето. — Някой от нас, от фермата? Някой от семейството?

— Стига, приятел.

— Тогава кой? — повиши глас Зандър.

— Виж, не знам — сопна се Нейтън. — Затова искам да проверя, преди да си правя заключения.

— Недей, татко. Това звучи… — Синът му го изгледа. — … Налудничаво.

Нейтън примигна и едва сега пътят пред очите му се изясни. Натисна спирачките.

— Мамка му!

Беше сбъркал пътя. Беше тръгнал на сляпо към гроба на работника, вместо да се върне на главния път. Дори не беше разбрал какво се е случило и една частица от него се зачуди дали това не трябваше да го притеснява. Заслуша се в шума на двигателя и се опита да си събере мислите. Струваха му се разхвърляни и несвързани — като вода, която изтича между пръстите му.

Дъфи започна да дращи нетърпеливо седалката и Нейтън натисна газта. Наближаваше едно малко възвишение, достатъчно високо, за да скрие пътя отпред. Даде още газ по лекия склон и рязко завъртя волана, за да направи обратен завой. От върха би трябвало да може да види гроба долу.

Вместо това видя облак прах.

Нейтън спря. Предната броня беше точно на върха на възвишението. Малкият облак вилня още около половин минута, преди Нейтън да забележи първия проблясък на метал. Остана с крак на спирачката, загледан надолу. Облакът идваше по черния път и от тази посока можеше да отива само на едно място.

Нейтън изключи двигателя и чу шума на автомобила в далечината. Пресегна се и бръкна в жабката за стария си бинокъл. Дъфи изскимтя до него. В джипа бързо започваше да става горещо без климатика.

Нейтън погледна през бинокъла и откри движещото се превозно средство. Веднага го разпозна. Беше го виждал паркирано във фермата на Камерън години наред. Това беше общият джип, който работниците използваха, а напоследък и Саймън.

Автомобилът намали на няколко метра от гроба на работника. В предното му стъкло се отразяваше само небето. Нейтън фокусира бинокъла. Джипът спря под ъгъл, от който предното стъкло от матово стана черно.

Нейт гледаше, без да мигне. Забеляза раздвижване в колата — шофьорът посегна към нещо на предната седалка. Отдалеч и през предното стъкло успя да види нечия китка и падаща на рамо дълга коса. Човекът зад волана със сигурност не беше Саймън. Беше жена.