Изгубеният

Глава 35

Нейтън се беше вторачил в картината на Камерън. Къщата все още тънеше в тишина, но не за дълго. Двамата с Илзе бяха лежали увити в одеялото в багажника на джипа допреди малко и си шепнеха, докато небето бавно просветляваше. Най-накрая им се наложи да се разделят. Все пак беше Коледа и момичетата щяха да станат рано.

— Възможно е да е било някое динго — беше предположил тихичко Нейтън и закопча ципа на дънките си. Въпреки всичко все още се чувстваше приятно замаян, когато погледнеше Илзе.

— Знам — отвърна тя и прокара ръка през косата си. — И аз така си помислих. През цялото време се опасявах да не се случи нещо подобно. Възможно е някое динго да е разровило дупката, нали? И да е отнесло плика?

— Да. — Сигурно го беше зарязало някъде, когато бе изгубило интерес. Вероятно пясъкът вече го беше затрупал. — Бъб каза, че наоколо душели кучета динго.

— А, да. Значи трябва да е това.

Двамата млъкнаха едновременно.

— Знам, че Бъб е бил сам там, но… — Нейтън си беше спомнил намачканото платнище и лицето на брат си, когато преместиха тялото на Камерън. — Щом видя дупката, и той се изненада колкото нас.

„Това не означава, че не е можел да вземе нещо от джобовете на Кам“, помисли си Нейт, но не каза нищо на глас.

— Щеше да ми каже, ако е намерил плика. — Илзе бе започнала да шепти, когато наближиха къщата. — Особено сега, когато е толкова ядосан заради имота.

Спряха се за малко пред стъпалата на верандата. Нейтън си пое дълбоко въздух.

— Няма начин Джена да е…

— Реално погледнато, няма…

Двамата тръгнаха отново и после пак се спряха едновременно. Мълчаха.

— Наистина не мисля… — подхвана Нейтън.

— Не — поклати настойчиво глава Илзе. — Аз също. Аз също.

Постояха още миг така, като се гледаха един друг, след което се обърнаха, за да влязат вътре. Нейтън отвори комарника и го задържа, за да мине и Илзе, а тя докосна пръстите му.

— Благодаря, Нейтън — каза любезно.

— За теб винаги, Илзе.

Тя се обърна и тръгна по коридора, като се усмихваше на себе си.

Сега Нейтън седеше на дивана и гледаше картината на Камерън. Можеше да покаже с точност мястото до надгробната плоча, където земята беше изровена. На картината това парче пръст беше гладко и недокоснато. В ъгъла на стаята се намираше елхата, чиито иглички потреперваха на слабото течение. Някой я беше вдигнал след вчерашните събития.

От коридора се чуха тихи стъпки и момичетата влязоха в стаята. Държаха подаръци под мишниците си и дори Ло изглеждаше заинтригувана. Последва ги Лиз, която носеше поднос с чаши с кафе. Някой пусна тоалетното казанче и след малко се появи Бъб. Облегна се на рамката на вратата. Държеше бира в ръката си.

— Какво? Коледа е — оправда се, когато Лиз се намръщи.

Тя се обърна към Нейтън:

— Къде е Зандър?

— Сега ще го повикам.

— Няма да те чакаме за отварянето на подаръците, чичо Нейтън — долетя гласът на Софи зад него.

— Не бих си и помислил да ви моля да го правите.

Зандър още спеше, а тъмната му коса се беше разпиляла върху възглавницата. Нейтън изпита носталгия. Винаги досега синът му беше този, който будеше него — на всяка втора Коледа. Помисли си, че това наистина може да е последната Коледа, която празнуват заедно. Догодина Зандър вече щеше да е съвсем пораснал. Стаята му се стори малко празна и Нейтън осъзна, че момчето вече си е опаковало някои вещи. Той се загледа в раницата му и въздъхна.

— Какво правиш?

Обърна се и видя, че Зандър се е събудил.

— Гледам те как спиш, сине мой, наследнико мой.

Зандър се усмихна.

— Изглежда странно.

— Да беше станал по-рано. Честита Коледа.

— И на теб.

Синът му поне изглеждаше в по-добро настроение от вчера. Зандър кимна към синината му.

— Окото ти не изглежда добре.

— Всичко е наред. Трябва да видиш противника ми.

— Снощи го видях. Нямаше му нищо. — Зандър наблюдаваше баща си с озадачен поглед. — Какво се е случило с теб?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Изглеждаш някак си… по-щастлив.

— О! Ами Коледа е, нали?

— Да, явно.

— Хайде да вървим. Момичетата вече отварят подаръците си.

Зандър седна до възглавницата си.

— Значи наистина ще го направим? Ще прекараме Коледа така, сякаш нищо не се е случило?

— Те са просто деца, приятелче. Ти също се вълнуваше на тяхната възраст. — Нейтън тръгна към вратата. — Облечи се и ела, когато си готов.

— Татко… — Зандър си пое дълбоко въздух. — Не мисля, че Софи си е наранила ръката по време на езда.

Нейтън се върна и седна на леглото.

— Вчера говорих с нея и когато споменах случилото се, тя се направи, че… го е забравила. След това на лицето ѝ се появи странно изражение, сякаш е казала нещо, което не е трябвало да казва.

„С погребението някои задръжки падат“, помисли си Нейтън. След като Кам беше положен в земята, като че ли всички вече можеха да изрекат на глас някои неща, които бяха премълчавали в негово присъствие. Погледна сина си. Той вече беше пораснал в много отношения. Вече не беше дете. А в тази къща се бяха пазили прекалено много тайни досега.

— Камерън я е наранил — отвърна Нейтън. — Илзе ми каза снощи.

Зандър не отговори доста дълго време.

— Софи е още дете — рече най-накрая той. — Как е могъл?

— Не знам, приятелче.

— Мислиш ли, че се е почувствал зле след това?

— Надявам се.

— Може би това обяснява защо е оставил джипа.

— Да, вероятно.

— Момичетата добре ли са?

Нейтън чуваше гласовете от дневната и се замисли за заровения си на двора брат.

— Мисля, че да. Поне сега. Защо не дойдеш при нас?

Синът му се изправи.

— Татко…?

— Да.

— Извинявай за последните два дни. — Зандър стисна кувертюрата между пръстите си, както правеше, когато беше малък. — Просто се тревожех.

— Знам. И аз ти се извинявам — отвърна Нейтън. — Виж, ти беше прав. Запазих си час при Стив. И ще си помисля — много добре — за някои промени. Не мога да обещая, че ще се преместя, приятелче…

Зандър се разочарова, но Нейтън искаше да бъде честен с него. А и беше прав. Не можеше просто да си тръгне поради редица причини. Финансови. Практични. И не на последно място, защото понякога, доста често даже, се чувстваше свързан с пустошта по начин, който обичаше. Имаше нещо, което го привличаше в жестоката жега, когато слънцето грееше високо в небето, а той гледаше как стадата криволичат бавно; в миговете, в които поглеждаше към безкрайните равнини и виждаше как пръстта променя цветовете си. Това бяха единствените моменти, в които изпитваше нещо като щастие. Ако Зандър не можеше да усети това, а Нейтън знаеше, че не всеки може, тогава нямаше как да му го обясни. Пустошта беше сурова и не прощаваше на никого, но беше неговият дом.

— Нещата ще се оправят, обещавам. — Нейтън прегърна сина си. Зандър също го прегърна. — Повярвай ми.

— Да, знам.

После Нейтън остави сина си да се облече. Излезе в коридора и веднага чу бъбренето, което долиташе от дневната. Звукът му се стори много приятен. Той тръгна натам, но се спря, когато видя телефона. Погледна обратно към стаята на Зандър и без да му мисли много, отиде до апарата и набра един номер. Почака малко за отговор, но се оказа, че е сгрешил номера. Опита отново.

— Ало? — Гласът му се стори едновременно и познат, и непознат.

— Джаки? Нейтън е.

Последва объркано мълчание.

— Нещо случило ли се е със Зандър?

— Не, той е добре. — Чу я как въздъхна облекчено. — Всъщност исках да говоря с теб.

— О! — Отново настъпи кратко мълчание. — Добре. — Джаки звучеше изненадано, но съвсем не толкова враждебно, колкото звучаха имейлите ѝ, нито както в комуникацията, предадена от адвоката ѝ.

— Слушай, Джаки, исках да ти кажа, че съжалявам, задето зарязах баща ти. Независимо от случилото се между теб и мен, сторих нещо ужасно и ако можех да върна времето назад, щях да го направя.

— О! — Настъпи още по-дълго мълчание. — Благодаря.

— Съжалявам също, че не бях мъжът, от когото имаше нужда — за теб или за Зандър.

Този път очакваше мълчанието ѝ и я зачака да дойде на себе си.

— Винаги си давал на Зандър онова, от което има нужда — отговори най-накрая Джаки. Чу я да си поема дълбоко въздух. — Извинявай, Нейтън, но трябва да попитам. Рак на кожата ли имаш? Резултатите ти да не са лоши?

— Какво? Не.

— Тогава какво те накара да се обадиш?

— Аз просто… — Той млъкна. — Помислих си, че е крайно време да се извиня.

Осъзна, че наистина е така. Беше поддържал гнева си цели десет години — ужасно изтощително. Джаки също звучеше изморена. Поговориха още малко. Разговорът им беше неловък и ръждясал, но не безнадежден. Звучеше като стара част на машина, която обаче един ден можеше да заработи. Джаки изрази съболезнованията си за смъртта на Камерън. Нейтън стисна зъби и любезно попита как е Мартин. Явно се справял добре, продължавал да се издига в сферата на металоцентричната архитектура. Погледът на Нейтън се разсея, когато Джаки непохватно започна да му споделя идеята им да ремонтират стаята на Зандър. Очите му се спряха на стойката за ключове над семейния бележник. Ключовете за джипа на Камерън висяха на връвта си точно където ги беше оставил преди няколко дни.

Тишината от другия край на линията му подсказа, че е пропуснал нещо.

— Извинявай, какво каза?

Чу леко разочарована въздишка. Това му върна някои спомени, но побърза да ги прогони.

— Казах, че ти благодаря за разбирането относно изпитите на Зандър и необходимостта да си е повече време у дома. — Джаки млъкна за миг. — Знам, че ще ти липсва.

— Така е.

— И ти ще му липсваш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ти си му баща.

Нейтън усети как по телефона помежду им припламва искрица топлина и за миг си спомни какво беше обичал някога у златокосото момиче от съседната ферма.

— Времето, прекарано с него, е най-хубавото през цялата година. Наистина е чудесен младеж, трябва да се гордееш с него.

— Ти също, Нейтън.

Той чу размърдване и видя сина им в коридора. Махна му да се приближи.

— Зандър е тук. Ще ти го дам. Честита Коледа, Джаки.

Зяпнал от изненада, Зандър взе слушалката, а Нейтън се почувства едновременно малко по-добре и малко виновен. Трябваше да се опита да оправи нещата още преди години.

Докато се обръщаше, погледът му отново се спря на стойката с ключовете. Той се протегна и взе тези на Камерън. Тръгна по коридора, като през цялото време прекарваше връвта през пръстите си. По нея все още имаше малко червен прах и Нейтън не можеше да прогони спомена как ги видя захвърлени на предната седалка на джипа на Кам в онзи ужасен ден, в който го намериха. Не бяха захвърлени, прошепна един глас в главата му. Връвта беше внимателно навита. Никога не беше виждал брат си да я навива така.

Мислите му бяха прекъснати от радостните писъци на Софи и Ло, които изскочиха от дневната и побягнаха покрай него. Илзе ги последва с усмивка на лице и с торба, пълна с разкъсани опаковки. Нейтън прибра ключовете в джоба си и се усмихна в отговор. Лиз излезе от стаята и той с облекчение забеляза, че майка му изглежда по-добре, отколкото предишния ден. Тя се отправи към кухнята и пътьом го стисна за ръката. Като че ли му беше простила.

— По-добре да се заема с обяда. Дадох на туристите почивен ден, така че се чувствай поканен да помогнеш. — Лиз се обърна и се провикна: — Софи!

— Да? — изкрещя в отговор внучката ѝ.

— Би ли отишла да кажеш на Саймън и Кейти, че обядът е в дванайсет?

— Добре. — Последва ново трополене на крака. Софи се появи и се спря за миг. — Може ли да сложа сметаната на сладкиша?

— Не! Искам аз да я сложа! — провикна се Ло.

— И двете ще слагате — завъртя очи Лиз. — Освен това още не сме стигнали до него.

Тя продължи към кухнята, а Софи побягна навън. Настъпи тишина, след което дъските на верандата изскърцаха отново. Момичето се появи на вратата и по физиономията му Нейтън разбра, че нещо не е наред.

— Няма го. — Звучеше объркано то.

Хари застана до Нейтън.

— Кое го няма? — попита той.

— Джипа на работниците.

— Тръгнали ли са си?

— Караваната е още там. Но джипа им го няма!

Хари се намръщи и двамата с Нейтън излязоха навън. Очуканата таратайка на работниците — техният личен автомобил, с който ходеха до града — вече не беше там. Снощи беше паркиран тук, както и всяка друга вечер, точно до караваната. Сега на негово място имаше гола земя. Софи прибяга до него и протегна ръце.

— Виждате ли? — провикна се тя. — Казах ви.

Вратата на караваната се отвори и Саймън надникна през нея. Остана изненадан да види Нейтън, Хари и момичетата да го гледат ококорено. Нейт видя през рамо, че Илзе и Бъб излязоха на верандата, за да проверят какво става.

Саймън примигна на слънчевата светлина. Като че ли сега се събуждаше.

— Кейти в къщата ли е? — попита той.

Отне му известно време, докато осъзнае какво гледат всички. Той също ококори очи и веднага се разсъни.

— Къде е проклетият джип?

Излезе навън и пътьом си вдигна шортите. Застана на празното място и го обиколи първо от едната, а после и от другата страна. Джипът не се появи по магически начин.

— Къде стояха ключовете, приятелю? — попита го Хари.

Саймън спря да се върти в кръг и се стрелна обратно в караваната. Излезе отново и този път изглеждаше още по-учуден, ако това въобще беше възможно.

— Бяха в шкафа, но вече ги няма!

Той прибяга пак до празното място.

— Вътре няма ли някаква следа от Кейти? — побърза да попита Хари, преди Саймън да започне да обикаля отново.

— Не! Нея също я няма! Както и сака ѝ! — Туристът спря на място и се вторачи в тях. — Чакайте. Кейти е взела джипа ми?

— Бих казал, приятелю, че така изглежда.

— Но… защо? — Саймън се ококори и след миг, с бързина, която изненада Нейтън, се намръщи. — Това беше моят джип. Как е могла да ми го причини?

Нейт си прочисти гърлото.

— Тя ми спомена, че искала да се преместите — каза той с неутрален глас.

— Е, и какво от това? Не може тя да взема решенията, нали? — Очите на Саймън проблеснаха и той отново започна да обикаля празното пространство. — Мамка му! Мамка му! Не мога да повярвам.

— Не я ли чу да тръгва? — попита Хари, който явно малко се забавляваше със ситуацията.

— Пия хапчета за сън — сопна му се в отговор Саймън. — Напоследък съм много стресиран. Мамка му! — продължи да крачи. — Никой от вас ли не я чу да си тръгва?

Нейтън се възпротиви на желанието си да погледне Илзе. Сега като го спомена, като че ли чу боботенето на двигател по някое време през нощта. Беше задрямал и сънуваше, че е генераторът. Когато си отвори очите, погледна Илзе, която спеше до него, и веднага забрави.

Продължи да гледа крачещия нервно Саймън, който си мърмореше нещо под носа — сякаш ругаеше „тъпа кучка“ — и се зарадва, че Кейти го беше зарязала под прикритието на мрака. Тя заслужаваше нещо по-добро и макар че нямаше да ѝ е лесно, това беше някакво начало.

— Как да се махна от тази лайняна дупка без автомобил? — почти пищеше Саймън.

Нейтън чу на верандата Бъб, който не успя да потисне смеха си.

Хари срещна погледа на Нейт и каменната му физиономия почти трепна в усмивка.

— Утре мога да те закарам в града, приятелю — предложи любезно Хари.

— И какво да правя после, мамка му? — сопна му се Саймън.

— Не знам. Смятам, че ще можеш да си намериш някаква работа там.

Туристът ги изгледа още веднъж и хвърли за последно поглед на празното място. След това се обърна, влезе в празната каравана, в която до вчера живееше с приятелката си, и затръшна силно вратата.

Нейтън все още чуваше Бъб да се смее, когато брат му влезе с Илзе и момичетата обратно в къщата. Двамата с Хари си размениха развеселени погледи.

— В този ред на мисли — каза възрастният мъж и тръгна след тях, — ще влизаме ли?

Нейтън усети тежестта на ключовете на Камерън в джоба си.

— Хари. — Усмивката му се стопи. — На джипа на Илзе му няма нищо.

Възрастният мъж се обърна към него.

— Така ли?

— Според нея Кам го е повреждал, за да не може да разчита на него. — Нейтън гледаше внимателно лицето му. — И ти ли това си мислеше?

Хари мълча дълго, след което кимна.

— Да. Накрая започнах да се питам дали не е той. Малко неща могат да ме объркат, когато става дума за автомобили, но този проклет джип… — Той поклати глава.

— Според нея Камерън е правил и други неща.

— Какви? — попита възрастният мъж.

— Такива като татко — отвърна Нейтън. И зачака. — Не изглеждаш изненадан.

— Не е това. — Хари погледна към къщата. — Виж, Камерън беше умен мъж. Много по-умен от Карл, но ти го знаеш. Карл беше жестоко и агресивно копеле и не му пукаше дали другите го виждаха. Кам не беше такъв. Той искаше хората да го харесват и уважават. И успяваше, нали? Но под повърхността… — Той замлъкна и продължи да мълчи толкова дълго, та Нейт си помисли, че може и да не довърши изречението. — Започнах да се чудя дали Кам не прилича повече на баща ти, отколкото издава. Може би дори беше по-лош, защото беше умен. Можеше да се прикрива по-добре.

— Никога ли не си го виждал да прави нещо?

— Не, но ми се струваше, че съм виждал някои от признаците. Като тъжните рисунки на Ло. Историята за ръката на Софи ми се стори куца, но момичето се кълнеше, че точно това се е случило.

— Господи, Хари, трябвало е да направиш нещо!

— Хей. — Възрастният мъж вдигна мазолестия си пръст към него. — Ти не си си показвал носа тук от цяла година, приятелю. Не ми казвай какво е трябвало или не е трябвало да правя. Държах ключа за оръжейния шкаф под око, в случай че му хрумне нещо. Изпращах го далеч оттук, за да върши всякакви задачи, за които се сетех. Когато това не сработваше, спорех с него, както твоят проклет приятел Саймън е чул.

— Можел си да се обадиш в полицията.

— Ти също — отвърна неочаквано Хари и изгледа Нейтън с ясен поглед. — Можехте да се обадите толкова пъти, докато баща ти беше жив, ти, братята ти и майка ти. Бяхте достатъчно големи, за да вдигнете телефона и да се обадите на някого. Защо не го направихте?

Нейтън отвори уста да отговори, но бързо я затвори.

— Не знам — отвърна най-накрая той.

Само че знаеше, както призна пред себе си. Не се беше обадил на никого за помощ, защото просто не му беше хрумнало, че е възможно. Неизречените правила му бяха добре известни: не трябваше да казва на никого, не можеха да говорят за това дори помежду си. Но даже да се беше сетил да потърси помощ, какъв смисъл имаше да моли за нещо, което не съществуваше? Може и да не беше много начетен, но дълбоко в душата си знаеше едно: тук беше съвсем сам.

— Веднъж се обадих в полицията — каза Хари. Изражението му отново беше станало неразгадаемо. — Когато нещата между майка ти и баща ти станаха непоносими. Двамата с Кам бяхте в частното училище. Но можеш да питаш Бъб, сигурен съм, че си спомня. След това майка ти ме накара да обещая, че никога повече няма да го правя. Посещението на сержанта не сложи край на проблемите и не доведе до нищо хубаво.

— За мама?

— За Бъб.

Двамата се загледаха за доста дълго време в гробовете в другия край на двора.

— Знам, че Бъб не е лесен, когато започне да се държи странно — продължи Хари. — Но на него му беше още по-тежко, отколкото на теб и Кам, докато растяхте. Не го забравяй, става ли? Вие двамата не бяхте единствените, които имаха труден живот.

Нейтън помълча минута.

— Да, знам.

Хари погледна обратно към къщата и Нейтън проследи погледа му — Лиз стоеше пред кухненския прозорец. Тя се усмихваше и гледаше надолу, вероятно говореше с едно от момичетата. Докато Хари я наблюдаваше, чертите на лицето му се бяха отпуснали. За първи път в живота си Нейтън виждаше очите му толкова открити. И чак сега, след толкова време, се зачуди дали имаше нещо друго, освен земята и начина на живот, което го беше накарало да остане в имота толкова много години. Тогава Лиз се премести от прозореца и проблясъкът в очите на Хари изчезна толкова бързо, че Нейт си помисли, че може да си е въобразил всичко.

Горещият вятър зашумоля в клоните на евкалипта и двамата се обърнаха отново към гробовете.

— Говорих със Стив на погребението — каза Нейтън. — Според него Камерън наистина е нападнал Джена през онази нощ.

Хари просто кимна.

Нейтън отново почувства тежестта на ключовете в джоба си, остри и назъбени.

— Какво смяташ, че е искала да му каже по телефона, когато се е обадила?

— Не знам. Може да е всичко.

— Мислиш ли, че…

— Виж, ще ти кажа какво мисля, приятелю — прекъсна го възрастният мъж. — Понякога — независимо дали случайно, или не — нещата се нареждат от само себе си. И когато отидеш на правилното място, невинаги е от полза да задълбаваш в причините, отвели те там, нали се сещаш какво имам предвид? — Той погледна за последно към гробовете, докато вятърът вдигаше праха около тях. — Сега — обърна се към къщата Хари — какво ще кажеш да отидем при останалите?

Металът на ключовете като че ли захапа кожата на Нейтън.

Пликът на Илзе е бил изровен от динго.

Джена Мур не беше наоколо.

Връвта, която в момента беше развита, все още се намираше между пръстите му.

Джипът на Камерън стоеше самотен на алеята.

Нейтън поклати глава.

— Още не.