Изгубеният

Глава 27

Вратата на Зандър беше затворена.

Нейтън почука.

— Може ли да вляза?

Не получи отговор. Изчака малко и отвори вратата. Синът му лежеше на леглото и четеше. Едва го погледна.

— Върнал си се.

Нейтън седна на ръба на леглото.

— Извинявай, че се забавих толкова.

Зандър се вторачи в страницата, без да помръдва очи, след което пусна книгата върху гърдите си.

— Провери ли каквото искаше? — Гласът му не звучеше приятелски.

— Да.

— И успя ли да видиш флагчетата от пътя?

„Два от три пъти“, помисли си Нейтън.

— Направих няколко опита — отговори. — Имаше и успешни.

— Какво искаш да кажеш? — попита Зандър.

— Не знам.

Синът му се отпусна обратно на възглавницата и вдигна книгата.

— Баба ти каза, че си се разтревожил.

Не получи отговор.

— Извинявай, приятел.

Зандър се вторачи в страницата. Нейтън го почака още малко да каже нещо, но накрая просто продължи:

— Не исках да…

— Всичко е наред. — Синът му отгърна страницата.

— Всъщност не е, нали? Не и ако си нещастен?

Не получи отговор.

— Занд…

Момчето изсумтя раздразнено.

— Какво искаш да ти кажа? Опитвам се да чета!

— Искам…

— Какво?

— Не знам. Да оправя нещата.

Зандър отгърна още една страница.

— Не се тревожи. Няма смисъл човек да спори с теб. Мама беше права. Винаги си бил такъв.

— Какъв?

Синът му поклати глава.

— Забрави.

— Приятелче, можеш да ми кажеш…

— Не. — Зандър се скри зад книгата. — Прави каквото искаш. Вече не ми пука.

Нейтън зачака. Минутите се проточиха прекалено дълго. Най-накрая синът му отгърна нова страница и той стана и излезе от стаята.

Джипът на Илзе беше покрит със задължителния дебел слой прах. Това беше единственото превозно средство в малкия гараж и някой беше наредил купчина празни щайги пред него. Като че ли бяха тук отдавна. „От колко време никой не е карал този джип“, зачуди се Нейтън, когато взе ключовете от стелката.

Трябваше да си намести седалката, когато се качи, и отново се сети, че същото трябваше да направи и с колата на Камерън. Не знаеше какво да си мисли, затова тръсна глава и запали двигателя. Той се задави малко, защото дълго време не беше работил, но завъртя обороти и се съживи. Нейтън се заслуша в звука му. Беше ясен и сигурен.

Светна една лампа, за да вижда по-добре във вечерния сумрак, и отвори капака. Наведе се надолу и започна да проверява какво не работи — първо огледа обичайните проблемни места, а после и другите. Час по-късно вече лежеше по гръб под шасито с фенерче в ръка и все още нямаше представа каква е повредата.

Докато работеше, постоянно се отнасяше в спомени за Зандър. Вълнуваше го най-вече един от времето, когато синът му беше на около осем години. Двамата лагеруваха по време на едно от първите му самостоятелни гостувания, когато Нейтън се събуди в ланд крузъра и открил спалния му чувал празен. Нейтън се ослуша в очакване да чуе звука от урина върху твърдата земя навън или шумоленето на пакет със зърнена закуска. Когато не чу нито едното, нито друго — всъщност, когато не чу абсолютно нищо — извика името му. И не получи отговор.

Тогава Нейтън стана. Беше задушно, а дрехите лепнеха по изпотеното му тяло. Отново повика Зандър и този път сам усети притеснението в гласа си. Не получи отговор.

Страхът го завладя мигновено. Нейтън излезе до джипа. Сърцето му биеше силно, докато оглеждаше района, почти заслепен от ужас. До обяд температурите щяха да надвишат четиридесет градуса. Дете с телосложението на Зандър щеше да издържи половин ден, в зависимост от това дали има вода и късмет. А Нейтън не знаеше от колко време го нямаше. Много по-малки деца от сина му, дори наскоро проходили, можеха да вървят с километри. Някои ги намираха твърде далеч от дома им. Едни изваждаха късмет, за други беше прекалено късно.

Слънцето тъкмо беше изгряло. Когато се увери, че наоколо няма и следа от сина му, Нейтън се противопостави на разкъсващото го желание да избере една посока наслуки и да побегне натам. Вместо това се насили да се качи в джипа и започна да обикаля в кръг.

След петнайсет минути успя да намери Зандър на едно малко възвишение. Синът му се беше изгубил, след като беше тръгнал след някаква крава и телето ѝ. Чувстваше се добре, макар и смаян от паниката на баща си. Но това бяха най-страшните петнайсет минути в целия живот на Нейтън. Той прегърна силно детето си и докато се тресеше от облекчение, така му се развика, както никога дотогава. Както никога и след това.

Сега Нейтън лежеше под джипа на Илзе и го оглеждаше. Намръщи се и изгаси фенерчето. Тъкмо щеше да излиза, когато чу тихи стъпки пред гаража. Седна и погледна към вратата. Тъмнината на нощта отвън го караше да примигва. На прага се появи Хари.

— Ето къде си бил. Майка ти те търси. — Той погледна покрай Нейтън към прашния автомобил. — Какво правиш?

— Илзе каза, че ѝ създава проблеми.

— Пак ли?

— Така каза. — Нейтън стана и избърса греста от ръцете си.

Хари влезе на светло. От ръката му висеше телена кука, на която беше забил два кървави скалпа на кучета динго. Той надникна под отворения капак и гледа толкова дълго, че Нейтън започна да се дразни. Ставаше късно и вече го обземаше умора.

— Какво иска мама? — попита той.

— Да се увери, че си добре. — Хари беше застанал така, че му запречваше пътя. — Притеснява ли те мисълта за погребението утре?

— Всичко е наред. — Прясно изкопаната дупка навън не се виждаше. — Кой изкопа гроба на Кам?

— Основно аз и Бъб. Зандър и Саймън също помогнаха.

Мисълта, че някакъв бивш турист беше свършил неговата работа, подразни Нейтън.

— Трябваше да помогна.

— Да. Трябваше. — Тънките нишки кръв по скалповете изглеждаха черни на слабата светлина. — Той ти беше брат, независимо от проблемите помежду ви.

Укорителният тон накара Нейтън да се обърне.

— Моите проблеми с него ли? Ами ти? Чух, че сте се карали малко преди да умре.

Хари го изгледа накриво.

— За какво говориш?

— Саймън ви е чул. Една нощ, преди да изключиш генератора.

Хари се намръщи още повече и бръчките му станаха по-дълбоки.

— Не бих го нарекъл каране. — Палецът му погали края на телената кука. — С Кам спорехме от време на време. Както вие двамата. Знаеш как е.

— За какво спорехте?

— За същото, както винаги. Стопанисването на имота. — Хари се вторачи в земята и изражението му остана скрито в сянката. — Казах ти, че с Кам ставаше нещо и то се отразяваше на работата му. Въобще не беше съсредоточен и трябваше постоянно да го следя и проверявам.

— Според Саймън си бил гневен.

— Малко е пресилил нещата. Беше късно. Сигурно съм бил изнервен.

— Казал си, че най-добре знаеш какво се случва тук.

— Аха. — Хари се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Е, не е ли така? Не мисля, че някой би го оспорил.

Нейтън знаеше, че е вярно. Възрастният мъж познаваше този имот по-добре от него и братята му. Въпреки това — каквото и да се случваше тук, независимо дали добро, или лошо — техните имена бяха тези, които стояха в документите за собственост. Едва сега — когато се замисли — Нейтън осъзна, че съществуването на Хари е странно несигурно. Това може и да беше неговият дом и да го приемаха за част от семейството, но сержант Лъдлоу беше прав — той беше само работник. И Камерън — или вече Илзе — трябваше само да реши, и Хари щеше да си отиде.

— Хари, Кам заплаши ли да те изгони оттук?

— Не, приятелю.

Стреляше на сляпо, но отговорът беше толкова леден и пренебрежителен, че се усъмни. Сети се за Камерън, който управляваше това място много ефективно. С твърда ръка, както самият Хари казваше. Дали брат му щеше да позволи да го предизвиква един работник, пък бил той и Хари?

Нейтън го погледна.

— Сигурен ли си?

— Да. Виж, когато имаше нужда, той ми напомняше кой е шефът. Също така искаше да си гледам своята работа. Но когато се разсееше, това означаваше повече работа тук, която трябваше да върша аз, независимо дали ми харесва, или не. Нямаше какво друго да направя, освен да я свърша. Така и правех.

— Затова ли не ни каза нищо?

— Не казах нищо, защото се чувствах зле — отвърна Хари. — И все още се чувствам зле. Исках Кам да чуе какво имам да му казвам. Може би трябваше аз да слушам по-добре. Не знаех, че онази Джена се е опитвала да се свърже с него и това го е изнервило. Ще ми се да ми беше споделил.

Нейтън помълча известно време.

— Защо смяташ, че се е тревожил толкова заради нея?

— Не знам. Навремето Кам каза, че не е направил нищо лошо, и аз му повярвах. — Хари го погледна. — Повярвах и на теб, когато потвърди историята му.

— Тя не е в Англия. Заминала е преди две седмици. Очевидно е в Бали.

Хари застина.

— Така ли е наистина?

Тишината се проточи.

— Виж — продължи работникът с по-спокоен глас, — цялата тази работа с Кам изглежда много сложна, но всъщност смятам, че е съвсем проста.

— Така ли?

— Аха. Той не беше щастлив, приятелю. Ама никак. Започвам да си мисля, че това е продължавало от много дълго време. — Хари въздъхна. — Трябва някак да избутаме погребението и да се свършва. След това всичко ще ни се стори по-хубаво.

— Сигурно си прав.

— Ще видиш. Винаги става така. Довери ми се. — Хари се намръщи, когато пак погледна към джипа на Илзе. — Още ли ще работиш? Ако искаш, ще оставя генератора включен.

Нейтън поклати глава.

— Спирам.

— Откри ли повредата?

— Не. — Беше направил всичко, за което се сети. Джипът му изглеждаше в добро състояние.

— Да, аз също не можах да открия нищо нередно. — Хари отново се загледа в двигателя. — Но имах една идея.

— Целият съм в слух, приятелю.

Възрастният мъж се поколеба, когато от мрака се чуха стъпки на верандата и гласът на Лиз:

— Хари?

— Няма значение. — Той потупа джипа. — Първо ще трябва да го погледна още веднъж. Само че няма да бързам. Бездруго на Илзе не ѝ харесва да го кара, така че едва ли ще тръгне нанякъде с него.

— Хари? — отново се провикна Лиз.

— Ще ѝ кажа, че си добре. — Той кимна към кървавите скалпове на куката в ръката си. — Май трябва да направя нещо с тези.

— Уловил си ги, а?

— Да. Исках да оправя този проблем, преди хората да дойдат утре. Бяха започнали да правят каквото си искат.

— Мислех, че Бъб ще ги залови.

Изражението на Хари му подсказа, че Бъб също е започнал да прави каквото си иска.

— Отвори ми се възможност и свърших работата — каза той. — Щом си приключил тук, ще изключа генератора след десет минути. Трябва да поспя.

Възрастният мъж завъртя внимателно куката. Скалповете бяха започнали да изсъхват и да се набръчкват по краищата.

— Очаква ни тежък ден — добави той.